rub2-tema.GIF (1668 bytes)
 

Национализмът на новия век

Или, можем ли успешно да съчетаем Трифон Зарезан и Свети Валентин?

Николай САПУНДЖИЕВ
Със съдействието на Екип 5
 
 

“Национализмът е рационална конструкция, изградена около своята основна ценност - нацията. Той има белезите на обединително понятие, притежаващо значително по-широк смисъл и съдържание. В него се включва както любовта и всеотдайността към Отечеството, така и към собствената нация с нейния дух, стремежи и идеали.”

Из проекта за Българска национална доктрина


 

ХХ-ти век вероятно ще остане в историята като епоха на грандиозно противоборство между капитализма и комунизма, завършило съвсем естествено в неговия край с провала на поредната социална утопия и разпадането на политическата система, основаваща се в продължение на дълги десетилетия, върху нея. За мнозина краят на комунизма означаваше и края на историята, а глобализацията се превърна в основния белег на “новото време”. Малцина вероятно си припомнят, че идеите за създаването на “световна икономика” и “световно правителство”, т.е. онова, което днес обозначаваме като “мондиализъм”, са били твърде популярни и в края на миналия век. И че тъкмо събитията през нашето столетие доказаха пълната им илюзорност.

Универсалистките и глобалистични тенденции очевидно ще продължат да се развиват и през следващия век. Следва обаче да сме наясно, че това съвсем не е едностранен и необратим процес, който в името на глобалното, тотално заличава специфичното, т.е. националното. Днес сме свидетели и на един паралелно течащ, но не по-малко силен, процес на връщане към собствените корени и традиции, т.е. към онова, което обикновено оопределяме като “национализъм”. Впрочем, нека не забравяме и, че всички интеграционни идеи, в крайна сметка са подчинени на нечии национални интереси.

Ето защо през ХХІ век можем да очакваме окончателната кристализация на един

Нов национализъм”

произлизащ, но и доста различен, от онзи в миналото, чиито сблъсък с “мондиализма” вероятно ще определи съдържанието на следващата епоха.

Известно е, че национализмът като универсално приложима доктрина, проповядва максимална преданост спрямо собствената нация, принадлежността към която се разглежда като съществено благо за конкретния индивид. Рожба на модерното време, национализмът се стреми към органично единство между националната държава и култура, предполагащо постигането на определена културна еднородност, което пък, от своя страна, предпоставя и идеята за национална независимост. Като цяло национализмът обуславя правото на всеки народ да защитава себе си и своите традиции, морал, вяра и достойнство.

В частност, българският национализъм, разглеждан като състояние на духа, играе ключова роля за обединяването на нашия народ и съхраняването и укрепването на българското самосъзнание в периоди на възход и падение. Защото национализмът е уникална идеология черпеща от историята и паметта на нацията самочувствие и самосъзнание. За съжаление, нерядко в миналото, както впрочем и днес, понятието за национализма се смесва с това за ксенофобията или шовинизма. Подобно разбиране на национализма като крайна идеология, възпираща развитието и отварянето на една култура към останалите, бе типично в миналото за комунистическата, а днес за либералната идеология, една от общите черти между които впрочем, е интернационализма (респективно - космополитизма).

Истинският смисъл на национализма

е в съхраняването на традиционните културни ценности. В България национализмът исторически е неотделим от българския национален идеал – т.е. обединението на българските територии и българите, останали извън границите на Отечеството. Докато на Запад и в частност там, където въпросът е решен, съществува едно по-широко схващане за национализма, у нас той все още се възприема от общественото съзнание предимно в този му аспект. Естествено, в исторически план имаме достатъчно основание да определим като национализъм и протекционистката политика на Стамболов, както и тази на редица правителства след него. Въпросът, пред който днес е изправена България обаче, е как да развива своя национализъм в епохата на тотална глобализация и, в частност, в органично съчетание с курса си към интеграция в обединена Европа.

Защото присъединяването към Европейския съюз, като се има предвид начинът, по който той се структурира в момента, е очевидно предизвикателство за съхраняването на държавния суверенитет, културната идентичност и, не на последно място, водещите отрасли в националната икономика на потенциалните нови страни-членки. Днес доминираща в ЕС е идеята за свободното движение на хора, капитали и идеи. От нея обаче, произлизат

Две коренно различни концепции

за бъдещето на съюза, на практика отразяващи фундаменталното противостояние между “мондиализма” и “национализма”, което както вече отбелязахме, се очертава като определящо за идващия век. Съгласно едната концепция, ЕС следва да се гради като своеобразна европейска “супердържава”, притежаваща собствена, “европейска” култура, асимилирала в себе си културите на отделните европейски нации. Другият модел пък разчита на съхраняването на националните държави и културната идентичност на всеки народ, който остава, в същото време, отворен към културата на останалите народи, обединени в съюза. Очевидната тенденция към налагането на първия модел за изграждане на ЕС, обяснява нарастващият “евроскептицизъм” в страните-членки и превръщането му в елемент от новия европейски национализъм. Така във Франция например, национализмът се проявява в стремежа към протекционистки мерки срещу проникването на чуждите (най-вече селскостопански) стоки. В Австрия и Германия пък, той се подхранва от желанието за съхраняване на традиционните ценности и националната култура, ерозирани от културата и ценностната система на чужденците-имигранти. Водещ мотив е запазването на идентичността, а не толкова страхът от заемането на все повече работни места от чужденци Тоест, модерният национализъм се обявява против “мултикултурния модел”, основаващ се на безогледното смесване на най-различни и често противостоящи си култури и традиции. Факт е обаче, че “радикализацията” на “мондиализма” автоматично влече след себе си и радикализация на противостоящия му национализъм, включително възможността в отделни случаи последният да премине в шовинизъм или ксенофобия.

Има и още нещо – модерният европейски национализъм успешно съчетава консерватизма (свързан с желанието за съхраняване на Традицията), с една откровено социална ориентация. Западните консерватори отдавна не разчитат само на горните слоеве на обществото – тяхна база е преди всичко “средната класа”, а във все по-голяма степен – и нископлатените категории трудещи се.

Днес националистите не се стремят към завладяването на чужди земи, а към съхраняването на ценностите на своя народ от асимилация, т.е. модерният национализъм (за разлика от “мондиализма”) е ориентиран изцяло “навътре” и е безкрайно далеч от експанзионизма.

Как стоят нещата у нас?

Вече споменахме, че в масовото съзнание думата “национализъм” се асоциира за момента почти единствено с “македонския въпрос”. Това има своята добра и лоша страна. Македонската тема дава пълнеж на понятието “национализъм”, въпреки че много силно стеснява неговия смисъл. Защото, на практика, много от изявите на една или друга формация в политическия живот на България биха могли да се определят като “националистически”. Но, тъкмо защото това понятие не е изяснено пред обществото, то може да се запълни с всичко. Необходимо е да се търси баланса в стремежа към съхраняване на българската идентичност. Как би могло да стане това? Един от най-сигурните начини е повдигането на националното самочувствие. Наистина национална политика е онази, която съобразявайки се с изискванията за приобщаването ни към обединена Европа, прави всичко за да защити интересите на българските производители и съхрани интелектуалния потенциал на нацията. Неотделим елемент от подобна политика е и всестранната подкрепа за развитието на националната култура. В същото време, запазването на българската идентичност естествено изключва стимулирането на дезинтеграционни и сепаратистки тенденции, в рамките на нацията. Българският народ е безкрайно толерантен към чуждите култури и етноси, за това говорят и усилията на държавата и на “третия сектор” за приобщаване на различните типове малцинствени групи у нас. Толерантността към “другите” е важен елемент на модерния български национализъм, което обаче не означава, автоматичното възприемане на налагани отвън (включително и от Брюксел) условия, ерозиращи еднонационалния характер на нашата държава.

Тръгвайки към Европейския съюз България трябва да покаже своето “национално” лице пред Европа и света. За да стане ясно, че към обединена Европа се присъединява един наистина самобитен народ, със своите постижения и основаваща се на тях национална гордост.

Казано накратко, модерният български национализъм включва всички онези идеи и действия, поощряващи българското във всяка възможна сфера и утвърждаващи националния дух и традиция.

От 1989 насам България премина през изключителни трудности, преодоля няколко дълбоки кризи и продължава да е изправена пред много сериозни проблеми. Но тъкмо през последните десетина години стана кристално ясно, че българинът не може да съществува, откъснат от своите корени, лишен от собствено място в света. Национализмът на следващия век не бива да забравя идеалите на миналото, нито да се отказва от историята на българския народ, такава каквато е. Наред с това обаче, той трябва да помогне на българина, когато наистина стане и гражданин на обединена Европа, спокойно и с достойнство да може да заяви: “Аз съм от България”. Защото националното е преди всичко чувство – за обща принадлежност, обща история и общо бъдеще. Бъдеще, което наистина може да стане красиво, само ако ние, българите, се постараем да го направим такова.