Българинът е уморен от безкрайните идеологически спорове. Онова, което той очаква от партиите и държавата, е, най-вече, обезпечаване на собствената му сигурност

Пламен ДИМИТРОВ

2001 бе годината на политическите изненади в България. Бившият монарх Симеон Втори взе в свои ръце цялата власт в страната, в президентското кресло се настани лидерът на БСП, а доскорошната, изглеждащата ни монолитна, най-голяма политическа сила СДС внезапно се срина от своя Олимп и бе обхваната от вътрешно разцепление.

Политическото чудо

през изминалата година бе легитимирано чрез изборите през юни и ноември. Сега пред победителите от парламентарния вот стои задачата да затвърдят пробива си чрез успешно управление. БСП пък ще се бори да акумулира всички левичарски настроения в страната, превръщайки ги в свой политически капитал. Амбициите на СДС засега са по-скромни – да спрат разпада и се превърнат в стабилна опозиционна сила. Вдясно от центъра се появи нов силен играч в лицето на партията на Стефан Софиянски, поставил си за цел да бъде мост между “доброто СДС” и бившия монарх и вече понесъл първите пасиви от това. В обичайното си стабилно положение е партията на етническите турци ДПС, която сега влиза в управляващата коалиция и има перспективата да продължи да бъде във властта, дори и ако следващите парламентарни избори бъдат спечелени от левицата.

Първите месеци от управлението на НДСВ будят противоречиви чувства. Те бяха период на неизбежното стиковане на интересите между новите политици, окупирали държавния връх, и бизнес-елита на страната. Поради особената политическа архитектура на Царското движение, цялата легитимност в тази формация произтича от близостта на отделните функционери с лидера. Това обяснява и факта, защо човек номер две в държавата стана Стоян Ганев, който формално не заема чак толкова висок пост в официалната управленска йерархия.

Несъвпадението между официалното и действителното влияние на хората в управлението поставя завеса пред реалното функциониране на властта. Ярък пример за това е и скорошното назначение на бившият земеделец Георги Петров, по-известен с обидния си прякор, за шеф на Комисията по хазарта. Самият Петров твърди, че получил назначението си по волята на финансовия министър Милен Велчев, но това звучи нелепо. Защото няма как блестящият финансист от лондонското Сити Велчев да е близък с човек, който не говори друг език освен родния си, облича се с ярки сака в червено, синьо и зелено и твърди, че не чете любовни романи, защото бил “действащ любовник”. Очевидно Петров бе изстрелян на възловия пост по нечия друга воля, на която Милен Велчев просто не е могъл да не се подчини.

Симеон Сакскобургготски продължава да управлява без помощта на партиен апарат, поради което е свободен да взема управленски решения, отчитайки се за тях “само пред собствената си съвест и пред историята”. Опитите на журналистите да разкрият позициите на премиера по конкретни въпроси и го поставят натясно с неудобни въпроси засега удрят на камък, защото той просто ги оставя без внимание. Ако допреди няколко месеца някой се е съмнявал за истинската роля, която Симеон Втори ще играе в България, то сега всичко е пределно ясно –

се изживява като “баща на нацията”, а не просто като “пръв между равни”. Той съзнава отлично, че това, което му е дадено от историята и произхода, е с действително непреходна стойност, докато изборната победа, макар и да е нещо хубаво, е прекалено ежедневно и плебейско, за да бъде истински фундамент на неговото управление. Парадоксът е, че Симеон продължава да живее в своя аристократичен свят, да общува с крале и принцеси и да подчертава близките си връзки с водещи фигури от европейския финансов и политически елит и същевременно да управлява една егалитарно настроена и сравнително бедна нация.

Опозицията и някои критично настроени интелектуалци отчаяно апелират към гражданското чувство у българите, за да ги настроят срещу управлението на Сакскобургготски, но засега нямат особен успех. Хората като че ли са изморени от идеологическите схватки и предпочитат да съдят за правителството не от господарските обноски на премиера, а от реалните икономически резултати.

В полза на НДСВ работи и демонстративното загърбване на партийните страсти при назначенията във висшия и среден управленски ешелон. Премиерът гледа на целокупния български елит като на свой кадрови резерв. От този почин като че ли бе заразен и новоизбраният президент Георги Първанов, който назначи в своята администрация лица, които съвсем доскоро, или малко по-отдавна, бяха свързвани със СДС. Така той рискува да си навлече гнева на своите съпартийци, но пък обграждането му само с кадри от БСП съвсем би маргинализирало ролята на държавния глава

който и сега е наясно, че няма как да излезе от сянката на царя-премиер.

При тези обстоятелства, през 2002, не можем да очакваме някакви особени политически или икономически сътресения в България. Това е годината, в която икономическият екип на

защото оправданията със “скелетите в гардероба” вече няма да вършат работа. Засега младите икономисти Николай Василев и Милен Велчев показват, че дори и да си разбират от работата, очевидно няма как да съчетаят две несъвместими неща – повишаването на социалната защитеност на населението със стимулирането на бизнеса. Едното пречи на другото и ако правителството продължава да се колебае коя точно линия да следва, в крайна сметка може да стане така, че недоволни да бъдат едновременно и най-бедните, и най-предприемчивите българи. Впрочем, признаците за това вече са налице.

Въпреки че от началото на българския преход изминаха цели 12 години, по-голямата част от избирателите помнят добре времето преди 10 ноември 1989 и неволно сравняват сегашното положение с тогавашното. Днес вече никой не вярва, че свободата на словото и политическото волеизявление може да бъде подтисната отново, както това ставаше в годините на комунистическата власт, и затова антикомунистическата фразеология престана да работи. Което със страшна сила поставя въпроса за

защото отрицанието на периода 1944-1989 вече не означава почти нищо и не може да даде ясна физиономия на който и да било политически субект.

В материален план, за повечето българи, промяната през последните 12 години е с отрицателен знак. Крахът на правителствата на Андрей Луканов и на Жан Виденов обаче доказа, че по отношение на икономиката връщането назад е невъзможно. Държавата вече не може да гарантира всеобща трудова заетост, а няколкото изборни тестове научиха електората, че при пазарното стопанство материалното благополучие е преди всичко въпрос на лична предприемчивост и не зависи от демагогските обещания на политиците.

Има обаче една трета обществена сфера, различна от политическата и икономическата, в която държавата може и трябва да се намеси решително. Едва ли преди 1989 някой българин е помислял, че само след няколко години ще има мобилен телефон, кабелна телевизия, Интернет-връзка и големи хипермаркети, в които може да се напазарува за цяла седмица напред. Безспорно, материалните блага, или по-точно възможността за свободен достъп до тях, са нещо много важно, но качеството на живот се определя и от други фактори. Българите отчитат факта, че в сравнение с 1989 днес възможността да те ограбят или пребият е нараснала многократно. Че вече са безсилни срещу съседа, който надува музиката до край във времето за почивка, че ако на улицата не те ухапе бездомно куче, то непременно ще трябва да прескачаш някой просяк, който се е проснал на тротоара. Всички тези проблеми влошават сериозно качеството на живота в България и понякога правят така, че материалния прогрес да изглежда почти незабележим.

Най-общо казано, днес държавата се схваща преди всичко като инструмент, който може да донесе повече ред и законност в ежедневния живот на хората. От тази гледна точка ще бъдат оценявани и поредните управляващи. Първите доказателства за променените очаквания на гражданите вече са налице. В няколко социологически допитвания, проведени в края на миналата и началото на тази година с най-висок процент на одобрение се оказва главният секретар на МВР Бойко Борисов. Колкото и да е парадоксално, дори самият премиер бе изпреварен по рейтинг от някогашния си бодиград. Бившият шеф на преуспяваща охранителна фирма и майстор на каратето говори малко, отсечено и по същество. С цялата си фигура той излъчва решителност, а изтормозените българи смятат, че досега точно това качество е липсвало в битката с на бандитите.

Популярността на Бойко Борисов показва, че именно

на гражданите е стъпката, която обществото смята за най-належаща.

Ако в следващите месеци НДСВ успее чрез кадрови и законодателни промени да повиши ефективността на съдебната система, това вероятно ще бъде оценено от хората по-високо, отколкото увеличаването на годишния икономически ръст от 4 на 5 или 6%. Защото ако стопанският успех все пак е зависим и от международната конюнктура, липсата на ред и законност в държавата се дължи единствено на нежеланието на политиците ни да действат решително. Точно тук е полето, в което българската десница би могла да открие нов простор за действие. Десните партии нямат особени изгледи за успех ако продължат, както досега, да бъдат прости посредници между едрия капитал и властта или пък между западноевропейската християндемокрация и българския политически и обществен елит.

Икономиката трябва да бъде оставена на бизнесмените, свободата на словото - на журналистите, а политиците най-сетне здраво да се захванат с осигуряването на ред и ясни правила в ежедневния живот на хората.