Борис ЙОЦОВ
Роден през 1894.Завършва славянска филология и право в Софийския университет. От 1935 е професор в Университета и декан на Историко-филологическия му факултет. Директор на Народния театър през 1936-37. Автор на многобройни изследвания върху историята на българската култура и обществено-политическия живот в списанията “Златорог” и “Отец Паисий”. Министър на просветата през 1942-44. Осъден на смърт и разстрелян от болшевишкия “народен съд” през 1945. Статията, която публикуваме с големи съкращения, е писана през 1934.

Ако доминираща през ХІХ век бе националната идея, то нашето столетие постави проблема за малкия народ. Приемайки, че световната история демонстрира постоянно възходящо развитие и все по-възвишени идеали, естествено този проблем би следвало да се разглежда тъкмо в светлината на правото, справедливостта и хуманизма. Но в отношенията между народите няма безкористност. Колко кръвопролития са били оправдавани с принципа за закрила и спасение на малките народи! Какви ли не насилия са вършени и все в името на някакъв принцип и някакво право, което всъщност се оказва право на силната и голяма нация.

Но

Проблемът за малкия народ

е не само морален, а и политически. Знаем, колко страшна е политическата зависимост. А тъкмо от нея страдат най-много малките народи. Настина, вече никой народ не може да живее сам за себе си. Границите все повече почват да губят значение, но зависимостта, за която говорим, не може да преминава в послушна подчиненост. Светът е в плен на няколко големи нации. Малкият народ често чака от господарите на планетата подаяния, трохи от световните блага. Но интересите на големите народи могат така да оплетат в своята мрежа малката нация, че да я погубят. В политиката няма морал. За да запази себе си, малкият народ е принуден да хлопа на тая или оная врата. Съюзи, съглашения, комбинации – това са все форми на осигуровка, на застраховка. Но, кое дава право на големия народ да диктува посоката на действие в политическите отношения? Нищо, освен неговата мощ. А мощ без морал, води към зло. Така че, всички размисли се свеждат до простия въпрос: как да се постигне политическата еманципация на малката нация? Едно решение би било обединението на всички малки народи от Европа, в политически блок. Но то е и най-трудно, защото освен, че чуждото влияние ще иска да го осуети, а и заради това, че между самите малки народи има безброй неуредици и несъгласия.

Съдбата на малкия народ е свързана и с икономическите отношения в света. Този свят, във все по-голяма степен, представлява цялостно организирано стопанство. В което обаче, малкият народ следва да се стреми да запази икономическата си независимост. Това може да бъде най-елементарната му политическа програма. Необходимо е умение да изнесе излишъка на производството си на чужди пазари, избягвайки конкуренцията, там, където тя просто не е по силите на националната икономика. Така стигаме и до ролята на държавата. За малкия народ

Идеята за държавата

стои над всичко. Защото в своята държава има условия да се запази най-добре.

Впрочем, малкият народ е застрашен и в своята култура. Не може да не се види, че всички въпроси, свързани с неговата сигурност и независимост, се свеждат към народносто-културния кръг. Закон е, че всяка култура търпи чужди влияния. Но всеки народ търси самосъхранение в собствената си духовна атмосфера. Какво трябва да правят малките народи за да запазят своята самобитност? Да работят, да създават условия за напредък, да се домогват до производство на национални ценности. Повече от необходимо е да си изработят програма за културна профилактика, укрепваща народностната им култура. Те са малки по численост, затова трябва да станат силни духом. Нужна е нарочна културна тактика и стратегия. А също – стремеж за социално устройство, благоденствие, особени грижи за запазване на семейството, за формиране на духовни водачи, на силни характери.

Малък народ, като българския, ако не иска да бъде изправен на тежки изпитания, трябва да замисли над себе си и своята съдба. Повърхностното родолюбие не може да бъде единствена гаранция за утрешната ни съдба. Необходим е дълбок, просветен и културен патриотизъм, силен идеологически и активен в практическия живот. Да мислиш в категориите на света, не значи да отречеш своя народ. Иска ли един народ да се издигне до най-висшите степени на човечността, може да го стори най-добре в собствените си граници. Тук тази човечност се трансформира в практическа сила, и това е демокрацията. А демокрация значи дисциплина и ред, система и организация, труд и воля.