Самоличността на десницата за пореден път остана недефинирана и на последните президентски избори. Което послужи като основа на доста нескопосани коментари за криза на дясното и възраждане на лявото у нас. Никой от тях не успя да обоснове обаче, как става това, след като нито лявото, нито дясното е направило нещо принципно ново. А и все още нито лявото, нито дясното успяват да надхвърлят чисто балканското подражателно боравене с привнесени фразеологии. В България продължава да не се разчита на политическото послание, защитено и с политическо поведение, а предимно на популисткото и клиентелистко набиране на гласове. Тоест, отхвърля се модерното политическо поведение, разглеждащо избирателя като субект на политическия процес.

е отбягването на дълбинния за десницата в Европа проблем за консервативните ценности. Всички адепти на родната десница досега се изявяваха повече като откровени либерали, някои дори парадираха с това. Особено комично бе, как представящият се християндемократическа партия Съюз на демократичните сили се декларира едновременно и като либерална формация, очевидно без да разбира консервативната същност на европейската християндемокрация. Като отликите започват от фундаменталното отношение към традициите и човешката същност за да стигат до това, че в западноевропейския политически пейзаж хомосексуалистите стават водещи фигури най-вече в левите или либерални партии.

Затова и никой у нас не прие СДС като автентична дясна партия, по-скоро напъните му бяха използвани като повод за оплюване на дясното в част от печата, изживяващ се като ляв, макар и притежаван от едрия капитал в България. Нормално бе Съюзът да загуби идентичността си след окончателното изживяване на първоначалната му идейна концепция, основаваща се върху антикомунизма. Днес синята партия се представя с впечатляваща липса на идентичност, демонстрирана ни дори и от безумния спор, дали Костов е СДС, или не?

В момента Съюзът се разпада пред очите на всички. Като процесът вероятно ще се задълбочи още повече след загубата на президентските избори. Накрая ще останат шепа хора, притежаващи единствено входния билет за Европейската Народна Партия, както БСДП все още носи членската карта на Социнтерна, макар и никой да не знае, кой точно е лидер на партийката и има ли тя въобще членове.

Няколко формации претендират за освобождаващото се място в дясното пространство на България. Двете нови - на Бонев и Софиянски са все още твърде млади за категорични прогнози, въпреки високия личен рейтинг на лидерите им. Определен интерес буди съюзът ВМРО - Гергьовден, макар че гергьовци изглежда твърде трудно възприемат предлаганите от ВМРО консервативни ценности, предпочитайки да се развиват като кампанийна формация със злободневни изяви. Те, безспорно, се харесват на част от младите, също както се харесват движенията от типа на хипитата и еколозите, и на практика биха били една доста успешна екологична или младолиберална формация. Но очевидно имат проблеми при интегрирането с консервативно натоварената ВМРО.

Да не забравяме и НДСВ. Тя пък е виртуална, доколкото не съществува като правен субект. Виртуалността, разбира се, не и попречи да дойде на власт, но може да се окаже сериозна пречка за задържането и там. Затова и сред парламентарната група на Движението се обсъждат и различни варианти за създаване партийни структури. Започва, макар и още слабо, да върви и дискусия за идейните основи на НДСВ. Опит в тази насока направи през септември депутатът Петко Ганчев. Той публикува дискусионна статия за ценностите на НДСВ. За съжаление творческата му биография на философ-марксист не му позволи да стигне по-далеч от “модерния патриотизъм”.

Проф. Ганчев посочи като уникален “социалния подход” на НДСВ. Но той е част от фразеологията и на т. нар. “левица”. Същевременно,

в Западна Европа са социално насочени и разчитат на солидна подкрепа сред висококвалифицираните работници например. Универсален принцип също е субсидиарността, за която се твърди, че е особено важна в идеите на НДСВ. Подкрепата за конкуренцията също е обща за леви и десни. Тя е част от правилата на играта, а не идеологическа категория (или категория от друг антиавторитарен тип, неприемащ противопоставената на конкуренцията пряка държавна намеса). В случаят подходът е догматизирано марксистки.

Странно е и позоваването на либералните ценности, и акцентът върху индивидуалните качества. В България индивидуалният талант, се чувства не стимулиран да предприема, той по-скоро се усеща сам и отхвърлен. И има нужда от подкрепата на общността. Липсва и моралната санкция за труда. Ако пък царските хора все пак се обявят за либерали, това би имало смисъл само ако следват модела на японската Либерално демократична партия. Само, че предлаганата по-горе версия подхожда повече на една лявоцентристка партия.

Дали обаче за това гласуваха избирателите? Малкият човек има нужда от надежда и опора в ценности, които са позволявали на народа ни да се справи с всяка беда. Лявата алтернатива може да ги предложи, но за кратко. Дълбокото което развълнува избирателите през юни и доведе толкова много от тях пред урните бе консервативното послание на НДСВ и на неговия патрон.

Уникален в движението бе именно

Този, който търси да оползотвори всичко полезно от преди 1944 и от преди 1989 г. Никой не смее да го признае, но с последните парламентарни и президентски избори приключи миналото и тракането на кости от преди и след 9 септември. Не толкова отдавна моделът бе много успешно приложен в Испания. Идеята за ограничаване на партизанщината и предлагане на държавна работа на кадърните, независимо от партийното им членство, е послание от бъдещето, макар че може да изиграе лоша шега в конкретния момент. Избирателят отхвърли негласно и напъните на СДС да търси нова европейска идентичност на България, с което се вписвахме в левичарският модел на догонване. Защото България не търси тази идентичност, а просто си я възстановява. Което е и по-оправдано, и по-консервативно.

Всичко това е характерно по-скоро за консервативното мислене. И тъкмо то спечели симпатиите на избирателите. За това мнозинството от тях през лятото гласуваха за Царя. Те се нуждаят именно от такова мислене и произтичащото от него успокояване на страстите.

Царското движение донесе и една голяма промяна. За първи път не се влиза в политиката като стъпало към бизнеса, а от бизнеса в политиката. Този модел като че ли се опитват да следват и Бонев, и Софиянски. Говорим за нормален финансов интерес и по-ясно дефиниран социален профил на депутатите. В България, макар и бавно, се появиха и нормални икономически субекти. Поради недостиг на историческо време процесът започва отгоре, с превес на по-големите финансови интереси. Реално, навсякъде е ставало така. По-силните, по-рано са осъзнавали налагането на консервативните ценности в политиката. Като цяло манталитетът на обществото се променя бавно. Най-важен фактор за дясното пространство е собствеността. Тя е отговорност, променяща цялото общество. Може би и затова цели десет години се проточи връщането на земята от левите и либерални правителства.

НДСВ обаче има още един много сериозен проблем, който поставя под въпрос възможността въобще да се превърне в истинска партия. Защото то иска да бъде партия на човек, който е над партиите и по възпитание и по убеждение. Той може да бъде министър-председател, но не и партиен шеф. Самото движение е не от партийно издигнати, а от лично посочени. То няма програма, а манифест (от 6 април). Затова не може да се дефинира като дясна или лява партия колкото и да иска. Единствено автентична е известната доза консерватизъм, пример за което е и издигането напред на голяма група университетски професори. Все пак Движението прокарва пътя за консервативната идея в България дори когато някой негови депутати се изживяват като левичари и либерали.

Напук на повечето анализи, президентските избори и победата на Първанов не спират, а катализират естественото движение в дясно. С появата на Царското движение започна процеса на структуриране на дясното пространство. Ако в началото на българския преход активността бе в лявото пространство – множество партии, фракции, разцепления, сега това се наблюдава от другата страна. Показателно е, че въпреки ниската избирателна активност и успеха на Първанов, на първия тур от президентските избори трима десни кандидати (Стоянов, Бонев, Инджова) събраха почти две трети от гласовете. Нещо съвсем различно от времето, когато Желю Желев се кълнеше че е марксист. Тоест,

по-престижно и по-полезно, при това именно в консервативният му акцент.

От това, как ще се развие Царското движение много зависи, как и кога ще се появи истинска авторитетна дясна партия. Ако то, в крайна сметка, се обяви за либерална формация, тя ще последва СДС в пътя му към небитието. Същата алтернатива важи и за партиите на Бонев и Сафиянски, а и за ВМРО (която изглежда предопределена да играе особена роля във формирането на “новата десница”). Всички те имат бъдеще само ако се ангажират с категорична дясна позиция. Защото, който и да заеме това пространство ще го направи само с избистрени идейни послания. А те имат смисъл единствено ако са консервативни. Иначе ще се повтори кризата на СДС. Затова битката за дясното пространство не трябва да бъде (както се очертава) около овакантяващото се членство на СДС в Европейската народна партия, а по-скоро за идейна (и морална) чистота, разбираема и за избиратели, и за външни партньори.