3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г. безспорно е забележителна дата в българската история. На този ден в Сан Стефано – малко селце в околностите на Цариград – е сключен мирен договор, който слага край на поредната руско-турска война. На европейската карта отново се появява държавата България. Според Санстефанския договор тя ще бъде “автономно, подвластно княжество с християнско правителство и народна милиция”. Предвижда се новият български княз да се избере свободно от населението, а едно събрание от местни първенци да изработи организацията на бъдещето управление на княжеството, в което вече няма да има турски войски.

Това, което е най-забележително

и се запечтава най-силно в паметта на съвременниците, са границите на Санстефанска България. Те обхващат почти цялата територия, населена с българи, и задоволяват амбициите дори на най-големите максималисти. Българското княжество получава излаз на две морета (Черно и Егейско) и почти цяла Македония (без Солун). С тези респектиращи размери новата държава безспорно би заела доминираща позиция на Балканския полуостров.

Клаузите на Санстефанския договор обаче остават неприложени на практика. Основната причина е, че той е двустранен (между Русия и Османската империя), а по силата на неписаните дипломатически правила от онова време, новите държави е трябвало да получат санкцията на всички велики сили. Неслучайно още при подписването му, договорът от Сан Стефано е наречен прелиминарен (предварителен).

Развоят на Руско-турската война е добре известен. По-слабата маневреност и боен дух на османците ги водят до катастрофално поражение, макар че руските генерали също се надпреварват да грешат. Още в хода на войната става ясно, че Англия и Австро-Унгария няма да позволят създаването на голяма славянска държава на Балканите, защото смятат, че тя ще бъде под руско влияние. Най-лаконичен израз на тези опасения дава английския вестник “Дейли Телеграф”, който предвижда “бързо и лесно превръщане на Голяма България в Малка Русия”.

Санстефанският договор е връхна точка за руското влияние на Балканите. Той изразява възгледите на максималистично настроените панславистки кръгове в Санкт Петербург. В санстефанските си граници новосъздадената българска държава би отрязала пътя на Австро-Унгария към Солун и Егейско море и би надвиснала застрашително над Цариград и Проливите.

Всъщност, бедата на Санстефанска България е именно в това, че всички велики сили виждат в нея плацдарм за руското проникване към Проливите. Битките от 1877-1878 г. действително създават предпоставки за преформулиране на статуквото в европейското съотношение на силите, но не чак толкова сериозни, че руските съперници да преглътнат създаването на нова славянска държава с площ от 185 хиляди квадратни километра. Макар че Санстефанските граници са етнически обосновани, те не могат да бъдат реално отстоявани от Петербург. Руските войски дори и не навлизат на цялата територия на Санстефанска България. През 1878 г.

Разрешаването на българския национален въпрос

е затворено в разностранния триъгълник Москва-Лондон-Виена. Въпреки, че националният принцип на държавна организация по онова време е вече утвърден в Западна Европа, той се оказва неприложим за малките балкански народи. Тяхната малобройност и относителна изостаналост не им позволяват да осъществят цялостно национално обединение, както това става в Италия и Германия.

Макар и неконсумиран, Санстефанският договор е исторически факт, който остро поляризира мненията на историци и общественици. Крайните му отрицатели изтъкват, че той слага началото на разпокъсването на българската нация – Северна Добруджа е дадена на Румъния, в замяна на Бесарабия, която е пък анексирана от Русия. Освен това в Сан Стефано е решено, че България ще остане под руска окупация за срок от две години, т.е. – една чужда власт ще бъде заменена с друга, макар и православна.

От своя страна горещите почитатели на акта от 3 март 1878 г. смятат, че именно тогава се ражда нова България, която едва ли някога би успяла да се освободи със собствени сили. Затова, според тях, Сан Стефано е първата успешна стъпка по пътя на националната ни еманципация, а последвалата невъзможност за пълно обединение на всички български земи е предопределена от други фактори.

Безспорно е, че именно Руско-турската война от 1877-1878 г. и нейният резултат извеждат

Българската нация на геополитическата сцена

в Югоизточна Европа, превръщайки я от потенциален в реален регионален фактор. След 3 март 1878 г. политическият пейзаж на Балканите се променя коренно. Острият сблъсък между Русия, Османската империя и Австро-Унгария освобождава голяма част от потенциала на малките християнски народи в Югоизточна Европа. Така балканския геополитически пасианс става уравнение с много повече неизвестни. Постепенно Москва осъзнава, че изтласкването на Османската империя от Европа съвсем не означава автоматична руска доминация в подстъпите към Проливите.

След пораженето през 1878 г. окончателното прогонване на османците от Балканите е вече само въпрос на време. Войната, започната през 1877 г. е последният случай, когато Русия играе водеща роля в това начинание. Санстефанският и Берлинският договор променят локалното съотношение на силите в Югоизточна Европа и вдъхват самочувствие на българи, сърби и гърци, че могат да завършат националното си обединение със собствени сили.

Две крайни позиции (русофилската и русофобската) очертават рамките, в които би се вместила реалистичната оценка на Освободителната война. Безспорно е, че Санстефанският договор увенчава започналото национално пробуждане на българите. Революционните борби засилват политизацията на възрожденския българин и постепенно подкопават легитимността на Османската империя в неговите очи. Априлското въстание изостря този процес, правейки го достояние и на европейската общественост. В този план Санстефанският договор трябва да се разглежда именно като изход от възникналата криза на политическото представителство. Започналият още по време на войната социално-икономически преврат намира своето юридическо потвърждение. На българския народ се спестява цяла една епоха (невинаги завършваща с “хепи енд”) на националноосвободителни усилия, каквито преживяват почти всички нации от Централна и Източна Европа.

Месеците между март и юли 1878 г., когато се смята, че Македония ще бъде част от бъдещата българска държава са периодът, от който води началото си и

Най-голямата българска национална болка

След Берлинския договор и, особено, след Съединението от 1885 г., българският въпрос на практика става идентичен с проблема за съдбата на Македония.

Затова Санстефанският договор е вечният кошмарен мит на българите. Те само за миг виждат цялостното си национално обединение, за да не го постигнат никога вече. Освобождението на 3 март 1878 г. и Съединението от 1885 г. до голяма степен култивират пагубния максимализъм, който води нашите държавници до крушението в Междусъюзническата война. На свой ред призракът на Санстефанска България се превръща във вечната заплаха за съседите ни и ги тласка към антибългарски коалиции.

Затова датата 3 март 1878 г. битува в българското обществено съзнаие на две нива – като реалията и като мита Сан Стефано. И колкото по-ясна ни става безпощадната реалност, толкова повече ни се иска митът да е истина.