Начинът, по който Съединените щати напуснаха през декември Договора за противоракетна отбрана от 1972, напомня за крилатата фраза на Талейран, изречена преди двеста години по повод завръщането на Бурбоните на френския престол: "Те нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили".

Действително, освобождавайки се окончателно от шока на 11-ти септември и обхванат от еуфорията на светкавичната победа над талибаните, американският елит като че ли отново попада в плен на онези среди, чиято философия бе формулирана навремето от Уйлям Фулбрайт като

Доказателство за това е демонстративността, с която бе обявено излизането от Договора за ПРО, макар че самите Съединени щати още не са наясно, каква точно нова антиракетна система възнамеряват да изграждат, от какви заплахи ще ги защитава тя, както и дали създаването и въобще е възможно. Въпреки това, те се отказаха да преговарят по този въпрос с Москва, а в заключителния етап от афганската операция, заинтересоваността им от взаимодействие с руснаците в Централна Азия рязко спадна.

Америка очевидно отново се чувства достатъчно могъща за да пренебрегва интересите на другите държви в името на собствените си амбиции или дори просто за да бъдат изпълнени предизборните обещания на сегашната администрация (при това става въпрос не само за позициите на Русия, Китай или Индия, но и за мнението на съюзниците от НАТО, Япония и т.н.). Впрочем, моментът за подобна рязка промяна е подбран изключително удачно. Нацията е сплотена повече от всякога около президента и опозицията няма никакъв шанс да стартира наистина национален дебат по въпроса за реализацията на Новата програма за ракетна отбрана. Във Вашингтон освен това са наясно, че след като вече декларираха солидарността си с Америка във "войната с тероризма", сега на Москва, Пекин или Брюксел никак няма да е лесно да се преориентират към изостряне на отношенията със "стратегическия си партньор".

В тази връзка обаче, отново възниква въпросът: "чак толкова ли се е променил светът след 11 септември?". Щеше ли шокът да е толкова силен, международната реакция толкова единодушна, а ответният удар толкова решителен и мощен, ако нещастието се бе стоварило върху някоя европейска столица (да не говорим за друга страна)? Или всичко опира до това, че бе ударена тъкмо най-силната и смятана дотогава за "непристъпна" държава в света и мащабът на ответния удар, както и степента на международната подкрепа са просто функция от този и статус?

Изглежда, трагедията от 11 септември e не причина, а по-скоро крайно драматична илюстрация, за променящата се реалност (разбира се, не става въпрос за това, че животът и собствеността на американците наистина струват повече, отколкото тези на другите нации). Атаките срещу Вашингтон и Ню Йорк убедително демонстрираха, че традиционните представи за националната и международна сигурност са отчайващо остарели и се нуждаят от радикално преразглеждане. Тероризмът съществува открай време, но никога досега терористичните акции не са водели до жертви и разрушения от подобен мащаб, не са били толкова професионално подготвени и координирани и не са имали толкова тежки морални, материални, финансови, политически и екологични последици. Макар че, формално, в атаките не бяха използвани оръжия за масово поразяване, на практика те целяха (и постигнаха) именно масовото унищожаване на хора и материални ценности. И в този план наистина може да се говори за началото на нова ера - както в развитието на самия тероризъм, така и от гледна точка на заплахата, която той вече представлява за цивилизованото общество и държавата. В миналото опасността се свързваше, преди всичко, с действията на едни или други враждебно настроени държави, притежаващи територия, население, административно-промишлени обекти, армия, съюзници и противници. Т.е. имаше подходящи цели за възмездие и сдържане, както и средства за защита от противниковата атака. Ударът по Америка обаче, бе нанесен от анонимна и недържавна структура, разполагаща с изключително трудни за засичане ядра в много страни (включително в самите САЩ и най-близките им съюзници), притежаваща разгърната на няколко континента мрежа от конспиративни офиси, квартири, складове и банкови сметки, стратези и изпълнители, информатори и агенти.

Другият основен момент е, че доскоро традиционните геополитически и геостратегически фактори бяха ключови за оценката на заплахите за националната сигурност и избора на средства за борба с тях. През септември 2001 обаче, бе демонстрирано, че вече нито географската отдалеченост, нито геостратегическите преимущества, са фактор за сигурност пред новата заплаха. И в този план, радикалната промяна в представата за самата природа на сигурността на съвременното цивилизовано общество и държава е съпоставима ако не със създаването на ядреното оръжие, то поне с появата на глобалните балистични ракети.

От друга страна, операцията в Афганистан и разгромът на непобедимите до този момент талибани и подкрепящите ги бойци на “Ал-Кайда”, демонстрира, че, принципно, е възможна реализацията на съвършено нова стратегия за сигурност на цивилизования свят. Излизането на Вашингтон от Договора за ПРО обаче, доказва, че пътят към постигането на истинско и равноправно взаимодействие между различните фактори в същия този “цивилизован свят” тепърва предстои да бъде изминат, както и че по него има огромни препятствия.

И все пак, каква е тайната за неочаквано бързия разгром на талибаните? Мнозина посочват на първо място огромния военно-технически потенциал на САЩ, мобилността и обхвата на действие на техните авиация и флот, свръхсложните системи за информационно осигуряване и управление на ударите, невероятно точните оръжия и супермощните боеприпаси към тях. Истината обаче е, че за пореден път в тази операция бе демонстрирано

пред наборната и само слепец може да не го вижда. Вече само професионалистите – генерали, офицери и войници са в състояние да използват свръхсложната и невероятно скъпа бойна техника на ХХІ век. Само професионалната и добре платена армия притежава подобна военна подготовка, тилово обезпечаване, мотивация, взаимно уважение и пълно взаимодействие между личния състав. Само такава армия влага всичките си интелектуални усилия и матгериални ресурси за да воюва без загуби. Защото за успеха и провала на една операция в цивилизованото общество се съди първо по собствените загуби, а едва след това по пораженията, нанесени на противника. Ето само няколко примера: по време на Войната в Залива американците дадоха сто убити, в операцията срещу Югославия през 1999 – нито един, в афганската кампания – само няколко жертви, при това загинали случайно. И едно сравнение: кампаниите, водени от руснаците, използващи наборна армия, доведоха до 13 хиляди убити в афганската война (1979-89) и 7,5 хиляди загнали войници и офицери в двете чеченски войни (1994-96 и 1999-01). Впрочем, сравнението между сегашната професионална американска армия и наборната армия на САЩ от 60-те говори за същото: във Виетнам Вашингтон загуби 55 000 убити. При това и американската наборна армия в Югоизточна Азия, и съветската в Афганистан бяха въоръжени с най-модерните за времето си оръжия.

Още по-важен е политическият аспект на военната кампания. В съвременния тип война военното превъзходство не гарантира победата, ако не са изпълнени две условия: лишаване на противника от подкрепата на мирното население и блокиране на снабдяването му с човешки, материални и финансови ресурси извън зоната на бойните действия.

В афганистанската война от 2001 тези условия бяха изпълнени. Въпреки това, има причини за тревога и те са свързани с очевидните опити на Вашингтон да игнорира положителния опит от многостранните действия и широкото международно сътрудничество, изиграли ключова роля за успеха на операцията. Най-лошото в случая е, че нежеланието на Запада (и преди всичко на САЩ) и неспособността на Москва да ускорят очерталият се в началото на антитерористичната кампания процес на изграждане качествено нови отношения на стратегическо ниво, водят до израждането на процеса в поредица от чисто протоколни мероприятия. Това обаче означава и, че отношенията между водещите партньори в коалицията срещу терора могат, буквално във всеки момент, да претърпят рязка промяна в една или друга посока.

Тук е мястото да анализираме ролята на Русия в антитерористичната операция. Защото, ако подкрепата за САЩ от съюзниците им в НАТО и Япония бе предварително гарантирана, а благожелателният неутралитет на Китай, Индия и Иран, както и пасивната ограничена подкрепа на Пакистан и Саудитска Арабия, също можеха да се предвидят, Москва разполагаше с далеч по-широк спектър от варианти на поведение. Президентът Путин обаче се ориентира към максимално активно участие в колективната акция (като изключи само прякото участие в бойните действия), оказвайки необходимото въздействие върху позицията на Таджикистан и Узбекистан – двете ключови от геополитическа гледна точка държави. При това руският лидер не се ползваше с кой знае каква вътрешна подкрепа, вземайки подобно решение – болшинството както в Парламента, така и сред военния и политически елит и медиите заеха отрицателна или изчаквателна позиция спрямо ответния удар на САЩ. Затова, ако сега Путин получи от Америка само “потупване по рамото”, съчетано с денонсиране на Договора за ПРО, ново разширяване на НАТО и произволни американски удари по Ирак, Иран или други, обявени от Вашингтон за “страни-парии”, позицията на антиамериканското болшинство в Русия ще получи мощна подкрепа. В този случай Путин или ще загуби подкрепа в страната и тази на силовите структури, в частност, или ще бъде принуден рязко да промени сегашния курс в сферата на националната сигурност. А тогава перспективите за формирането на действително единен антитерористичен фронт на планетата ще станат твърде съмнителни. Засега провежданата от САЩ стратегия на “високомерната сила” работи тъкмо в тази посока.

Ако действително съществува стремеж към реализацията на ефективна антитерористична кампания, то необходимият солиден фундамент за взаимодействие между страните-участнички в нея и гаранция срещу произвола на отделни могъщи държави следва да бъде изграден под формата на многостранна

(подобна на Договора за неразпространение на ядреното оръжие например). Ускоряването на процеса може да се постигне със сключването на подобно споразумение между две или три водещи световни сили, открито за присъединяването и на всички останали държави. Днес нито Уставът на ООН, нито вече съществуващите конвенции (като Европейската конвенция за предотвратяване на тероризма от 1977 например) предлагат адекватно решение на проблема. Преди всичко обаче, би трябвало ясно да се формулира самото понятие “международен тероризъм”. Възможен вариант е определянето му като “насилствено действие, преднамерено водещо до гибелта или осакатяването на хора, разрушаване на материални ценности и екологични вреди, както и отвличането на хора и овладяването на обекти с цел шантаж или нарушаване функционирането на жизнено важни обекти и информационни мрежи”.

Ако това не бъде постигнато, понятието “тероризъм” ще си остане размито и в борбата с него няма да остане място за международното сътрудничество. Да не говорим, че без подобно ясно и категорично определение, малките страни ще продължат да се чувстват потенциално застрашени от възможността да станат жертви на санкции и репресии, мотивирани единствено от политическите съображения на силните държави. Ако обаче подходящата формула все пак бъде намерена, това би оправдало и най-суровите международни мерки към държавите, отказали да се присъединят към въпросната конвенция или пък тайно нарушаващи я, както и многостранните акции по унищожаване на международните терористични организации и техните водачи. Разбира се, необходимо ще бъде и изработването на съответните международни механизми за санкции и силови акции срещу тези организации и покровителстващите ги държави, за сътрудничеството между националните специални служби и съвместната подготовка и използване на специалните подразделения за борба с терора и армейските части.

Естествено, реалната политика трудно би приела подобна “идеална” схема, защото силните държави не са склонни да си “връзват ръцете” до такава степен, а малките с основание се опасяват от произволното използване на санкции и военни удари срещу тях, или пък от пълната загуба на суверенитета си, под предлог за “борба с тероризма”.

Дори и най-съвършената конвенция или харта обаче, не гарантира успех без сериозното преразглеждане на практическата политика за сигурност, изпълваща със съдържание рамките на правните документи.

Така, занапред отношението към страните-съюзнички в борбата с тероризма следва да се гради, не както досега, когато подходът към тероризма се определяше предимно от това, срещу кого бе насочен той, а от техните позиции и поведение по отношение на международния тероризъм, като цяло. Тоест, от значителна преоценка се нуждаят както Западът, така и Русия, Китай, Индия, или ислямският свят и, особено, техните тайни служби, които традиционно бяха внедрявани в структурите на различни терористични организации, опитвайки се да ги използват за собствените си цели. В този смисъл, операцията срещу талибаните бе сравнително проста в политически план, заради отказа им да предадат Осама бин Ладен, фактът, че почти нито една държава не бе признала техния режим, както и заради "варварския" му характер. Т.е. бе достатъчно Пакистан, Саудитска Арабия и самите САЩ да спрат да ги подкрепят и те бяха обречени. Силови акции срещу други държави, подозирани в подкрепа за международния тероризъм обаче, биха предизвикали остри противоречия между великите и регионалните сили, рискуващи да прерастнат в открита конфронтация между тях. Подобни действия срещу Сомалия, Ирак, Либия или Алжир без съгласието на Русия, Китай и без санкцията на ООН, биха породили сериозно международно напрежение. Още по-тежки ще са последиците от евентуални американски атаки срещу Иран, Северна Корея или Сирия.

В същото време, можем да си представим реакцията на САЩ ако друга държава, дори и изтъквайки основателни причини за това, предприеме такива действия срещу стратегически съюзници на Вашингтон като Пакистан, Саудитска Арабия, Йордания, Турция или Албания. И тъкмо поради това запазването на единството на антитерористичната коалиция изисква не просто добре обмислена нова конвенция, но и радикално

и силови методи на действие от страна на САЩ и останалите големи държави в света. Разпространението на ядреното оръжие и другите средства за масово унищожение задълбочава заплахата от международния тероризъм. Оттук нататък обаче, следва де се коригира и подходът към този проблем, като санкциите (и евентуалните силови акции) се съсредоточат върху режимите, съдействащи на тероризма, или от които е най-вероятно "изтичането" на съответните технологии и "ноу-хау". И в този смисъл, подходът към държави като Израел или Индия следва да бъде съвършено различен, отколкото към Пакистан или Алжир например.

Различно изглежда днес и проблемът за утвърждаването на демократичните ценности и политическите свободи в света. Защото очевидно е, че някои диктаторски или откровено националистически режими се оказват далеч по-способни да се справят с тероризма и подпомогнат ефективно международната антитерористична коалиция, отколкото редица уж либерални правителства, които са не просто негодни, но често и не желаят да се борят активно с това зло. Затова и в тази сфера политиката на великите държави следва да бъде преразгледана с оглед новите изисквания на международната сигурност, колкото и това да е неприятно на привържениците на абстрактните демократични принципи за страните от Третия свят. Що се отнася до ограничаването на демократичните права в развитите държави, това е специфичен проблем. Там, разширяването правата на специалните служби очевидно ще трябва да се уравновеси от по-всеобхватен граждански контрол над тях, за да бъдат избегнати възможни злоупотреби.

Накрая, нека сме наясно, че бедността, изостаналостта и потисничеството в никакъв случай не могат да служат за оправдание на тероризма. И борбата с репресиите и мизерията не следва да се разглежда като задължително предварително условие за преодоляването му. Тероризмът трябва да се изкоренява като зло, само по себе си, без оглед на породилите го условия.

След 11 септември, светът действително обективно се промени, също както и след Мюнхенските споразумения от 1938 например. За съжаление, както тогава, така и днес, осъзнаването на тази нова реалност от политическия елит на водещите държави в света (и особено от този на САЩ) все още значително изостава от хода на събитията. И урокът от "черния септември" и афганската кампания е тъкмо в необходимостта от многостранни решения и действия, които обаче следва да се предхождат от търпеливо съгласуване на интересите в сферата на сигурността между големите и малки държави, както в борбата с международния тероризъм, така и при решаването на всички други важни проблеми.