През последните години върху българската общественост се оказва силен морален натиск от определени среди, най-вече в Западна Европа, за замяна на кирилицата с латиница. Редица наши интелектуалци възприемат тази идея, обосновавайки се с разбирането, че кирилицата разделя Европа на два свята и откъсва България от развитите европейски държави. Според тях, приемането на латиницата ще изисква само леки, предимно “козметични”, промени на българския език, засягащи единствено графичната система за списване на буквите, докато същината на езика, т.е. морфологията, фонетиката и синтаксисът, ще остане непроменена. Като друг аргумент се сочи фактът, че и без друго в Интернет се пише на латиница, с което не само на теория, но и на практика се налага тенденцията за

от българския всекидневно-битов, обществен и културен живот. Всички тези обстоятелства несъмнено са свързани с неизбежно формиращата се глобална, световна култура, в която, на пръв поглед, националните специфики и различия прогресивно се размиват, унифицират и обезличават. Дали обаче така изложените доводи отразяват действителността във всичките и измерения и доколко подобни аргументи са ненакърними?

В историческата съдба на националните общности това не е първият опит за манипулация и посегателство над определен национален език, култура и традиции, със сигурност няма да бъдае и последният. За подобни събития дори не е необходимо да търсим примери сред отдалечени страни и народи, достатъчно е да се обърнем към най-новата история на нашата съседка Турция, за да проследим до какви последици води замяната на една азбука с друга.

Един от ключовите елементи на провъзгласената от правителството на Кемал Ататюрк “културна революция” се изразява в забраната на арабската азбука и замяната и с латински букви, чрез закона от 1938. Противно на очакванията, това възприемане на латиницата не се оказва само “външна форма на промяна на езика”. Много от латинските букви не отговарят на точно на фонемите в турския език и в резултат от това несъответствие се променя значително и турската фонетика – процес, прерастнал с течение на годините в изменение на някои морфологични и дори синтактични правила. Така промяната на графичната система за списване на буквите, неотменно влече след себе си и видоизменение на някои от най-характерните особености на езика. Замяната на арабската писменост с латиницата обаче, отговаря на стремежите за прекъсване на многовековните традиции, свързващи Турция с арабския свят и, всъщност, означава формиране на съвършено нова национална идентичност.

По същия начин днес в България се правят опити за модификация на националния ни език и идентичност, в частност, и чрез апелите за замяна на кирилицата с латиница. Но обстоятелствата в България в началото на ХХІ век са много по-различни от ситуацията в Турция през 30-те години на миналото столетие. За разлика от съседката си, България винаги е била част от Европа и в културно, и в стопанско отношение, и само петвековното османско “присъствие” на Балканите откъсва страната ни от дълбоко присъщите и европейски ценности и традиции.

В Турция приемането на латиницата преследва две основни цели. На първо място, то означава раздяла с икономическата, битова и обществено-политическа изостаналост, характерна за арабския свят. И, на второ място, този акт предполага изтръгване корените на ислямския фундаментализъм от социо-културното пространство на страната. И двете – икономическата изостаналост и религиозният фанатизъм – до голяма степен забавят националното развитие на Турция и затрудняват просперитета на турската нация.

обаче, е коренно различна. Ако България възприеме латиницата, тя ще пресуши два свои животворни източника – славянският и източноправославният, които изконно се съдържат в кирилицата. А тъкмо тези два културни елемента издигнаха България в значителна икономическа, политическа и духовна сила по време на Първото и Второто български царства, а и в периода на османското владичество се оказаха решаващи фактори за съхраняване жизнената сила на българския народ. Въз основа на идеята за славянската кръвна връзка и източноправославието България векове наред гради своята идентичност като народност, отграничавайки се от своите поробители – византийци и османлии. По-късно идентификацията на българите с кирилицата и православието се превръща и във фундамент на изграждащата се българска нация.

Днес, процесите на икономическа и културна унификация очевидно се налагат от транснационалните икономически и политически елити, с оглед на собствените им интереси, свързани с техните наднационални практики и дейности. Така, за определени, достатъчно мощни среди, наред с икономическото и политическо глобализиране на света, изглежда удобно и неговото латинизиране. Нещо повече – стремежите за културно унифициране се насочват предимно към малките и, най-вече, икономически слаби държави. Иначе навсякъде по света отказът от родното, далеч по-често, буди неуважение и се възприема като недостойна позиция.

Така

се оказва, в известен смисъл, избирателна – т.е. едни ще се “приобщават”, отказвайки се от многовековни традиции и културни ценности, постижения и идеали, а други си запазват правото да отстояват своята специфика и културна самобитност. Подобна неравнопоставеност обаче, би предизвикала не само криза на доверието на Стария континент, но и криза на традиционните европейски ценности, между които тъкмо волята и свободата “да бъдеш себе си”, заема първостепенно място.

Вторият, не по-малко важен избор, пред който днес се изправя българското общество, засяга съдбата и мястото на източноправославието в контекста на християнската цивилизация на ХХІ век. Защото през последните няколко години, наред с атаките срещу кирилицата, се правят и опити, макар и все още неуспешни, за обединяването на източноправославната и католическата църкви. Някои наблюдатели в пресата, дори “предсказаха”, че такова обединение ще се осъществи най-късно до 2002. Неговите радетели извеждат на преден план аргумента, че източноправославната и католическата църкви са изкуствено разделени, а духовните ценности и на двете водят към новозаветното учение на Исус.

Дори и това да е вярно, би следвало да се запитаме, дали така подготвяното “обединяване” на двете църкви на практика няма да представлява отслабване на източноправославието за сметка на католицизма в разрастваща се обединена Европа? Още повече, че една раздираща се от вътрешни противоречия, разделена на две и прогресивно западаща като социално въздействие институция, каквато е Българската църква например, едва ли ще издържи на силния натиск на римокатолицизма. Следователно, евентуално обединение на двете църкви би означавало за източноправославието по-скоро асимилация, отколкото интеграция. Да не говорим, че подобна унификация не само че не улеснява междукултурните отношения (тъй като на практика съдейства за изграждането на една единствена култура чрез претопяването на останалите), но и изправя някои национални общности пред опасността от тотална ценностна криза.

Преди време Папата отправи покана към Българския патриарх Максим за официално посещение в Рим през февруари 2001. Което допълнително подхранва съмненията за евентуални опити да се водят преговори за обединяване на двете църкви в обща институция. И, ако все пак съществува някакъв спор, дали да приемем, или не, латиницата, интересно защо подобна дискусия за съдбата на православието изобщо не се води? Дотолкова безразличен ли е българинът към своята религия и наистина ли днес вече му е все едно, дали ще бъде прогресивно “латинизиран”, откъсван от собствените си културни корени и, в крайна сметка, асимилиран?

и форма за социална организация на изповядващите го човешки същества. То дори не е само религия в буквалния смисъл на думата, защото може да си атеист по убеждение, но да си оставаш източноправославен по дух, каквито впрочем са немалко от днешните българи. През петте века на османско владичество източноправославието придобива нови, неспецифични за религията функции, прониквайки толкова дълбоко в съзнанието на българина, че вече не удовлетворява единствено чисто религиозните му потребности. То се превръща във форма за духовно, културно и дори чисто физическо оцеляване на българския етнос, прераствайки по този начин в белег за народностна, а по-късно и за национална принадлежност. Ето защо източноправославието не е само религия. То е цяла духовна вселена, мироглед, манталитет и морал, начин на живот и самосъзнание. Именно в дълбинните пластове на българската психика изкристализира и веруюто, че да си източноправославен по дух означава и да си българин като самосъзнание.