През последните десет години Балканите станаха бойното поле на Европа. Спецификата на военния конфликт на полуострова се изразява в протичането му като своеобразна верижна реакция – той засегна първо Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина, по-късно Косово, а накрая и Македония. Това даде основание на редица политически наблюдатели отново да нарекат Балканите “барутен погреб” и “заден двор” на Европа, отговорен, според тях, за разпространението на “заразата” из целия континент. Така се възродиха и някои други позабравени понятия като

най-често натоварени със силно негативни емоции. Някои определят балканизацията като “отстояване на собствените интереси на чужда територия”. Други пък се позовават на класическата дефиниция, изведена от кореспондента на “Чикаго Дейли Нюз” Пол Маурър още през 1921. Според него, “балканизация” означава роенето на малки държави в район, където расите и етносите са безнадеждно смесени, а населението - икономически изостанало и духовно назадничаво, непрекъснато разчита на Великите сили, манипулиращи го според собствените си интереси.

Така или иначе, повечето наблюдатели свързват с това понятие силно деструктивни явления като преместване на граници, заграбване или парцелиране на територии, кървави етнически сблъсъци и междунационални войни. Често се изтъква например, че неслучайно Първата световна война започва тъкмо на Балканите. Така с този регион се свързват едни от най-злокобните световни събития в миналото и днес, а в понятието “балканизация” се включват всички негативни явления, възприемани като типични за балканските народи – шовинизъм, етнонационализъм, сепаратизъм, религиозен фундаментализъм и вечно осланяне на външни протекции. В един или друг период от балканската история общ за народите на полуострова е стремежът за разрешаване на конфликтите не чрез диалог и взаимни компромиси, а чрез военни действия, чрез силен натиск и контрол, чрез намеса във вътрешните дела на съседите. Но днес, в интерпретацията на термина “балканизация”, някои автори като Степан Местрович например, стигат доста далеч, свързвайки го дори с геноцида и националсоциализма.

Друга особено популярна теза е, че през последните десетина години се “балканизира” не само нашият полуостров, но и Европа и дори светът. Според защитниците на това твърдение, всички негативни явления, характерни за Балканите, интензивно се разпространяват по целия континент, също както ракът не остава локализиран само в една част от човешкото тяло, а дава метастази в целия организъм. Нарастващите тенденции за сепаратизъм в Испания, Великобритания и Белгия се разглеждат в унисон с традиционните етносепаратистки движения на Балканите. Разбира се, този аспект на “балканизация” на континента е повече въображаем и илюзорен, отколкото действителен, защото Полуостровът трудно може да се възприеме като първичен модел на етнонационализъм.

Всъщност, задълбочаването на шовинизма, сепаратизма и етноцентризма е процес, колкото стар и традиционен за Балканите, толкова и типичен за постмодерната епоха. Ако, от една страна, днешните политици твърдят, че работят за обединението и интеграцията на континента и дори на света, в рамките на извършващите се глобализационни процеси, то от друга философите на постмодернизма пропагандират ново виждане за разпадане на глобалните съвкупности и универсалните институции на множество културни общности и социални кръгове. Един от ключовите постулати на Франкфуртската школа и Бодриар например, е идеята за отмирането и края на социалността в съвременната епоха. Това означава изчезване на автономния субект и неговата фрагментация и дори претопяване в обща маса, съставена от индивидуални единици. Макар и не напълно съгласен с тази теория, Лиотар също акцентира върху особените трансформации на идеите в постмодерното общество. Той смята, че всички традиционни модели като нациите-държави, партиите, професиите и историческите традиции губят привлекателната си сила, а идентификацията с героите от историята става все по-трудна. Така, според философската школа на постмодернизма, кризата на националната идентичност води не толкова до окрупняване на обществените формирования и изграждане на универсални ценности и идентичности, колкото до разпадане на предишните общества на множество по-малки формации и социални идентичности. В процеса на езиковата игра, според Лиотар, дори и отделният субект се “раздробява” на множество субекти, всеки от които би могъл да се превърне в “другия” и “различния”. Така се разколебава традиционното разбиране за “себе си” и “другия”, тъй като взаимоотношенията между тях са разнопосочни, многостранни и дори взаимообъркващи се, но в същото време се налага и процес на изграждане на нови идентичности. Оказва се, че заедно с опитите да се установи единна общоевропейска културна идентичност, в постмодерността се очертава и обратният

и създаване на нови, несъществували дотогава, самосъзнания. Балканският полуостров е характерен пример именно за това постмодерно явление – през последните години той се превърна в своеобразна лаборатория за инженерно конструиране на идентичности.

Така, парадоксално или не, “балканизацията” на полуострова, Европа и света, колкото и да се възприема от повечето журналисти и писатели като архаично и нецивилизовано явление, на практика се оказва естествен и логичен феномен в епохата на постмодернизма, предпоставяща разцвета на културното и етническото самосъзнание. Затова и терминът “балканизация” не би следвало да се схваща и употребява само като синоним на “варваризация”, той трябва да се разглежда преди всичко като постмодерен процес, който освен всичко друго представлява крайно екстремна форма на мултикултурализъм.

Тясно свързано с явлението “балканизация” е и понятието “балкански манталитет”. Най-често с него се обозначават противоречиви и абсурдни хора, люшкащи се от една крайност в друга, неспособни да надмогнат крайния си консерватизъм, затвореност, скептичност, мнителност и враждебност към “другия” и “различния”. “Балканският манталитет” предполага също конфронтация и открито противопоставяне за сметка на толерантността, диалога и междунационалното взаимодействие. Това схващане за балканското културно самосъзнание се превръща в своеобразен мит, защото “балканският манталитет” се приема за архаична и закостеняла културно-историческа даденост, не подлежаща на по-нататъшно развитие и промяна. А в живота и историята на народите, също както и при отделните индивиди, няма област, която да остава незасегната от промяната. Според това схващане обаче, именно особеният балкански манталитет носи цялата вина за конфликтите на полуострова.

От гледна точка на балканското културно самосъзнание може би трябва да се направи още едно уточнение за процесите на балканизация. Етнонационализмът, етносепаратизмът, както и всички етнически конфликти на полуострова в една или друга степен се предопределят от вероизповеданието. Всички балкански народи възприемат етническото самосъзнание като тъждествено на религиозното, т.е. не правят разлика между етнос и религиозност. На Балканите религията задава принадлежността към определен етнос, а от тук се превръща и в основен мотив за

Такъв е случаят с всички нововъзникнали нации на територията на бивша Югославия. Някога сърбите и хърватите се възприемаха като една нация, дори езикът им се наричаше сърбохърватски. Единствената разлика беше, че сърбите изписваха на кирилица онова, което хърватите пишеха на латиница. Макар и минимални, тези различия се очертаха като решаващи, защото бяха не просто ортографски или чисто технически, а преди всичко религиозни. Сърбите се придържаха към източноправославната традиция, а хърватите – към католическата. Тази диференциация в културното самосъзнание на сърби и хървати се оказа истинска пропаст, която не успяха да запълнят никакви идеологически постулати за общ славянски (или илирийски) корен. Именно принадлежността към две различни църкви, макар и християнски, се превърна в един от най-важните фактори за осъзнаването на сърбите и хърватите като две отделни нации. Тази културна разноликост стигна до твърдението, че няма сърбохърватски, а има два отделни езика – сръбски и хърватски.

Подобен е и случаят със Словения. Принадлежността на словенците към католицизма се превърна в основен мотив за изграждане и отстояване на различна национална идентичност от тази на православна Сърбия. Сходни събития се развиха и в Босна. Босненци са етнически сърби и хървати, които обаче са мюсюлмани. През 90-те те окончателно се самоопределиха като отделна от Сърбия и Хърватия нация единствено въз основа на ислямската си религиозна принадлежност. Този случай обаче не е прецедент в световната история и неоснователно някои автори определят религиозния етнонационализъм като типичен балкански феномен. Десетилетия преди случая с Босна подобни процеси засегнаха азиатския континент. Още през 40-те год. на ХХ в. Пакистан се отдели от Индия заради ислямското си вероизповедание. Пакистанците са индийци по етнически произход, но тяхната мюсюлманска идентичност им задава усещането, че са отделна и различна от Индия нация. Така процеси на “балканизация” се развиха в други части на света далеч преди кризата в Югославия и преди новата, масова вълна на етнонационализъм, заляла през последното десетилетие Балканите.

От всички примери става ясно, че на Балканския полуостров религиозната принадлежност задава етническото самосъзнание, а оттук се превръща и в основен фактор за изграждане на новите националности. Повечето западни автори определят събитията на Балканите като “трайбалистки”, т. е. характерни за древните племенни практики. Колкото и архаичен, варварски и нецивилизован да изглежда на някои този принцип за изграждане на националността обаче, той е типичен отново и най-вече за

Защото при надигането на културното самосъзнание в посмодернизма един от най-важните белези за идентификация се оказва религията и религиозната принадлежност. Вероятно тук наистина има някакво завръщане към по-древни етапи от развитието на човешката цивилизация, но това движение е не просто преповтаряне на отминали състояния, а ориентация едновременно назад и нагоре по спиралата на времето, защото заедно със старите културни елементи се появяват и съвършено нови.

В традиционните общества до периода на двете Световните войни идентичността на индивида се задава изключително от социалните общности. Личността се ражда в определен социален кръг, етнос, народност или нация, предопределящи принадлежността и към тях. Така в повечето случаи колективните идентичности не се поставят под въпрос, защото се възприемат като даденост или дори като съдба. След Втората световна война се появяват нови тенденции, които мощно се разгръщат и задълбочават в епохата на пост-модернизма. Значението на етноса и религията не само не отслабва, но дори се възражда. Заедно с това обаче индивидът възприема социалната и културната си предпоставеност вече не само като съдба, но и като обект на анализ, осмисляйки, утвърждавайки или разколебавайки я. Така днес идентификацията с етноса, религията или нацията започва да се схваща преди всичко като личен избор на отделния индивид. Акцентът вече се поставя не толкова върху общността, колкото върху културното самоосъзнаване на личността и върху нейната собствена воля да се причисли към тази общност.

В този смисъл балканизацията не е анахронизъм, повторение на демодирани светогледи и излезли от употреба стереотипи. Тя е културно, религиозно и етническо самоосъзнаване, тя всъщност е другото лице на мултикултурализма. Последният представлява политика на различието, защото отстоява правото и свободата на човешките същества да бъдат различни. Но, макар и възприеман като едно от най-големите постижения на западното общество, мултикултурализмът съдържа в себе си непредсказуеми последици, защото до този момент не е успял да отговори на жизнено важни въпроси, а именно: доколко придържането към частта би могла да се окаже пагубно за цялото? Как да се открие онази точка, отвъд която подхранването на етническото и религиозно самосъзнание заплашва да наруши националното единство и интегритет? Доколко утвърждаването на моето различие и на моята идентичност не нарушава правото на останалите индивиди да отстояват собствените си идентичности? Така, в крайна сметка, отново стигаме до стария и банален, но все пак основателен, въпрос: къде свършва демокрацията, от къде започва анархията?