Реалният национализъм – това е концентрацията на всички налични ресурси на нацията за реализация на стратегия на непрекъсната научно-техническа революция

Така

Терминът “нация”

навлиза в общественото съзнание едновременно със съвременното разбиране за цивилизацията, определяно от езика, специфичното културно, научно и техническо развитие, и паралелно с налагането на буржуазния тип общество. Именно тогава и държавите, в които се извършват тези процеси, преминават критичната точка в своята еволюция. За да се съхранят като такива, занапред те трябва да защитават не личните интереси на своя владетел, а своята, повече или по-малко оформила се територия, производствения си комплекс и цивилизационен модел. Именно в този исторически момент постоянните интереси на основната маса от населението трайно съвпадат с целите на държавата, която постепенно се превръща в национална.

В основата на всяка национална общност са езикът, културният и цивилизационен тип и еднозначното отъждествяване на собствените интереси с тези на нацията и националната държава. Нацията е голяма група от хора, обективно притежаващи общи интереси и субективно осъзнаващи тази общност, която има възможност да реализира въпросните интереси единствено на базата на общата културно-цивилизационна парадигма в рамките на една държава. Естествено е, че едва съвременният човек, разполагащ с модерните системи за комуникация и притежаващ достатъчно широко образование, е в състояние ясно да осъзнае, че проблемите на оцеляването му, както и оцеляването на неговите потомци се решават единствено по пътя на просперитета на собствената му национална държава и господството на онзи тип цивилизация, към която тя принадлежи.

Напоследък е модерно да се противопоставя концепцията за “политическата нация” на тази за етногенетичния произход на нациите. От една страна трябва да признаем, че единствената сила, способна да конструира “политическа нация” е националната държава. Безсмислено да се разчита, че може да си формира “политическа нация” на базата на държава, която не е станала национална и на практика продължава да бъде “мултиетническа”. В същото време обаче, кръвното родство, само по себе си, не е в състояние да създаде единна нация, при наличието на резки различия между интересите и цивилизационните парадигми в рамките на даден етнос. Разпадането на съседна Югославия е най-добрият пример за това. Сърбите, хърватите и босненските мюсюлмани в етногенетично отношения са една общност, при това говореща на един и същ език. Принадлежността им към различни вероизповедания, а оттам и към различни типове цивилизации обаче, направи обективно невъзможно съвместното им съществуване в рамките на една държава.

Национализъм и социализъм

Напук на теоретиците на българския “национал-болшевизъм”, обслужващ предано през последното десетилетие конюнктурните интереси на родната левица, между национализма и социализма на практика не може да има нищо общо, а смесването им е “толкова противоестествено, колкото и да се опитваш да създадеш кръстоска между булдог и носорог” (по думите на руския професор Пьотр Хомяков). Защо е така?

Неравномерното развитие на цивилизациите и държавите води до появата на структури с оформени в различна степен институции за управление. И днес, наред с напълно изградените национални държави, продължават да съществуват региони, намиращи се на различни стадии на преход от родово-племенно управление към неговата държавна форма. Тъкмо те образуват една от съставките на тъй наречените “традиционни общества”. Друга част от тези общества са държавите, запазили в значителна степен старите общинни структури и земеделието, като своя основа, макар и “модернизирайки” я донякъде за сметка на по-доброто обезпечаване с енергийни ресурси и оръдия на труда. Основна характеристика на този тип общества е наличието на раздвоено съзнание у значителни слоеве от населението, което се чувства обединено преди всичко в рамките на “общината” (обвързаност, много напомняща онази на мафията), а не толкова в рамките на държавата. Въпреки това и в традиционните “периферни” общества несъмнено съществува своеобразен прототип на “национално” самосъзнание, което допълнено от типичните за тези общества идеологии, се превръща в база за формулирането на една псевдонационална идея.

Именно такава фалшива идеология е смесването на национализма и социализма. Социализмът е тотално господство на държавата, държавен натиск преди всичко върху собствената нация и собствените ресурси и, в крайна сметка, тяхното преждевременно изтощаване. Точно затова

Социализмът е органично чужд на национализма

като идеология и стратегия на колективните интереси. Тук е мястото да напомним и, че нациите започват да се формират едва на етапа на относително отслабване на абсолютистката държава, т.е. в рамките на процес, противоположен на социализацията на обществото.

Национализмът като движение за формиране, процъфтяване и развитие на нацията (а не на племето или на общността от поданици на многонационалните империи) няма и не може да има нищо общо със социализма. Национализмът е буржуазно, модернистично по своята същност, движение, насочено към бъдещето. Изповядваният от определени среди в Източна Европа, включително и у нас, вулгарен “национал-социализъм” е жалка имитация на истинския. Защото национализмът днес е възможен единствено като интелектуален “ракетно-компютърен” национализъм. Същността на модерния национализъм е ликвидирането на раздвоеността в човешкото съзнание между “общината” и “нацията” и възстановяване на пълноценните отношения между индивидите, принадлежащи към една и съща нация, но вече на новия постиндустриален етап от човешкото развитие.

Жестоката истина, която трябва да осъзнаем обаче е, че преходът към едно по-добро бъдеще очевидно няма да се окаже възможен за всички. И, че битката между отделните нации за възможността да реализират такъв преход ще бъде сурова и унищожителна, като победители в нея ще се окажат свободните и притежаващи творчески способности народи, а не смазаните от социалистическата държава общества или разлагащите се дебилни племенни общности.

Устойчивото развитие и новите социалистически суперимперии

Напоследък темата за “устойчивото развитие” е в устата на всички. Под този термин обикновено се разбира такъв режим на развитие на държавата, при който не се унищожават безогледно природните ресурси, расте благосъстоянието на гражданите и липсват разрушителни политически катаклизми. Концепцията за устойчивото развитие се появи в отговор на предупрежденията на редица световноизвестни учени-еколози, че в периода между 2005-2015 ще се разрази планетарна екологична криза, свързана с изтощаването на значителна част от природните ресурси и необратимия процес на замърсяване на околната среда. Подобна екологична и ресурсна криза, естествено би провокирала и криза в икономиката, и рязко нарастване на политическото напрежение в света. Крахът на комунистическия блок донякъде снизи актуалността на тази хипотеза за развитите западни държави, които получиха практическа възможност да поставят под свой контрол ресурсите на блока (около 40% от световния им обем). Въпреки това обаче, проблемът остава.

Няма съмнение, че преходът към устойчиво развитие е необходим. Същността му е в резкия скок в науката и техниката, за което е нужно масирано пренасочване на наличните ресурси към развитието на науката и образованието. Ако обаче пресметнем наличните природни ресурси и производствени фондове на планетата, става ясно, че устойчивото развитие е възможно само за население не надвишаващо един милиард души. Докато днес на Земята живеят поне шест милиарда, като броят им продължава да се увеличава.

Оттук се натрапват няколко извода. Или в най-близко време ще бъде обезпечен преходът към “устойчиво развитие” и изяснено, кои нации ще съставят основата на така нареченият “златен милиард”, както и по какъв начин останалото население на планетата може да бъде съкратено 10-15 пъти, или човечеството съвсем скоро ще се изправи пред изключително дълбока ресурсно-екологична криза и съпровождащите я неуправляеми политически катаклизми, които ще засегнат не само "кризисните зони”, но и днешните напълно “благополучни” региони. Западът очевидно все още не разполага с решение на този проблем. В същото време обаче, в Третия свят, както и в обширни региони от бившия Втори свят, се извършват изключително опасни за бъдещето на планетата процеси. Мнозина съвременни геополитици допускат възможността страните от Третия свят да бъдат обединени в няколко “социалистически” суперимперии. Ниското ниво на развитие там просто налага възприемането на примитивен тоталитарен вариант на социализма, като средство за оцеляване в условията на очертаващата се криза. Необходимият минимум от технологии и въоръжение за бъдещите империи в Третия свят ще бъде доставен от самия Запад, тъй като търговията с оръжие продължава да носи изключителни печалби. Впрочем, вече има една подобна суперимперия и това е Китай, който поради своята свръхнаселеност едва ли някога ще се превърне в буржуазна държава и най-вероятно така и ще си остане “социалистически”.

Възможно ли е обаче възраждането на социализма в Източна Европа, включително в Русия и, разбира се, в България? Отговорът е категорично отрицателен. Въпреки надеждите на източноевропейските “национал-болшевики” и въпреки страхът на Запада от възраждането на социалистическата опасност в Русия, нито една страна от региона не е в състояние да поеме отново по социалистически път на развитие. Най-малкото, защото в нито една от тях, особено пък в Русия или България, не съществува онзи излишък от човешки ресурси, който е определящ за изграждането на социалистическия модел.

За сметка на това обаче, такъв излишък несъмнено съществува в държавите от Третия свят, където в хода на бъдещите сблъсъци на всеки срещу всички, е напълно възможна консолидацията в три-четири големи многонационални империи, които съвсем естествено ще потърсят пътища за експанзия на Север.

Какво ще представляват в този момент развитите западни общества, ако екстраполираме в недалечното бъдеще съществуващите днес тенденции. Съмнително е, че те ще са в състояние да дадат сериозен отпор на натиска от Юг. Днес на Запад господства идеологията и практиката на обществото на потреблението. Навремето този тип общество регистрира значителни успехи, повишавайки жизненото равнище на населението и завършвайки формирането на съвременните нации. Днес обаче, то просто не е готово за онзи мощен скок в областта на науката и техниката, който е необходим за преодолояването, поне отчасти, на последиците от наближаващата екологична и ресурсна криза. Днес обществото на потреблението се намира в задънена улица, развивайки като обществен стимул единствено свръхпотреблението и разкоша. В резултат от това Западът не просто прекалено разточително изразходва наличните си ресурси, но и все по-трудно организира дори простото възпроизводство на научни кадри. Докладите на Комисията по конкурентноспособността, Комитета за устойчиво развитие и други подобни американски организации, са претъпкани от информация за това, че състоянието на науката и техниката на САЩ (особено след края на надпреварата с бившия СССР) далеч не отговаря на потребностите им. Сред американските учени вече преобладават първо поколение емигранти от Азия, Централна Европа и Русия. И ако Франция или Германия, приемащи турци и араби като черноработници, могат все пак да бъдат разбрани, това едва ли се отнася и за неспособността на Америка да насочи своята младеж към науката.

В резултат от всичко това, в развитието на западният тип общества съществуват крайно неблагоприятни тенденции, които, ако се задълбочат, ще доведат до това, “цивилизованият” Запад да предаде позициите си на агресивния Юг без особена съпротива.

Национализъм без социализъм

Къде е изходът от тази ситуация за страните от Севера, към които впрочем принадлежи и България? Реализирайки една по същество националистическа стратегия обществото на потреблението, т.е. съвременният Запад, като от огън се бои от самото понятие “национализъм” и съпътстващите го теоретични конструкции. Това е и най-голямата грешка на развитите общества на Севера. В резултат от нея националистическата теория прекалено често попада в плен на социалистическите илюзии, пречещи на разбирането за съвременната роля на знанието, творчеството и съпътстващите ги фактори в общественото развитие. Така националистическата практика се оказва без подходящ теоретичен “компас” и се реализира на недотам високо интелектуално равнище. В резултат от това националистическата (в крайна сметка) практика на съвременните развити държави все повече се отклонява от истинския национализъм. Въпреки очевидните си успехи в борбата със социализма, Северът обективно работи за тържеството на “социалистическия” Юг, съсредоточавайки се единствето в битката за ресурси. Ресурсите обаче, все едно, няма да стигнат за всички. И дори ако “златният милиард” в крайна сметка завоюва планетата, пак ще се сблъска с ресурсна криза, само че 20-30 години по-късно. А ресурсната криза е най-сигурния път към възраждане на държавния социализъм, при който няма нито нации, нито буржоазия.

Какво е необходимо за победата на националистическата стратегия? Съвсем малко – просто трябва национализмът окончателно да се очисти от социализма. Съсредоточавайки се единствено върху перспективите за глобално развитие на базата на националистическата парадигма. Реалният национализъм – това е концентрацията на всички налични ресурси за осъществяването на стратегия на непрекъснатата научно-техническа революция. Ясно е, че ресурсите за старта на подобна стратегия няма да стигнат за всички. И тъкмо в това е една от основните задачи на национализма – да обезпечи необходимите ресурси именно за своята нация, така че тя да може да се измъкне от капаните на глобализма. Отсъствието на социализма се обезпечава от ограничаването на ролята на държавата и съсредоточаване върху експлоатацията на единственият наистина неизтощим ресурс – научните знания. Собствеността също ще бъде запазена (още един от признаците гарантиращи несоциалистическия характер на бъдещото общество), но все повече ще се съсредоточава върху информацията, т.е. отново върху знанията. Само така капитализмът окончателно ще може да се трансформира в национален и да получи шанс за успешно бъдеще.