Неотдавна Институтът по демография към Българската академия на науките обяви прогнозата си, че към 2020 се очаква населението на България да бъде 6,6 млн.души. С други думи, за двайсет години то ще намалее с 1,4 милиона. Тази загуба е по-голяма от жертвите, дадени от страната ни във всички водени от нея войни от 1878 насам.

Тенденцията ясно се долавя и от редица западни анализатори. Така например, преди две години професорът от Оксфордския университет Ричард Крамптън, по време на лекцията си “България и ситуацията на Балканите след 1989” изнесена в научния център “Удроу Уилсън” във Вашингтон, заяви: “Демографският срив е най-големия проблем, който страната трябва да решава през следващото (т.е. настоящето – б.а.) столетие”. По повод въпросната лекция, радио “Би Би Си” коментира, че “Ричард Крамптън направи трезва оценка на демографските фактори в България, предупреждавайки, че те будят голяма тревога. Ако сегашните тенденции се запазят, след няколко десетилетия в тази страна могат да настъпят необратими етнически и социални промени”. Изключително тревожни са и западните

Според предвижданията на “Holt,Rinehart & Winston”, през този период населението на България ще бъде 4,5 млн.души. За съпоставка, ето сегашния брой на жителите и прогнозите за промените му за балканските държави (при запазване на настоящите политически граници):

Държава Население 2000 Население 2050 Прираст бр. Прираст %

Албания 3,5млн. 4,5млн. +1млн. +28,6

България 8 млн. 4,5млн. –3,5млн. –44

Македония 2млн. 2,1млн. +0,1млн. +5

Румъния 22,4млн. 18,3млн. –4,1млн. –18,4

Турция 65,7млн. 86,5млн. +20,8млн. +31,7

Югославия 10,7млн. 9,8млн. –0,9 млн. –8,4

Конкретно за България тази тенденция означава поне няколко неща. Във вътрешнополитически аспект – свиване на вътрешното потребление и, съответно, на вътрешния пазар. В същото време, в резултат от застаряването на населението рязко ще нарастне напрежението в социалните фондове. В Европейския съюз например, на петима работещи днес се пада по един човек над 65-годишна възраст. Към 2050 се очаква това съотношение да бъде 2:1, което се приема за “крайно критично”. Но то вече е реалност в днешна България, където през 2000-та на сто осигурени лица се подат по 98 пенсионери. Във външнополитически аспект тази ситуация разко намалява значението на страната ни като пазар за чуждите производители. Поставя се под въпрос и възможността да се гарантира националната сигурност. Тоест, България се превръща в ненадежден партньор за Европа (а и не само за нея).

Погрешно е да се смята, че прилагането на някакви икономически стимули от страна на българското правителство би могло да доведе до задоволително увеличаване на раждаемостта у нас. Статистиката в ЕС сочи, че въпреки характерния за Съюза висок жизнен стандарт, раждаемостта там е ниска и не може да гарантира запазването на сегашното ниво на работната сила. Така например, през 1999 в Германия са родени 771 хиляди души, а са починали 846 хиляди, т.е. естественият прираст на населението е отрицателен: - 75 хиляди. Неслучайно от няколко години насам Берлин предприема конкретни мерки за преодоляване на тази тенденция, изразяващи се най-вече в планувания прием на имигранти. Според президента на Германската федерална статистика Йохан Хален, “страната ще трябва да приема по 310 хиляди имигранти годишно за да поддържа броя на населението си на сегашното ниво от 82,2 млн., ако раждаемостта остане 1,4 в бившата Западна Германия и 1,2 в Източните провинции. Ако цялата имиграция бъде сведена до 100 хиляди души годишно, немското население ще намалее до 65 млн. през 2050, ако пък се приемат по 200 хиляди годишно, през 2050 то ще бъде 70 млн.”. С оглед потребностите на германското стопанство, периодично се определят годишни квоти за имигранти. През 1999 Германия е приела 202 хиляди имигранти, постигайки по този начин положителен прираст на населението си от +127 хиляди. За 2000 и 2001 квотата е вече от 300 до 350 хиляди души.

обаче застрашава хомогеността на западното общество. Поради тази причина, при провеждането на държавната политика, се набляга най-вече на възможностите за бърза интеграция на пришълците. Естествено, най-подходящи за интегриране са задграничните сънародници. Приоритетното им приемане е характерна практика за редица западноевропейски държави. Така например, от 1993 годишната квота за прием на задгранични немци е 220 хиляди, или от 62% до 73% от общия брой на всички имигранти в Германия са задгранични немци. Повечето от тях са родени в бившия СССР, където през 1991 броят им е бил 4 млн.

Продобна практика се забелязва и сред други държави-членки на ЕС. Така, при наличието на 2 млн. задгранични испанци, Испания приема годишно между 20 и 32 хиляди от тях, което представлява между 44,2% и 56% от общия брой имигранти в страната. Аналогични примери се наблюдават във Финландия, Гърция, Унгария и т.н.

Прави впечатление, че тези

формално не се основават на етническата близост, а по-скоро на факта, че в миналото възходящите родственици на въпросните лица са били граждани на съответната национална държава или изхождат от нейната територия. Европейските държави съхраняват националното гражданство на задграничните си сънародници, без това да е свързано непременно с необходимостта от заселването им на държавната територия. Испания издава паспорти на задграничните испанци чрез консулските си служби в съответната държава. Подобна практика имат Гърция, Германия и др. Показателен е фактът, че пет милиона португалски граждани, или 50% от населението на Португалия, постоянно живеят зад граница (най-вече в Бразилия). Този факт обаче не е представлявал никакъв проблем при интегрирането на Португалия в ЕС.

Тази европейска практика оформя и основните механизми, които биха могли да се използват за преодоляването на българската демографска катастрофа. Различните източници сочат, че броят на задграничните българи е между три и четири милиона. По-голямата част от тях обитават територията на своите прадеди, които преди години са били част от Третото българско царство. Около един милион е броят на българите (без да включваме днешните емигранти), чиито предци в миналото са напуснали българската територия, заселвайки се в чужди земи - Бесарабия, Влашко, Банат и др. Голяма част от тях впоследствие са вторично разселени в азиатската част на бившия СССР, или са се преселили в Америка. За тези български колонисти днес са характерни относително високата раждаемост, сравнително доброто образование, трудолюбието и традициония селскостопански поминък. По-голямата част от тях обаче не притежават собствена земеделска земя, поради което чувстват известна социална нисигурност и при определени условия са склонни да се завърнат в прародината си България.

От една страна, за периода от 1989 до днес в страната ни са се завърнали около 10-11 хиляди задгранични българи (предимно бесарабски), което е над 50% от общия брой на натурализираните чужденци. По този показател България донякъде се доближава до европейската практика, но тревожен в случая е нищожно малкият брой на завърналите се. Тревожен е и фактът, че към края на 2000 едва 10% от броя на постоянно пребиваващите у нас чужденци са задгранични българи. От друга страна, протичащата непрекъснато асимилация сред нашите сънародници отвъд граница води до трайно относително намаляване на техния брой, въпреки естествения им прираст. Всичко това налага необходимостта от качествено нов подход към българската диаспора. На този етап приемането на задгранични българи чрез съответно разработена и обществено приемлива програма е единственият реален механизъм за предотвратяването (до голяма степен) на очертаващата се демографска катастрофа и гарантирането на стабилно развитие на България през близките няколко десетилетия.