Днес у нас мизерстват два и половина милиона пенсионери. Независимо от това, че десетки години от техните трудови доходи са извличани значителни средства, предназначени тъкмо за покриване на пенсионните им осигуровки Сега, вместо спокойни старини, тези хора с отчаяние констатират, че трудът им просто е бил ограбен, разпродаден и изнесен както в годините на тоталитарния режим, така и на преминаващия под знака на крайния либерализъм тъй наречен “български преход”. И въпреки това, въпреки скандалната липса на средства за изплащането на пенсии, позволяващи поне физическото оцеляване на всички тези хора, държавата ни продължава всяка година да изплаща десетки милиони на

които на времето съвсем съзнателно предпочетоха да се откажат от българското си гражданство. Има повече от достатъчно основания да се твърди, че подписаното на 4.11.1998 Споразумение между София и Анкара за изплащане на български пенсии в Република Турция, както впрочем и предходните мерки на изпълнителната ни власт, нарушават Конституцията и законите на страната. Утвърдено с Решение №39 от 1.02.1999 на Министерски съвет, споразумението не е внесено за ратифициране от Народното събрание, нито пък е публикувано в Държавен вестник, въпреки условието в чл.9 за влизането му в сила едва след изпълнение изискванията на националното законодателство. А чл.5 от Конституцията разпорежда, че само ратифицираните и влезли в сила международни договори са част от българското вътрешно право. Да не говорим, че въпросното споразумение подлежи на ратификация и защото има политически характер, съдържа финансови задължения за страната ни, отнася се до основни човешки права и изисква законодателни мерки за своето изпълнение. Скандално е, че основание за този неправомерен акт сегашните управляващи откриват в подписания през 1975 от комунистическия диктатор Живков Указ 1496, според който съгласието на НРБ може да се изрази и без ратификация на международния договор, както и без обнародването му. Защото в този случай следва да се има предвид чл.3 от преходните и заключителни разпоредби на сегашната Конституция, че заварените закони се прилагат само ако не и противоречат. Изниква въпросът, дали посочените актове на сегашното правителство не са аналогични с тези на комунистическия режим, обявен със закона от 5.05.2000 за престъпен. При това не само, защото е нарушавал основни принципи на правовата държава, но и заради подчиняването на страната ни на чужди интереси до степен на обезличаване на националното достойнство и фактическа загуба на държавен суверенитет. В крайна сметка, какво друго е даряването на полагащи се на българските пенсионери средства от обществените фондове и бюджета на лица, преселили се в чужда държава и придобили по своя воля и свободен избор чуждо гражданство?

Впрочем, споразумението от 04.11.1998 съдържа и немалко положения, предизвикващи сериозни възражение и резерви и задължително подлежащи на обществено обсъждане.

За негов предмет се определя задължение само на българското правителство за изплащане на пенсии на преселниците в Турция, а се пренебрегва заложеният в договора от 1925 между двете страни принцип за реципрочност. Т.е.

от имуществен характер – включително за имотите на българските изселници и бежанци, останали на турска територия.

Според формулировката на Споразумението от 4.11.1998, негов субект са “лица, преселили се в Турция след 1.5.1989”, което означава, че пенсии следва да получават не само притежаващите български документи за самоличност, но и други лица, чиито брой и “полагащи” им се суми не могат да се определят точно. Между другото, само лицата с наши документи, претендиращи за изплащани в Турция български пенсии, са 40 000, а необходимата за тях сума възлиза на 34 млн.лв, която следва да им се прехвърля чрез “Зираат Банкасъ”.

Но, съгласно българското законодателство, пенсии в чужбина се изплащат само въз основа на международни договори в сферата на социалното осигуряване със съответната държава. От чл.10 на Споразумението обаче е видно, че няма сключен подобен договор с Турция. Тук е нужно да се поясни, че страната ни е ратифицирала Европейската социална харта, но без да се обвързва по отношение на социалното осигуряване (чл.12, част ІІ) със задължението да сключва двустранни договори, предвиждащи осигуряване на реципрочна основа на граждани на страните по нея. България не е обвързана и с предоставяне правото на социално осигуряване през периоди, когато лицето е работило на наша територия. Което означава, че ние предоставяме привилегии в полза единствено на преселилите се в Турция лица, без да приемаме (въз основа на Хартата) уреждането на аналогични възможности с други държави.

Споразумението от 04.11.1998 не е осигурено за 1999, 2000 и 2001 със средства от републиканския бюджет, което е нормативно изискване, тъй като въпросните средства са със специално предназначение, а натрупванията във фондовете на общественото осигуряване от текущите вноски на българските граждани са съвършено недостатъчни. Уместно е да отбележим и, че за 2001 се очаква от републиканския бюджет да бъдат предоставени за обществено осигуряване над 640 млн.лв., включително за покриване недостига в неговия бюджет. От което пък следва, че изплащането на пенсии в Турция става изцяло за сметка на крайно оскъдните средства, предназначени за мизерстващите български пенсионери. Абсолютно неправилно е, при това състояние на родните пенсионни фондове, средствата за пенсии на “преселили се в Турция лица” да се набират от текущите вноски на българските граждани.

Не по-малко неправомерно е и допусканото “запазване” на българското гражданство на изселили се в Турция лица, придобили по своя воля турско поданство. От Освобожданието насам нашето законодателство, в унисон със сега действащите навсякъде в Европа правни доктрини и стандарти, не е допускало такова “запазване”. Съгласно Търновската конституция например, за отказ от българско гражданство се счита придобиването на чуждо поданство, на каквото и да е основание. Чл.16 на действащия от 1968 до 1999 Закон за българското гражданство пък гласи: “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако предварително бъде освободен от българското”. Този текст съответства на принципа, залегнал в чл.1 на европейската Конвенция за намаляване случаите на множествено гражданство от 1963 и днешното законодателство на държавите от ЕС, според което

става възможно само след като лицето е загубило предишното си гражданство. Действащият до 1999 Закон за българското гражданство не определя процедура, уреждаща изгубването му, когато лицето по своя инициатива е направило неформален (мълчалив) отказ от българско гражданство. Т.е. то се загубва по право (ex lege) без за това да е необходим конкретен акт на някакъв държавен орган, имащ характера на регистрация. Впрочем, според решение №15/1995 на Конституционния съд, наличието на чуждо, освен българското, гражданство на всяко пълнолетно и дееспособно лице е въпрос на собствен избор. Чуждото гражданство не е външно, натрапено качество на българския гражданин и, когато последният желае, наред със съответните задължения, да ползва и правата на български гражданин, достатъчно е просто да се освободи от чуждото си гражданство. Прочее, по силата на подписаната и от нашата страна Европейска конвенция за гражданството, България следва да инкорпорира нейните основни положения в собственото си законодателство. Това е и условие за присъединяването ни към ЕС.

Нека сега проследим, как по чисто котерийно-политически причини бе уредено “запазването” на българското гражданство от придобилите турско поданство лица. Скандално е, че то се основава не на действащи през съответния период нормативни актове, а на две съставени в нарушение на Конституцията писма до кметовете на общини в страната. Първото е подписано от зам.министъра на правосъдието Павлин Неделчев на 24.06.1993 и разпорежда: “Всички български граждани, напуснали страната след 1.06.1989 и постоянно живеещи в чужбина, запазват българското си гражданство, независимо че са придобили и друго”. Със същия текст е и писмото на бившия правосъден министър Васил Гоцев от 13.11.1997. Т.е. извършени са в разрез с всякакви законови изисквания актове на съдебното ведомство, оставени неотменени от Министерския съвет.

Паралелно с това, позовавайки се на някакво нерегистрирано решение на нашето правителство от 15.06.1993, турското вътрешно министерство дава указания с окръжно №055917/15.07.1994 на валийствата за “признаването на моралните и материални права” на установилите се в Турция и получили нейно гражданство лица. Според споменатото в това окръжно “решение” на българското правителство, изселниците запазвали българското си гражданство, българските им паспорти могат да бъдат подновени, а те да получават пенсии, социални осигуровки и право да ползват всички политически, граждански и други придобивки на българските граждани, без обаче да се споменава нищо за конституционно утвърдените им задължения към нашата държава. Нека подчертаем, че Министерският съвет въобще не е вземал подобно “решение”, което се вижда от Протокол №54 от 15.06.1993, потвърден от проверка на Главната прокуратура и писмо на външното ни министерство. Мистерията се задълбочава от факта, че през юли 1994, т.е. седмица преди извеждането на споменатото писмо на турското МВР, тогавашният президент Желев преговаря в Анкара с турското държавно ръководство. Знаменателен в това отношение е приетият от Меджлиса на 7.06.1995 закон, според който изселниците от България могат да запазят предишното си гражданство, което е

Следва да отбележим, че според Протокола към българо-турския Договор за приятелство от 1925, препотвърден през 1992, нашето правителство признава турското поданство на всички мюсюлмани, родени в границите на България от 1912, изселили се в Турция, но тази договореност по никакъв начин не урежда запазване на тяхното предишно гражданство.

Изплащането на български пенсии на турски граждани е съпроводено и с драстични нарушения на действащи през съответния период нормативни актове. Така, след 1993 са изплатени значителни суми, въпреки изричното разпореждане на чл.22 от Правилника за приложение на Закона за пенсиите, че пенсиите се прекратяват, когато пенсионерът загуби българското си гражднство и не живее в страната.

Съгласно влезлият в сила от 1.01.2000 Кодекс за задължително обществено осигуряване и чл.79(1) от Наредбата за пенсиите, пенсии в чужбина се изплащат от НОИ само въз основа на международни спогодби в областта на социалното осигуряване със съответната страна. А от самото българо-турско Споразумение от 4.11.1998 е видно, че такава спогодба с Турция няма. Да не говорим, че чл.96 на същия Кодекс разпорежда прекратяване на пенсията, когато отпадне основанието за получаването и.

Ето защо изплащането на пенсии на турски граждани е не просто неприемливо от морална гледна точка, но и не съответства на националните ни интереси, а на всичкото отгоре е и в крещящо противоречие с Конституцията на Република България.