ЗАГАДКИ

 
 Белите богове на Америка

Безброй индиански легенди свидетелстват, че зараждането на всички големи цивилизации в Новия свят се дължи на дошли от Запад бели, брадати пришълци, донесли със себе си непознати до този момент знания и умения

Стоян ПЕТРОВ

 

Съвсем наскоро в няколко бразилски географски списания се появи сензационната новина, че една от многобройните напоследък експедиции, изследваща труднодостъпните джунгли в северозападната провинция Мату Гросу, е попаднала на следи от легендарния британски пътешественик от началото на века полковник Пърси Фосет, безследно изчезнал преди повече от седем десетилетия тъкмо в този район.

Фосет, чиито дневник, озаглавен “Недовършено пътешествие”, и днес е сред бестселърите за любителите на загадъчното и необяснимото, е бил твърдо убеден, че дълбоко в джунглите на Северозападна Бразилия живее тайнствено племе от

Бели индианци

рязко отличаващо се по своите антропологични белези и култура от околните индиански племена и избягващо контакти с тях. В дневника му се цитират няколко случая на нападения, извършени от “високи на ръст, белокожи диваци, с червеникави коси и сини очи” срещу опитващи се да проникнат в района на горното течение на река Тауман бразилски фермери и ловци. На свой ред, британският консул в Манаус съобщава на Фосет, че според местните индианци, странно племе от “бели хора, излизащи от скривалищата си само нощем и поради това наричани “прилепите”, действително обитава района на митичните златни мини, северозападно от река Диамантина в Мату Гросу”. Отправяйки се за пореден път в джуглите на тази част от Бразилия, полковник Фосет споменава пред близките си, че разполага с конкретни сведения за местоположението на легендарния “златен град” на “белите индианци”, известен още и като Ма Ноа. Въпреки увереността му в успешния резултат от експедицията обаче, само няколко седмици по-късно той изчезва безследно, заедно с всичките си спътници.

Впрочем британският авантюрист съвсем не е първият, повярвал в историята за “белите индианци”. Още Колумб записва в дневника си на 6 ноември 1492, че на един от островите в Карибско море, хората му са посрещнати от местните жители като “пратеници на белите богове, живеещи на звездите”. Безброй легенди на индианците от двете Америки разказват за това, как в дълбока древност край бреговете на континента се появили странни блестящи кораби, от които слезли синеоки и светлокоси хора, облечени в дрехи от груба черна материя и ръкавици. На челата си, повечето от тях, носели украшения с формата на змия. Според ацтеките и толтеките в Мексико, името на водача на “белите богове” било Кетцалкоатъл, инките го нарекли Кон-Тики Виракоча, сред индианците-чибча от Колумбия той е известен като Бочика, а сред маите в Централна Америка – като Кукулкан.

Ацтекските жреци дори “изчислили”, че белите богове напуснали страната им в годината “Ке Акатъл”, щели да се върнат пак в същата година, повтаряща се на всеки 52 години по нашия календар. По странно стечение на обстоятелствата, тъкмо в поредната година “Ке Акатъл” на брега на днешно Мексико слезли частите на испанския конкистадор Ернан Кортес, успял с нищожната си армия да завоюва огромната империя на Монтесума до голяма степен именно заради жизнеността на древната легенда. Впрочем, почти по същия начин от нея се възползвали и хората на “колегата му” Писаро, превръщайки в развалини могъщата държава на инките в Южна Америка. Показателно е, че инките се вдигнали срещу завоевателите, едва когато, нахлувайки в столицата Куско, испанците задигнали или унищожили и златните и мраморни статуи на “белите богове”, пазени в местните дворци и храмове като светини.

От другата страна на мита

Има ли нещо вярно в легендите за белите цивилизатори на Америка? Ако оставим настрана екстравагантните хипотези на хора като Ерик фон Деникен, обявил ги за “пришълци от Космоса”, струва си да потърсим обяснението, тръгвайки оттам, където съгласно легендите, вероятно през първите векове от новата ера е приключил дългият им път – на островите от Полинезийския архипелаг.

Повечето съвременни учени са единодушни, че днешните полинезийци са потомци на поне няколко различни раси. Още първите европейци, появили се по тези места, отбелязват наличието на представители на така наречения “арабо-семитски тип”, с прави носове, тънки устни и прави светли коси. Самите полинезийци ги наричали “уру-кеу” и ги смятали за преки потомци на древна светколокожа “раса на боговете”, първоначално заселила се на островите. На най-отдалечения от Полинезия и най-близко разположен до Америка остров Пасха до днес се предават легенди за първите жители, пристигнали тук от неизвестна пустинна страна, разположена някъде на Изток, след като в продължение на 60 дни пътували през океана, следвайки Слънцето. Пак, според легендите, въпросната страна била известна също с многобройните си гробници. На запад от Пасха, в цялото огромно пространство до Югоизточна Азия няма нищо, съответстващо поне малко на това описание. За сметка на това обаче, на изток от острова се намират крайбрежните пустини на Перу, където действително през 20-те години бяха открити два огромни некропола в района на полуостров Паракас. Възрастта на повечето от мумиите в тях е около 2200 години, а в гробниците са намерени и остатъци от огромните салове, с които древните южноамерикански индианци са извършвали каботажни плавания, и които, както показа легендарната експедиция на Тур Хейердал със сала “Кон-Тики”, спокойно са могли да достигнат Полинезия. Сензациите обаче не свършват дотук. Още един от откривателите на древните гробници в Паракас – американският археолог Стюарт отбелязва, че “повечето от погребаните в тях принадлежат към съвършено различна в расово отношение от местното население група, от едри хора със светла кожа и нерядко – с руси коси”. Впрочем Франсиско Писаро, завоевателят на Перу, описва по същия начин членовете на управляващата кралска фамилия в империята на инките.

Кон-Тики Виракоча

Нахлувайки в най-големия храм на индианската столица Куско, смаяните войници на Писаро се изправили пред огромна каменна статуя на върховния бог Кон-Тики Виракоча – бял мъж с къдрава брада и горда осанка, облечен в дълга туника. В началото испанците дори решили, че тя изобразява Свети Вартоломей, стигнал до Перу дълго преди тях и това за известно време спасило статуята от участта на останалите “езически” идоли, които били разрушени моментално. През 1553 испанският хронист Сиеса де Леон отбелязва, че Виракоча се появил в Перу от района на езерото Титикака, в днешна Боливия, сложил край на войните между местните племена и поставил основите на цивилизацията по тези земи.

Известно е, че именно край езерото Титикака са разположени развалините на древния мегалитен център Тиуанако, който местните жители също свързват с името на Виракоча. Според тях странното бяло племе, създало огромните сгради и храмове в Тиуанако, се появило от Север, а по-късно след неуспешна война с местните индианци се отправило на Запад и изчезнало в океана.

На север от инкската държава обаче, в планините на днешна Колумбия, се намирала държавата на племето чибча – още един загадъчен народ, достигнал високо културно равнище. Местните легенди също съдържат данни за “белия учител” Бочика, чието описание, съвпада са това на Виракоча, и който дошъл от Изток. На изток, т.е. във Венецуела индианците пък разказват историята за тайнственият светлокож вожд Суме, научил местните жители как да обработват земята и създал първите закони.

Пътят на “бялото племе” може ясно да се проследи географски и хронологически още по-на Север – в Средна Америка. Легендите за брадатите богове, съществуват сред индианците “куна” в Панама, те са в основата на митологията на древномексиканските племена толтеки и ацтеки (именно “белият бог” Кетцалкоатъл поставя основите на двете най-могъщи местни цивилизации). Преди това обаче, неизвестните цивилизатори на Америка създават през ІІ-І в.пр.н.е. първите стъпаловидни пирамиди в градовете на маите Чичен Ица и Маяпа. Тук техният вожд е известен под името Кукулкан, а сред родствените на маите индианци киче от Гватемала, той фигурира като Кукумац в свещената им книга “Попол Вух”.

Изследователите на древните индиански легенди посочват, че най-старите подобни сведения датират от средата на първото хилядолетие преди новата ера и се съдържат в легендите на индианците, населяващи Западен Юкатан. В тях се говори за белия пратеник на боговете Вотан, произхождащ от страната Валум, разположена далеч на изток (т.е. отвъд Атлантика), който научил местните племена на основите на земеделието и създал първата йероглифна писменост.

Кои са били те?

През 1932 американският археолог Бенет открива по време на разкопки в Тиуанако статуетка от червен камък, изобразяваща Кон-Тики Виракоча като висок мъж с брада и дълга туника, украсена с изображения на рогати змии и пуми – символите на висшите божества в Мексико и Перу. На перуанското крайбрежие образът на Виракоча може да се открие върху керамиката и наскалните рисунки на местните племена чиму и мочика. Огромно количество подобни предмети са намерени в различни райони на Еквадор, Колумбия, Гватемала, Мексико и Салвадор. Прекалено широк е кръгът от източници, споменаващи разпространението в Новия свят на светлопигментирано население от “кавказоиден тип” (по определението на Тур Хейердал). Как то е успяло да запази расовия си тип по време на продължителната миграция от Мексико до Перу и Полинезия е само една от загадките. Впрочем, строгата ендогамия, т.е. браковете само вътре в етническата група, изглежда достатъчно правдоподобно обяснение, още повече, че се подкрепя и от индианските легенди. И все пак, кои са били “белите богове” на предколумбова Америка? Ясно е само, че не са пришълци от Космоса. Може би това са творците на древните мегалитни съоръжения в Европа? Или тайнствените “морски народи”, опустошили някога Египет и после отплували на запад към Гибралтар? А може би древните критяни или финикийци? Но, както се казва, това е вече друга тема…