Вярвам в България

Академик Николай ХАЙТОВ, в разговор с Милена Върбанова, специално за НИЕ

Да започнем с оправдания интерес към творбата, която завършвате в момента…

Книгата се нарича”През сито и решето”. Има такава народна лакърдия, май в книгата с пословиците на Петко Славейков го имаше изразът “минал през сито и решето”. Нали си представяте, когато сеят селските жени, онова, което е за изхвърляне, го изхвърлят, а което минава през ситото, остава. С други думи – човек, минал през много патила. Това е собственият ми живот, онова, което се е случило с мен от най-ранна младост досега и представлява, най-общо казано, равносметка на онова, което съм изживял, което съм научил и разбрал.

И кои са основните поуки от един толкова наситен живот?

О, ако мислите, че можем да ги съберем в едно интервю…Много неща са, и всяко заслужава да се говори и умува за него. Има, разбира се, определени истини, които съм разбрал. Например, най-баналният въпрос – този свят подлежи ли на оправяне или не? Светът напред ли върви, прогрес ли е това, което става в момента, или пък е връщане назад? Понеже ме питате и си търсите белята, затуй ще Ви отговоря. Знаете, че една от древногръцките философски школи въобще е отричала, че има прогрес на този свят. Нейните последователи смятали, че животът старее и отива към заник. И в никакъв случай не са приемали, че всяко ново нещо, което става, е белег на прогрес…

Вие доближавате ли се сега до тази философия?

Да и то много плътно, със солидни аргументи, които съм почерпил от собствения си жизнен опит.

А кога да очакваме новата Ви книга?

Вероятно през есента, през септември.

Кое Ви дава импулс за творчество?

Тези имулси са в самия човек. Човекът, който държи перо в ръката си, има и някакъв, да го наречем нагон, да каже онова, което му мърда в главата, ей в тая чутура тук. Това, което се е пръкнало като истина, той иска да го съобщи на другите. Нещо съм научил и смятам, че ще бъде не дори грях, а престъпление, да го оставя само за себе си, да изфиряса в гроба, да я погребат заедно с мен тази истина, която с толкова мъки е успяла да се вниже в главата ми като жизнен опит. Неслучайно хората на моята възраст, пък и не само на моята, обикновено човек мине ли 50-те години, сяда и пише мемоари. Колкото страната е по-цивилизована, толкова по-често срещано е това. Най-често тези хора имат някаква дарба в себе си, но не са могли да я развият, да пишат романи, драми, стихове, и въпреки това носят в себе си литературния бацил, който го връхлетява и нарежда: “Пиши!”. Само тогава те са доволни от себе си и намират смисъл в живота. Това е едно от последните големи неща, които човек на моите години би могъл да направи: да завещае на другите, които идват след него това, което е разбрал от този живот. Те биха могли да се възползват от него, макар че не е възможно на един млад човек да му налееш с фуния в главата истините, които си разбрал. Иначе и аз щях да събера тук моите синове и да им кажа: “Давайте момчета фунията! Пазете се от това, обичайте това, вярвайте в онова”. Всеки трябва да сам изживее своята истина.

Коя е мисията на българския писател днес?

Мисията му е първо: да завещае своята истина (защото няма абсолютна истина, има истина, в която вие вярвате, истина, в която вярвам аз и т.н.) и второ, по-главното: да поддържа надеждата у човека. Не съм го казал аз, казал го е един от великите писатели. Да не угасне надеждата, да не угасне илюзията. Но творецът да ги поддържа, така че, когато се чете, да бъде приятно и читателят да изпитва наслада. Да се пренася в други герои, в други светове. Литературното удоволствие е най-висшето, което човек може да си представи. Да потънеш в света, създаден от един автор и да изживееш съдбата на неговите герои. Така всеки, който чете хубави и интересни книги, може да изживее живота на великите хора, преминали по тази земя.

Един въпрос, който вероятно ще Ви подтикне към недотам приятни размисли. Възможно ли е взаимодействието на човека на изкуството с политиката?

Възможно е, но намесата на писателя в политиката е винаги в ущърб на писателя. Да вземем примера с Иван Вазов. Той е бил министър. Но в своите откровения след това, винаги е смятал, че това е най-черният период в живота му, когато най-много се е осквернил. Не е възможно човек да не се нацапа, ако се завре в политиката. Защото политиката на всяка крачка налага компромиси, лъжи, демагогия. Без тях не може и не става политика. Това не е за чисти хора. Е, и чисти хора са влизали в политиката, но те просто са имали такова призвание и това в някаква степен ги е удовлетворявало. Сега 99% от хората, които се впускат в политиката, го правят не защото имат призвание или идеал, а за да натрупат пари и да живеят като Крезове, напук на всичко и за сметка на всичко. Навлизането на хора с литературни дарби в политиката обикновено завършва с пълното унищожаване на дарбата им. Има такива случаи, пред очите ми са, да не ги споменавам. По времето на социализма някои от тях стигнаха до най-високите върхове на властта. И в момента, когато навлязоха във властта престанаха да пишат и приключиха с писателството. Всички до един. И сега тези, които се занимават с политика (макар че по върховете не виждам много-много писатели), но дори и онези, които само се докоснаха до нея, например още във Великото народно събрание, всички претърпяха фиаско. Никой след това не написа нещо интересно. Мога да ги изброя, но ще бъде скандално. Който влезе в политиката, не може да излезе от това блато, дори да не е бил във водовъртежа, а само в периферията на софрата.

Как бихте характеризирали този десетгодишен период на “промени”?

Казвате промени. За мен това не е промяна, ами обръщане на джоба. Като го обърнеш, от него изпадва всичко и той остава празен. Ние сме на това положение. Всичко сринахме и се опитахме да изградим нещо ново. По законите на пазарната икономика. Но не се прави така. Никой на тоя свят не руши нещо, преди да е направил другото, коего ще го замести. Никой не си бута колибата, пък тепърва да започва да строи къща. А ние бутнахме колибата и останахме на голата поляна. Започнахме от едни и същи позиции с чехи, словаци и поляци, заедно с които бяхма в т.нар. Източен блок. Имаше ли някой, който да разруши кооперациите, по начина, по който ние го направихме? Сринахме селското стопанство, разрушихме го, разделихме земята на милион нови парчета, които не могат да се обработват с машини. Разрушихме, и това бе огромна вандалщина, цялата напоителна система. Тя беше 400 хиляди километра, а днес са останали 12 хиляди, пък и те са в окаяно състояние. Кой руши готова напоителна система, течно злато? Хубава земя, хубав климат, здрави работни ръце, можеш много да произведеш и да продадеш. Разрушихме всичко и го направихме съзнателно Няма да премълчавам, че главната вина носи бившият президент Желев. Той вдигна лозунга “Земята в реални граници”. Направиха я тази поразия и какво стана? Ето, баща ми е имал 21 декара, а ние, наследниците му, ще наследим по половин декар. Да отидеш до него ще ти излезе по-скъпо от житото, което ще продадеш и произведеш. Върнахме се 300 години назад заради тези умопобъркани, превърнахме се в пустиня. Орем с магарета и коне. Наскоро бях в Бургас и като се връщах в София, гледам: свети едно хубаво слънце, снежец няма никъде, време за работа, а видях само един единствен трактор. От Бургас до София! Плюс дванайсет конски рала и две магарета. И това до Пловдив,а от Пловдив насам – нищо. Само тръни, ама тръни като в саваната, израсли като гора. Ужасно!

А в човека, кое е най-голямото разрушение?

Най-страшна е загубата на националното самосъзнание. Тогава човек се превръща в Господин Никой. Точно това стана с три-четвърти от по-младите поколения българи. Ако тръгнете по градовете - София, Пловдив, където процесът е най-силно изразен, ще видите, че никой не носи в себе си съзнанието, че е българин, даже се срамува, че е такъв. Това е обяснимо, манипулацията е повсеместна, пък и тази телевизия, която ни вършее и ни промива мозъците, тези видиотяващи филми, всичко това заличава от съзнанието на нашите млади понятието “отечество”. Когато стане дума за Отечеството ни, мнозина се подсмиват, то просто е вън от тяхното светоусещане.

Свидетели сме на непрекъснато заклеймяване и демонизиране на думата “национализъм”. Как бихте реабилитирали тази дума и тази обществена позиция?

Сам, с двете си ръце, не мога нищо да направя. Написал съм книги на български език, както и много други български писатели. Но това не може да спаси националната идея. Не говоря за национализъм, понеже такова нещо в България няма. У нас можем да говорим за родолюбие и патриотизъм, и в никакъв случай – за шовинизъм. България от много време се е отказала от претенции за разширяване на своите граници. Не че няма основания за такива претенции – има! Но тя се е примирила с това, което е в момента. У нас не само няма национализъм, но има твърде много нихилизъм, който руши всичко по пътя си. Спомнете си Великото народно събрание, когато за т.нар.национални формации гласуваха само 0,48% от хората. България влезе в своята “демократична ера” без никакви реални партии на националната идея. В съседна Румъния подобни партии вземат по 12% от гласовете, в страни като Унгария – още повече. У нас процесът на денационализация започна още след 1944 и възпитаните през периода на социализма комсомолски поколения погребаха България в името на някакъв си интернационален кьорфишек. Сега пък слушам някакви шантави приказки за глобализма – как целият свят щял да стане една държава. Чиста глупост! В един организъм, всяка клетка има клетъчна ципа, която регулира, какво ще влезе вътре и, какво ще излезе навън. Вътре в клетката бушуват 700 химико-биологични реакции, но ципата огражда и защитава тези процеси, прави ги градивни за целия организъм. Всеки човек, всяко куче или растение, се състои от отделни клетки, а ние сме решили да направим света едноклетъчен. Като амеба! На амебата си е амеба, независимо от големината и!

Редно е да завършим с нещо по-оптимистично. Виждате ли надежда за България?

Не допускам, че българската нация може да изчезне. Тя наистина се намира в много силно напрежение, под огромен натиск. Преживява изключително тежко изпитание. Да се руши културата, да се промиват мозъците ни, това е изпитание. Но манипулаторите няма как да го направят с цяла България, защото вън от големите градове, хората по-трудно се поддават на този вид претопяване. Там има здрави места и мисля, че България ще си остане България и занапред.