Стефан ЧЕРНЕВ

Разпадането на Титова Югославия в началото на 90-те и съпровождащите го кървави войни между народите, населяващи федерацията, роди сред политическите анализатори на Запад, а и не само там, мита за “вековните вражди” между балканските нации, и в частност между тези от създадената след Първата световна война югославска държава, като основна причина за трагедията, на която станахме свидетели през последното десетилетие на ХХ-ти век. Дали обаче наличието на действително съществуващите противоречия, чиито корени могат да се открият далеч назад в историята на региона, е достатъчно обяснение за трагедията на запад от българските граници? Според американския учен и експерт на фондацията “Херитидж” Стивън Шварц например, “подобен подход е също толкова наивен както и опитите да се обясни възникването на нацизма в Германия с езическите култове, изповядвани от древните германски племена”.

действително съществуват, някои от тях датират от поне 1500 години и са естествена последица от факта, че през региона минават разломните линии между поне три различни културни типове, или “цивилизации”, ако използваме терминологията на Хънтингтън. Впрочем, самото създаване на Югославия бе своеобразен, макар и обречен на провал, опит да се запълни пропастта между Изтока и Запада и Севера и Юга, или поне да се прокара мост между тях. Но старите вражди и цивилизационните противоречия съвсем не обясняват внезапната експлозия на средновековна жестокост, съпътствала разпаденето на федерацията. Обяснението очевидно не се изчерпвна и с намесата на ислямските фундаменталисти, германските банкери, или пък на американските и руски специални служби. Истинските причини, както обикновено, следват да търсят предимно в сферата на икономиката, а не толкова в тези на културата, религията, или историята.

Непосредствено преди разпадането си, Югославия се харакеризираше преди всичко с огромните различия в готовността на съставляващите федерацията компоненти да приемат предизвикателствата на модерната епоха. И следва да подчертаем, че именно Сърбия, управлявана от Милошевич, бе най-зле подготвена за тях. Тъкмо това подтикна сръбския лидер към отчаяни и брутални действия, които според него бяха единствената възможност за решаване на проблемите, породени от изоставането на Сърбия. Още в самото начало на 90-те редица наблюдатели посочваха наличието на много сериозни икономически различия между Сърбия и първите и противнички в назряващия вътрешноюгославски сблъсък – Словения и Хърватска. За съжаление, малцина обръщаха внимание на този факт, макар че именно в него се криеше и същността на югославската дилема.

Обвързани открай време със “западната цивилизация” (в рамките на империята на Карл Велики, а по-късно в състава на Унгарското кралство или Австрийската империя) словенците и хърватите влизат в ерата на модерния капитализъм, заедно с другите принадлежащи към нея народи, формирайки в началото на нашия век сравнително богата селска класа, значителен слой от проспериращи търговци и стабилна традиция в областта на търговията и частното предприемачество. Тъкмо това и предопределя последвалото им изграждане като модерни “буржоазни” нации.

По време на турското господство Сърбия е встрани от основните търговски пътища на Империята. Затова тук много по-късно се развиват както занаятите, така и предприемачеството. Неслучайно самите сърби по традиция смятат професиите на военния и чиновника за много по-престижни от тези на търговеца или предприемача. Или както отбелязва и Милошевич в една своя реч от началото на 90-те, в която обвинява словенците, че извличат големи печалби, произвеждайки по лиценз западни стоки и пласирайки ги на сръбските пазари, “сърбите не са добри в икономиката, но няма по-добри от нас в битките”.

Дори и след освобождението си от османско владичество в началото на миналия век, Сърбия дълго време поддържа архаична икономика, намираща се в почти перманентна криза. Докато в Словения и Хърватска селското стопанство все повече се базира на големите семейни ферми (лишените от дистатъчно земя емигрират в Белгия, Франция или САЩ) в Сърбия се наблюдава непрекъснато раздробяване на селските стопанства, което обяснява и слабата им производителност, и невъзможността за модернизация на отрасъла. Докато за хърватите и словенците частната собственост е ключово условие за разгръщане на личната инициатива и за просперитет, сърбите по правило гледат с подозрение на правилата налагани от пазара. Изостаналостта на сръбското селско стопанство и враждебността към посттрадиционните концепции за собствеността, допълнително задълбочават проблемите, породени от твърде късната поява на сръбската буржоазия, като самостоятелна класа. Може да изглежда странно, но изоставането в развитието на Сърбия през втората половина на миналия век, когато капитализмът се налага на Балканите, поражда огромни проблеми пред нея почти столетие по-късно. Всъщност

Историята на новата сръбска държава

е непрекъснат низ от въоръжени сблъсъци, в резултат от които един войнствен и дисциплиниран, народ се оказва начело на цяла мултиетническа “миниимперия”. В която обаче, всички останали нации са икономически по-напреднали от нея. Естествено е, че в Кралство Югославия сърбите отново са преди всичко военни и чиновници, докато бизнесът е съсредоточен в ръцете на хървати и словенци. Това се запазва и по времето на Тито, въпреки плахите опити на този наполовина хърватин, наполовина словенец, да промени поне малко този модел.