През 90-те години на вече отминалия век образът на Русия като традиционен враг на Турция (който бе определящ в епохата на студената война) бе подложен на сериозна преоценка, дори в онези кръгове от турското общество, където националната сигурност по традиция се смята за първостепенна тема. Основна причина за това бе не толкова отслабването на руските икономически и военни позиции (защото Москва несъмнено ще възстанови мощта си след известно време), колкото новото лице на Русия, като страна, която вече не се ръководи единствено от идеята за териториална и идеологическа експанзия, както бе в миналото. Означава ли обаче това, че двустранните отношения вече изцяло се основават на взаимното доверие? Отговорът е “не”, а причините за това ще се опитам да анализирам по-долу.

Има

на променящят се регионален и световен ред, които оказват важно и нееднозначно влияние върху руско-турските отношения. Първата е свързана с различните регионални геополитически проекти, с които е обвързана всяка от страните, а втората произтича от дълбоката (и вероятно системна) нестабилност, характеризиращи регионите, граничещи, както с Русия, така и с Турция.

И едната, и другата държави са разположени в зоната на пресичане на двете, противостоящи си в миналото континентални системи - Трансатлантическата и Евразийската. Турция е част от първата и е единствената трансатлантическа държава, граничеща директно с (отворения днес) евразийски юг. Наистина, и Трансатлантическият, и Евразийският светове много се промениха след 1991, но визията им за бъдещето на огромното пространство между “Ванкувър и Владивосток” продължава да се различава по ред фундаментални въпроси. Русия например, оставайки доминираща сила в Евразия, упорито се съпротивлява срещу нарастване регионалната роля на “външните актьори”, придържайки се към “русо-центристка” визия за Евразия, която продължава да се разглежда (особено южната и част) от Москва като изключителна сфера на руско влияние по отношение на стратегическата безопасност и енергийните ресурси. Това обаче внася елемент на напрежение в руско-турските отношения.

От друга страна, принадлежността на Турция към Трансатлантическата система, на югозападния праг на Евразия, влияе по същия начин на двустранните отношения, отчитайки и недоверието на Москва към НАТО. Турция има уникална позиция в Трансатлантическата стратегическа система, тъкмо заради достъпа си (географски, исторически, езиков и културен) до някои субрегиони на Евразия – Южен Кавказ, Централна Азия и Северното Черноморие. Съответно, руската позиция и политика се променя под влияние на тази двойна роля на Анкара, която, от една страна, се възприема като стратегически важен южен съсед с нови интереси в пост-съветското пространство, а от друга – като член на НАТО в непосредствена близост до същото това пространство.

Растящата ангажираност на НАТО в събитията в Кавказ, Средна Азия и Черноморския басейн, чрез програмата “Партньорство за мир”, е основна причина за тревоги в Москва, която сериозно е обезпокоена от възможното разширяване на НАТО не само на изток, но и на юг. Статутът на Турция, като член на пакта, придобива особена значимост и поради факта, че САЩ са неин ключов съюзник. А тази единствена днес свръхдържава остава главната глобална сила, осъществяваща интеграцията на южна Евразия към световната общност чрез експорта на добиваните в региона суровини на световния пазар по пътища, които обикновено заобикалят Русия. Според Москва, американската подкрепа за нефтопровода Баку-Джейхан и Транскайспийския тръбопровод, които значително биха усилили регионалните пазиции на Анкара, са показателен пример за тази стратегия на САЩ.

в руско-турските отношения е разпространяващата се (и вероятно системна) нестабилност в съседните региони, където и двете страни претендират да имат важни (а в руския случай – жизнено важни) интереси. През 1992 например, по време на арменско-азърбайджанския въоръжен сблъсък, Русия и Турция бяха на ръба на войната, а руският маршал Евгений Шапошников, командващ въоръжените сили на ОНД, предупреди, че евентуална турска намеса на страната на Азербайджан може да подпали “Трета световна война”. Съществуват много сериозни различия в подхода на Турция и Русия към въпросите, касаещи редица международни или междунационални конфликти, особено в района на Кавказ и Балканите (Нагорни Карабах, Абхазия, Босна, Косово).

Сепаратиските конфликти в тези региони вече посяха семената на (руско-турската) поляризация там. Като военно-стратегическата съставляваща на различието в позициите на Русия и Турция само усили тази тенденция. И, докато Москва се опира на Ереван, Техеран (на конкретни равнища се включва и Атина), Анкара подкрепа Баку и Тбилиси. От друга страна обаче, успехът на предложения преди година от Турция Кавказки пакт за стабилност изисква решителен отказ от регионалната поляризация.

Тоест, докато положителният момент в днешните руско-турски отношения е свързан с преодоляването на огромното напрежение и пълно недоверие, основаващо се на възприемането на другия като “враг”, негативен момент е тъкмо неустойчивия характер на “околната среда” – особено в рамките на Трансатлантическата и Евразийска системи, където двете страни се въвличат в нови противоречия и блокове. А последното е структурно препятствие към установяването на взаимно доверие.

Въпреки всичко това обаче, развитието на руско-турските отношения през последното десетилетие би могло да се характеризира като “фактическо сближаване”. Публичните прояви на враждебност на държавно ниво практически изчезнаха, и двете страни съзнават важността на сътрудничеството по широк кръг от свързани с националните им интереси въпроси. Правителствата в Москва и Анкара вече се въздържат от подстрекателска реторика, а официалните лица поддържат непрекъснато контакти помежду си. Този процес на фактическо сближаване се подкрепя от две важни, макар и диаметрално противоположни, тенденции:

от една страна, и уникалното икономическа сътрудничество (граничещо с взаимозависимост), от друга.

“Регулираното съперничество” се изразява във взаимното признаване на двете страни като геополитически конкуренти, особено като се има предвид ролята и влиянието им в южната част на Евразия. В политически план това определя едно поведение (понякога съзнателно, но по-често импулсивно) насочено към максимално ограничаване свободата на действие на съперника и дългосрочното му влияние в региона. Битката за основния енергиен тръбопровод, транспортиращ казахския, туркменски и азербайджански петрол на запад бе великолепен пример за такова поведение.

към бившите съветски републики от Юга бе провъзгласен по време, когато започна да нараства обществената подкрепа за турските претенции, страната да играе осева роля в Еврозия, на което Исмаил Джем обърна особено внимание. Не по-малко важна бе формулировката му за турската интепретация на понятието “съперничество”: “Ние не воюваме, но между нас има сериозно съперничество. И ние си съперничим мирно и рационално… не само с Русия, но и с всички външни сили в региона”.

През последното десетилетие руско-турските отношения преживяха няколко периода на напрежение, предизвикани от разминаване във възгледите и подходите по широк кръг двустранни и регионални проблеми. Ето и основните измежду тях:

• Взаимните обвинения в подкрепа на етническия сепаратизъм; Русия обвинява Турция, че подкрепя чеченските бунтовници, а Анкара обвинява Москва, че подпомага кюрдския сепаратизъм и терористичната дейност на ПКК.
• Съперничеството за контрол над основните маршрути за транспортиране на каспийския нефт: Русия настоява за Баку-Новоросийск, а Турция – за Баку-Джейхан.
• Турските опасения от наличието на руски военни бази в Грузия и Армения.
• Непреодолимите противоречия в подхода към урегулирането на конфликтите и миротворческите операции в южна Евразия. Москва се стреми да постави тези функции под юрисдикцията на ОНД, а Анкара държи за участие на международната общност.
• Руските опасения от нарастващото турско военно-морско превъзходство в Черно море на фона на значителното отслабване мощта на бившия съветски Черноморски флот.
• Тревогата на Анкара от факта, че Москва възприема Иран като противовес на Турция в Южен Кавказ и Средна Азия.
• Руската политика на износ на оръжие в региона (и особено продажбата на противоракетните системи С-300 на Кипър или продажбите на ядрени технологии на Иран), която според Турция води до дестабилизацията му.
• Възраженията на Москва срещу турската политика след 1994 за регулиране движението на кораби в района на Проливите по екологични и други съображения.
• Накрая, едно важно противоречие все пак бе преодоляно през 1999, по пътя на двустранното съгласуване. Става въпрос за разногласията по повод Договора за конвенционалните въоръжения в Европа (чиито ограничения Русия се опита да пренебрегне с началото на първата чеченска война), който бе решен окончателно на срещата на ОССЕ в Истанбул през ноември 1999.

Този дълъг списък от противоречия и спорове е отражение именно на съперничеството между двете държави, инициирано от дезинтеграцията на бившия СССР.

Днес може да се твърди, че и Москва, и Анкара правят всичко зависещо от тях за да поддържат позитивния характер на отношенията си и не допуснат прерастването на спорните въпроси в криза. Тази тенденция се прояви особено отчетливо във връзка с чеченския конфликт. Енергичната и настъпателна политика на Путин в Чечения стана най-оспорваното му решение както в средите на международната общност, така и от Турция. Въпреки това обаче, турското ръководство предпочете да не променя поведението си спрямо Русия.

Така, посещението на премиера Еджевит в Москва съвпадна с разгара на втората чеченска война. Решението му демонстрира значението, което Анкара придава на развитието на двустранните отношения, въпреки риска от охлаждане на отношенията с чеченците, негативната реакция на шестмилионната кавказка общност в Турция и вътрешната опозиция, кактно на ислямистите така и на “истинските демократи”. Очевидно, в този случай, турските власти имаха предвид и собствения си опит в борбата с ПКК, когато проблемите на сепаратизма и тероризма излязоха на преден план. Затова Еджевит заяви, че Чечения е “вътрешен проблем на Москва”, подчертавайки важността на запазването териториалната цялост на Русия. На свой ред външният министър Джем периодично напомня, че Анкара е загрижена единствено от хуманитарните измерения на конфликта в Кавказ.

На свой ред Путин, още докато бе премиер, заяви, че осъжда “тероризма във всичките му прояви, а Русия никога не е поддържала и няма да поддържа никакви терористични замисли срещу Турция, откъдето и да идват те”. Тук е мястото да напомня и, че през зимата на 1998-99 тъкмо благоразумието на тогавашните президент Елцин и премиер Примаков помогна за избягването на дипломатическа катастрофа в руско-турските отношения, когато те отказаха да предоставят политическо убежище на водача на ПКК Йоджалан, напук на искането на редица депутати от Думата. В крайна сметка Йоджалан бе депортиран.

Политическият дух и икономическите приоритети на президента Путин определиха и характера на посещението на руския премиер Касянов в Анкара през 2000. Негово основно съдържание стана стремежът за продажбата на природен газ, електроенергия и оръжие за Турция.

Енергийната дипломация на Путин в Средна Азия и Кавказ обаче, поставя сериозни препятствия пред реализацията на двата тръбопровода, които Турция, с подкрепата на САЩ, лансира от няколко години насам: нефтопроводът Баку-Джейхан и Транскаспийският газопровод. Причините са ясни. Няколко богати на енергийни ресурси страни от региона се съгласиха да продадат изключително големи обеми гориво на Русия, която го реекспортира на трети страни. Подобни обемни продажби сериозно ерозират проектите Баку-Джейхан и Транскаспийския тръбопровод, лишавайки ги от необходимите за иконономическата им рентабилност количества суровини.

Въпросните проекти са важни за Турция не само, защото ще гарантират растящите и енергийни потребности и осигурят валутни постъпления от транзитните такси, но и защото са сериозен инструмент за усилване на регионалното и влияние.

Колкото и да е парадоксално, но от началото на 90-те години насам, руско-турските отношения навлязоха във фаза, която спокойно можем да наречен

Ключов елемент от този поврат е новият образ на Русия като страна, която вече не ръководи от териториален и идеологически експанзионизъм и произлизащата от него агресивност. Разбира се, Москва се опитва да възстанови предишното си влияние в света като велика държава. И това има своите основания, защото Русия действително пригежава всички реални и потенциални атрибути на велика сила. Но, ако не броим руските действия в Кавказ, тази задача не изисква и не води задъложително към възраждане на силовата политика. Така или иначе, но преобладаващата част от турския елит вече се е отказал от възприемането на Русия като враг. А ключова роля в тази трансформация изиграха представителите на деловата общност, прекрасно съзнаващи, че взаимната зависимост, произтичаща от двустранната търговия, постепенно ще ликвидира много от следите на старата вражда.

За съжаление, руският политически елит продължава да възприема Турция твърде предпазливо. Собствената слабост на Русия, турското членство в НАТО, както и (преувеличените) опасения от възраждане на пантюркизма несъмнено усилват руските съмнения. Днес обаче, когато вече е очевидно, че не се очертава никакво тюркско обединение (най-малкото в обозримо бъдеще), руският елит би могъл да се опита да преосмисли възгледите си по отношение на Турция в един по-реалистичен план. Което не само ще послужи за по-нататъшното руско-турско сближаване, но и ще бъде изключително важно за регионалния мир и стабилност.