Ние не сме стратегически фактор за стабилност в света, но със сигурност сме такъв за Балканите. Вече го доказахме. Сигурно времето ще ни накара да допринасяме за мира и сигурността и по-далеч от границите на региона. И все пак, не бива да е прекалено далеч. Не е сериозно, а не е и наложително. Няма да го разберат и тези, на които ще помагаме, там някъде. Така мисля аз, но решават други. Бъдещето на военното строителство е във войските за специални операции, което предполага подготовка и стабилност за действия по суша, въздух и вода.

Много е размита границата между кризите от военен и невоенен характер. Старата военна наука и оръжия не винаги са приложими днес. Отмина времето на фронтовите операции с голям размах. Вече не ширината на фронта и границите са критерии за победа, поражение или нарушен суверенитет.

Параметрите са дълбочинни и допират до стратегически точки на държавата, а те са енергийните източници, промишлено-административните центрове, както и самото възпроизводство на нацията.

Нямаме право на масови човешки загуби, емиграция и тотална бедност. Иначе няма да сме НИЕ. Това е изводът за нас, българите.

Армиите са продукт на потребностите на политиците. Добрите държавници обаче, винаги се презастраховат. Защо ли? Просто защото знаят, че войната и кризата (не само от военен характер) изискват веднага (а не утре, или по-късно) да употребят организираната сила.

Армията на бъдещето е добре окомплектована, не особено многобройна, мобилна и професионално подготвена войска от народа. Скъсването по професионален признак с нацията е слаб момент. Нужно е да се намери трайната връзка. Опитът от демократичното изграждане на обществото ни също влияе директно на новата българска армия.

Гражданският контрол върху нея е друг нов и необходим момент. Той предполага ръководство на държавните органи върху структурите на армията, но не и отдаване на команди за директно изпълнение.

Когато всичко това се възприеме като грижа, отговорност и съдба, тогава и новата ни армия ще стане реалност. Сега е моментът да намерим тези, които могат да го направят.

Ракетните ни войски не се ликвидират. Мисля, че това е чувствителна тема не само за нас. Този въпрос се поставя, както добре знаете, и от наши, и от чужди политици и държавници. Знам, че някои системи не са перспективни, но знам също, че за малобройна армия ракетните войски и авиацията са дългата ръка и стратегическата пауза или сдържащата сила за всяко Върховно Главно Командване. Няма военен по света, който да не милее за оръжието си, та дори то да е старо или непригодно за новите мисии и задачи. Раздялата с него за нас е като с починал приятел.

Прегледът на силите и структурите в армията, многото групи за методическа помощ, които нашето военно-политическо ръководство ни осигури, доведоха до тези планирани промени.

Неправилно е да се счита, че бригадите се отричат. Напротив, те са в основата на военното ни строителство. И днес, когато говорим за боеспособни съединения, разбираме именно тях. Днешното корпусно командване, като организационна структура, в следващите години ще се замени с дивизионно ниво. Нека се разбира като ранг и командване. Предстои обсъждане в държавните ни органи.

Направено е най-тежкото. Променя се мисленето на старите кадри. Създадени са условия за смесено окомплектоване на войските. Има функционални промени в строителството им. Силите за бързо реагиране и тези за специални операции се комплектоват преимуществено с кадрови войници. Изградени са вече няколко боеспособни съединения. Имаме и приети критерии за по-добър войнишки бит, бойна подготовка и опит от учения у нас и в чужбина. Изработихме редица войскови документи, които се прилагат. Най-важното е, че не се подценяваме. Днес не само офицерите, но и самите войници, зная какво представляват другите и какви са качествата им. Чуждите армии също ни познават. Те вече ценят оръжието и подготовката ни.

Нихилизмът за армията и оценките, които се дават за нея, не винаги са точни, още по-малко пък коректни. Аз не знам, кой по-добре от нас познава войската ни отвътре. Разбира се, когато има поставена политическа задача за редуциране и преструктуриране на армията, резултатите не могат да са видими и публични. На нас ни е особено тежко, но сме убедени, че в едно и също време трябва и да се съкращаваме, да страдаме, и да се готвим по нови критерии и програми. Нивото на бойната готовност, в същото това време, не трябва да се снижава.

В крайна сметка, армията на бъдещето се определя от политиците, обликъти се оформя от самите военни кадри, а оценките за нея ще дава народът ни.

Не е хубаво често да се сменят нормативните документи и ръководството на Министерството на отбраната. Така никой никога не влиза в час а, ако влезе, отново чака звънеца за междучасие, за нова промяна… Можем да си представим, до какво ниво на мотивираност стигат военните кадри, когато всеки се доказва над тях.

Това е държавен въпрос. Ако постоянно се хули нашият труд, ако не се променя бързо бита в казармите, въпросът Ви ще бъде основателен и утре. Не питайте нас. Питайте държавниците ни, колко от тях са служили както трябва за да ни разбират и разчитат на нас. Наложително е, според мен, да се преминава цикъл от лекции и семинари по военна сигурност от политическия ни елит и на второ ниво. Агитация и пропаганда за служба в армията ние самите не бива да водим. Отношението може да се преодолее само с прагматичен и чисто духовно-патриотичен подход на държавата, обществото и работодателя. Аз бих назначавал с предимство служилия в армията. Сигурен съм, че освен Химна на България и един-два марша той ще знае и нещо повече. Дисциплината, издръжливостта и най-вече мъжката му красота, са на по-добро ниво от неслужилия. Той знае, как да пази себе си и другите при екстремална ситуация. А това е много важно за нас, защото намаляваме…!!!

Не съм свикнал да коментирам публично идеите на политиците. Пагонът не ми дава това право.

Ако обсъждаме подобен въпрос в Консултативния съвет, Съвета по сигурността и отбраната, ще има мое становище. Между впрочем, вече го имаше.

На Балканите ние участваме.

В Босна и Косово имаме войски, макар и с малочислен състав. Готвим се да ги увеличим именно там, а не другаде. Нямаме други поставени задачи. Трябва да се знае, че има разлика между мироопазващи, мироподдържащи и мироналагащи операции. Те изискват и по-специална подготовка, да не говорим за екипировката. Тя ни липсва и ще бъде приоритет за нас. Защото добре екипираният войник не просто изглежда по-добре, той е и по-мотивиран и по-боеспособен.

Не, не смятам. Патриотизмът го има в младите поколения, стига да има кой да го запали и възпламени, когато трябва и в правилната посока.

Аз обичам да казвам “майчин дом” и “бащин двор”. Тези ценности и генетична енергия бяха притъпени в армията. Нямаме достатъчно кадри с духа на Борис Дрангов. Може би времето не ги е родило още. Ролята на възпитанието и гордостта от познаването на нашата дълга и кървава история биха помогнали не само на българския войн днес… Проблемът води началото си от дома, семейството и училището. За девет месеца ние не сме в състояние да запълним всички празноти и това следваше да се знае от момента, от който продължителността на военната служба започна да намалява. Трябва да се запитаме – къде и как се компенсира това?! Самото оръжие и подготовката в казармата не изчерпват проблема. Още повече, че понятията “враг” и “съюзник” се размиват. Никак не е добре да градиш патриотизма си на вековна омраза.

Аз твърдя, че днес на нас ни е нужна нравствена революция. Иначе ще се самоизядем, ще ни помогнат и просто ще изчезнем!!!

В края на своята служба съм и винаги съм считал, че приемствеността е живот за армията. Лозунгите за бързо подмладяване и извърляне на старите кадри са популизъм и най-зъл кариеризъм.

Засега успяхме да съхраним и дори да възродим традициите. Погледнете бойните ни знамена, които сега връчваме, научете старинните имена на частите, които възстановихме преди три години. Разбира се, това са символи и ценности, но без знания и житейски опит няма традиции, няма и приемственост.

Българският офицер днес е, до голяма степен, обезверен и шокиран. Чести са промените, неясни за него и семейството му са утрешните дни. Знам, че е така. Ако сте се готвили пет години във военното училище и ви съкратят след пет-седем години?… Нямат право на пенсия. Безработицата е висока. Тогава, накъде?!

Това го знаят и ръководителите ни. Но, на фона на на бедния ни народ, нямаме очи да се обозначим по-решително. Чакаме заслужените си високи пенсии и компенсации. Искаме ги за да не бъдем смачкани от и в обществото. Та ние само за неговата защита сме се готвили.

На вас, като редакция, искам да кажа следното: Да бъдете винаги актуални и потребни първо на себе си, и после на читателя. Тиражът не е всичко. Читателят е мерило за труда ви и аз мисля, че той ви цени.

Искаме да ви има.

Ние – читателите, искаме да виждаме истината, дълбочината в анализа и перспективите в държавното строителство.

И защото съм един от тях, пожелавам ви това, което желая за себе си и за семейството ми. То е ясно….