Продадената държава

Оправдавайки унищожаването на родната енергетика и транспортна инфраструктура с натиска на брюкселските бюрократи, политическият ни елит, на практика, затваря пътя на България към Европа и ни обрича на кошмарно бъдеще

Борис ДИМИТРОВ

Осем месеца се оказаха достатъчни за да поколебаят вярата на мнозина в способността на сегашните управляващи да “оправят” нещата у нас в рамките на прословутите “800 дни”. Въвеждането на ДДС върху лекарствата, безумно високите патентни данъци, смазващи дребния и среден частен бизнес, както и нереално завишените такси хвърлиха в отчаяние и последните оптимисти, вярващи, че могат да преуспеят с честен труд в собственото си Отечество.

Преди време, оправдавайки разгрома на българската индустрия, тогавашният премиер Жан Виденов обяви, че занапред страната ни щяла да се развива не като индустриален, а предимно като

“Транспортен, енергиен и комуникационен възел”

на Балканите и в Европа. Напоследък обаче, става все по-ясно, че вместо във “възел” сме на път да се превърнем по-скоро в енергийна, комуникационна и транспортна “дупка”. Правителството, вкупом с така наречените “парламентарни сили”, се готви да предаде без бой първите четири реактора на АЕЦ “Козлодуй” уж в името на по-скорошното ни присъединяване към Европейския съюз. Къде под натиска на различните “интернационали” със седалище в Брюксел, къде поддавайки се на внушенията на откровени лобисти от типа на посетилите ни наскоро гръцки премиер Симитис и румънски екс-монарх Михай, управляващите отстъпват рубеж след рубеж в енергийната сфера, подготвяйки превръщането на страната ни от основен износител на електроенергия на Балканите, в прост потребител на електричество от строящата се с бързи темпове в северната ни съседка атомна централа край Черна вода. Неслучайно румънската енергийна стратегия предвижда износ на електричество от АЕЦ “Черна вода” за България още през 2006-2007. Проблемът обаче, съвсем не приключва с Козлодуй, макар че по разбираеми причини, за него се шуми най-много. Не по-малко трагична е ситуацията около минно-енергийния комплекс “Марица изток”, където днес се произвежда най-евтината електроенергия в цяла Европа. Преди около година, правителството на Костов допусна фатална грешка, създавайки тъй нареченото Смесено търговско дружество Минна компания “Марица изток” АД с участието на немската фирма РВЕ “Райнбраун”. В стратегията, предложена от немците на правителството ни през септември 2001 (за съжаление документът и досега е табу не само за обществото, но дори за значителна част от специалистите и политическия ни елит), в прав текст се твърди, че вносът на електроенергия, и в частност този от Румъния, е по-рентабилен от строителството на нови централи. Практическото осъществяване на въпросната “стратегия” със сигурност ще доведе до значително оскъпяване на произвежданата от комплекса електроенергия, което пък ще го направи нерентабилен, предизвиквайки на по-късен етап ликвидацията му. Междувременно се предвижда и ускореното изчерпване на наличните запаси от въглища на “Марица изток”, които при по-разумна експлоатация биха могли да го захранват поне още 70 години! Като капак, немците са си оставили вратичка да напуснат дружеството след около пет години, като в този случай дяловият им капитал ще трябва да бъде изплатен от българската страна (само че вече по пазарна оценка!). Т.е. държавата ни ще бъде длъжна да плати 2/3 от пазарната стойност на дружествения капитал, да върне ненужните и на практика кредити, предоставени от “Рейнбраун”, с лихвите и, накрая, да наследи въгледобивно предприятие с изконсумирани резерви, представляващо по-скоро изоставена строителна площадка, отколкото нормално работещ рудник. Каква е целта на тази “операция”? Същата, каквато си поставят и французите, лобиращи едновременно и за ликвидирането на АЕЦ “Козлодуй”, и за ускореното изграждане на румънския му аналог в Черна вода –

Отстраняването на опасен конкурент в енергийната сфера

на Балканите. Известно е, че Германия разполага с огромни излишъци от произведена електроенергия, която обаче е изключително скъпа – цената и е седем пъти по-висока от тази на “Марица изток”. Остава само да добавим, че преди време, в опитен порядък, известно количество немска електроенергия е била прехвърлена за ... Турция. Както и, че “Рейнбраун” вече е осъществила няколко подобни “операции” в бивши социалистически държави от Източна Европа (катоУнгария например) с унищожителни последици за съответните енергийни обекти.

Успоредно с процеса на превръщането ни в “енергийна дупка”, тече и този на “транспортното ни заобикаляне”. За съжаление, повечето от големите и гръмко обявени инфраструктурни проекти в България така си и останаха в сферата на

“Големите кроежи”

Напук на висопарните приказки за “огромното” значение на тъй наречения “Транспортен коридор №8”, все още я няма дори железопътната връзка с Македония. Отлага се във времето крайният срок за изграждането на втория мост на река Дунав, чиято перспектива изглежда неясна. Някъде в необозримото бъдеще е изпратена реализацията на важни проекти като тунела под Шипка, изграждането на високоскоростни железопътни линии Пловдив-София-Видин или София-Драгоман. Впрочем, заговори се за спънки дори при осъществяването на проекта за разширяване и модернизиране на Бургаското пристанище, където вече са вложени значителни японски инвестиции. В същото време никой не се сеща, че в проекта за тръбопровода Бургас-Александруполис например, проблемите съвсем не се изчерпват само с транзитните такси или процента от стойността на прехвърляните енергоносители, които България би могла да си извоюва, а и с необходимостта от създаването на сериозна инфраструктура по маршрута на тръбопровода (и, в частност, изграждането паралелно на него на шосейна магистрала и жп линия), както и получаване на привилигирован достъп на българските стоки и производители до някогашното ни пристанище Дедеагач.

Междувременно, за разлика от нас, всичките ни съседи упорито и с достоен за възхищение замах работят по собствените си мащабни инфраструктурни проекти, общото между които е, че целят тъкмо транспортното заобикаляне на България. Защото и румънската магистрала, започваща в Констанца и продължаваща на Запад, и гръцката “Виа Егнатия”, глътнала милиардни субсидии от ЕС, и югославските опити за модернизиране на традиционната транспортна връзка Белград-Скопие-Солун, в крайна сметка, работят за изместването ни от сериозния транспортен трафик в Югоизточна Европа.

Съзнаваме ли го? Усещаме ли, че като пясък между пръстите ни изтичат последните реални възможности да бъдем действително важни и значими (а това означава и желани) за бъдеща “Обединена Европа”? Разбираме ли, че капитулирайки безславно пред исканията на всевъзможните енергийни, транспортни и икономически лобита от Брюксел, окончателно си затваряме вратата за толкова мечтаното пълноправно членство в ЕС? Едва ли. Единодушието, с което българският премиер и президент се обявиха против провеждането на референдум за запазването на първите четири блока на АЕЦ “Козлодуй” е ясно доказателство, че въпреки обещанията да се отстояват “до последно” националните интереси в енергийната сфера, те най-вероятно вече са изоставени. Никой от управляващите така и не направи и най-малкия опит да потърси алтернативни инвеститори за съхраняването и модернизацията на атомната ни електростанция (от Русия, Индия или Япония например), нито дори да се обърне за подкрепа към САЩ, доколкото именно американска фирма планира да модернизира ТЕЦ “Марица изток -1” за да изнася произвежданата от нея електроенергия в чужбина.

Но, отказвайки се от възможността да бъдем регионален транспортен, енергиен и комуникационен възел, и изоставяйки на произвола на съдбата последните си големи индустриални предприятия (крахът на Кремиковци например, е вече само въпрос на време), какво бъдеще виждаме пред себе си? Премиерът като че ли вече го загатна, заявявайки, че занапред български приоритети щели да бъдат “земеделието и туризма”. Оставяйки настрана невъзможността в днешно време една европейска държава (пък макар и малка като България) да се изхранва само от тези два “помощни” отрасъла, нима някой наистина вярва, че дори и те ще могат успешно да се развият без индустриално производство, модерен транспорт и комуникации или евтина енергия?

Все пак, дори и в тази, на пръв поглед,

Безнадеждна ситуация

има нещо, вдъхващо оптимизъм. Очевидно е, че въпреки декларациите нито една от тъй наречените “парламентарно представени политически сили” няма да дръзне да се противопостави сериозно на натиска от Брюксел. Появата обаче на гражданските движения в защита на АЕЦ “Козлодуй” и комплекс “Марица изток”, както и съвместната им кампания с ВМРО и Движение “Гергьовден” за провеждането на референдум по въпроса за затварянето на прословутите реактори, носи надеждата, че в България действително се ражда нещо ново.

Защото тези движения радикално се различават от онези псевдо-граждански формации, с които преди малко повече от година екземпляри като Димитър Луджев се опитаха да се върнат в голямата политика. Появата им е белег на същото онова гражданско общество, за което си говорим от толкова време насам. Емблематично е също така, че тези автентичнии граждански движения съвсем естествено потърсиха и намериха общ език тъкмо с ВМРО. Което дава повод да очакваме появата на нещо качествено различно от предлаганото досега на политическия ни пазар.

Вече стигнахме онзи, действително решаващ рубеж в разпродаването (или по-скоро предаването) на държавата ни, отвъд който процесът на нейната ликвидация действително ще стане необратим. И само от нас зависи, дали ще отстъпим и него, за да се свлечем окончателно в ада на Третия свят, или все пак ще удържим позициите си на регионален енергиен, транспортен и комуникационен възел, от които с далеч по-голям оптимизъм ще можем да очакваме и поканата за членство в бленуваната “обединена Европа”.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]