Бъдещ национален подем е възможен само, ако успеем да събудим у себе си възрожденския национален патос и идеали

Проф.Петър МУТАФЧИЕВ *

След Освобождението, българинът измина първите десетилетия от новия си живот с погледи, приковани към външния свят. И, колкото повече го опознаваше, толкова по-безсъдържателно и жалко му се струваше това, което той сам имаше. Тъй, наред с настоящето, той подцени и миналото си. Образованият българин се интересуваше повече и познаваше по-добре историческата съдба на големите европейски народи, отколкото тази на собствения си народ. И щеще да бъде наистина чудно, ако подобни разбирания, из основа отричащи националното начало в живота ни, не ни бяха докарали до

Национални катастрофи

Големите нещастия убиват или възраждат. В последния случай народите, засегнати от тях, подлагат на преоценка старите ценности, напрегнато мислят и търсят. И това дирене, което скоро опира до самите тях, накрая почти винаги ги отвежда към собственото им минало, тъй като само чрез него е възможно да опознаят напълно себе си. Именно тази остро почувствана нужда от самопознание, след войните, изведнъж промени отношението на българина към националната му история: в нея той подири обяснение за настоящето си и изход от него. Опитвайки се, в същото време, чрез нея да закрепи чезнещата вяра в самия себе си. Така той за първи път се спря пред епохата на националното си Възраждане, проумявайки, пак за първи път, нейното значение и величие. Тя му показа на какво е способен, когато националната стихия у него бъде разбудена, а от друга страна - че нещастията му се дължат на това, че бе изоставил пътищата, начертани от онази епоха, забравил бе нейните завети, оставил бе да замре нейният дух. Оттук и естественият извод (до който всеки, сам за себе си, стигна), че бъдещият народен подем е възможен само, ако успеем да събудим у себе си националния патос на онова велико време и понесем неговите идеали. Така, доколкото непоследък сред обществото ни се забелязва известно проясняване на националната мисъл, същността му се изразява във все по-често повтаряния призив “Назад към Възраждането!”.

Всъщност, историята на всеки народ е прошарена с колебания, чиято амплитуда е най-различна. Обикновено те са толкова незначителни, че минават почти незабелязани. Понякога обаче, добиват катастрофичен характер. И както всяко падение бива последвано от период на духовна аберация, вцепенение и немощ, тъй и всеки подем се явява като ново пробуждане на националните сили, т.е. представлява ново национално възраждане. И както няма нищо по-неоснователно от схващането, че след като един народ е минал през фазата на осъзнаването си с това напълно е приключил процеса на превръщането си в нация, така и няма нищо по-погрешно от твърдението, че след като веднъж е изживявал подема на националното си възраждане, вече не може да разчита на нов изблик на национална енергия и следва да се откаже от всяка надежда да си върне “изгубения рай”. Целият въпрос е в това, съществуват ли обективни условия за втори национално-възродителен процес?

Великата заслуга на първото ни Възраждане не бе само в това, че донесе на българина съзнанието, от което дотогава той бе лишен, но и, че спои в едно духовно цяло българите от всички покрайнини на широкото българско отечество: от дунавските устия до Егея и Охрид, от Странджа до Морава, Шар и Дрин. Днес много от тия наши сънародници са прокудени от земите си. “Общата” българска държава наистина още съществува. Но над колко измежду тия български покрайнини се простира тя? А извън пределите и, колцина са българите, на които е позволено да принадлежат към своята “обща” църква и говорят на “общия” си книжовен език?

За да осъществим националните си идеали, водихме няколко войни, дадохме страшни жертви и свършихме с катастрофи. След преживяното не се чудя, че значителна част от свободните българи, покрусени и обезверени, изпаднаха в състояние на тъпо безразличие пред бъдещите съдбини на своя народ, докато други се увлякоха по пътищата на отрицанието. По-скоро ми е чудно, че може да се намери днес учен българин, който в тази ситуация да твърди, че нашето настояще е осъществена значителна част от онова, което в епохата на Възраждането е било идеал на българския народ.

Всеки народ е имал в историята си епохи, в които са се решавали съдбините му. И там, разликата е между народи, у които жизнените сили не са изчерпани, и ония, у които жизненото начало е похабено. В такива епохи инстинктът за самосъхранение у първите властно се надига, променяйки съзнанието на всички, противоречията стихват и енергията се обединява за спасението на нацията и институциите, в които тя е въплътена. Тогава, в тръпката на всеобщия подем, който ги възражда, те издигат историческото си битие на едно по-виксоко равнище, поемайки по нови пътища към бъдещето. Другите, които не намират достатъчно мощ да преодолеят противоречията и се освободят от обхваналото ги вцепенение, продължават да се разлагат, за да станат накрая плячка на чуждо завоевание.

Смятам, че от няколко десетилетия насам,

Дълбока вътрешна криза

преживяваме и ние като народ. След като бе социална и духовна, днес тя е и национална. Преживените напрежения и последвалите ги нещастия се стовариха с такава сила върху народа ни, че той тежко заболя. Десетилетия изтекоха, а той все още не е дошъл на себе си. Все пак, най-високата точка на кризата, може би, вече е премината. Но за да бъде напълно преодоляна, се нуждаем от спокойствие, каквото за жалост ни липсва. Защото около нас се трупат опасности, с които при днешното си състояние много мъчно ще се справим. Много народи днес стоят смутени пред грядущето, а ние, повече от мнозина, сме поставени пред въпроса – ще бъдем или не. За да издържим на изпитанията, първото условие е чувството на дълг към нацията да бъде събудено у всички и един нов дух, тоя на който дължахме подема си през националното ни Възраждане, да обгори и преобрази съзнанията. А, раздвижи ли се националната стихия, всичките ни вътрешни противоречия ще бъдат и трябва да бъдат преодолени, поради това, че те, в значителна степен, се дължат на външни внушения над умове, дезориентирани поради преживяното и загубили вяра в народните ни сили. Да самоутвърждаване и възход народите винаги са стигали чрез борба преди всичко със себе си. Нашият народ не може да прави изключение. Но той има правото да изисква от известните свои синове, ако те не са в състояние да му помогнат в тая задача, поне да не я правят още по-тежка…