Поддържането на Pax Americana не е по силите на Вашингтон. Вместо да се възползват от уроците на историята, днес САЩ са на път да повторят грешките на миналото

Открай време тясната взаимозависимост между отделните държави се разглежда като важна предпоставка за икономическия просперитет, мира и демокрацията в света. Така, преди Първата световна война, съществуващата още тогава взаимна зависимост между големите държави поражда очакване за ера на процъфтяване и мир на планетата. Двете световни войни обаче погребаха тези надежди. По-късно, в края на 70-те и през 80-те години на ХХ-ти век, взаимозависимостта между държавите отново започна да се свързва с мира и демокрацията, а през 1989 Френсис Фукуяма обяви, че навлизаме в епоха, когато всички държави на планетата ще се трансформират в либерални демокрации.

Днес отвсякъде твърдят, че взаимната зависимост е достигнала небивали размери и, преодолявайки бариерите между държавите, формира нов

Казват, че интересите на транснационалните корпорации и пазарите вече имат далеч по-голямо значение, от тези на националните държави. Откъдето пък следва простичката и звучаща правдоподобно теза, че икономиката постепенно изтласква политиката в глобален мащаб, в резултат от което воденето на войни ще става все по-скъпо и неизгодно занимание и на планетата най-после ще се възцари мир.

Струва си обаче, да се замислим за реалния обхват на глобализацията. Защото, на практика, значителна част от света е извън този процес. Това важи за по-голямата част от Африка и Латинска Америка, за Русия, за Близкия изток (без Израел), за значителна част от Азия. Да не говорим, че има страни, отделни региони от които участват в глобализационния процес, докато други не. Така Северна Италия например, е част от процеса, докато Южна Италия е извън него.

Задължително е, освен това, да сравним реалната степен на взаимна зависимост между страните днес, с тази в миналото. Оказва се, че процентното отношение на обема на износа спрямо брутния национален продукт в 24-те най-мощни икономически страни в света през 1999 се равнява на това през 1910! Същото се отнася и за капиталовите потоци, макар че финансовите пазари са единственият икономически сектор, действително превърнал се в глобален. И въпреки това, оказва се, че степента на интегрираност на тези пазари днес е същата, като през 1900.

Дори ако приемем, че всички политически процеси вече имат глобален характер, този на икономическите си остава (в учудващо висока степен!) локален. Икономически мощните държави продължават да осъществяват по-голямата част от бизнеса си на своя територия. Според Пол Кругмън, “САЩ все още са икономика, 90% от която произвежда стоки и услуги за собствените си нужди”. В трите най-мощни световни икономики – тези на САЩ, Япония и ЕС, взети заедно, износът съставлява само около 12% от БНП. Следователно, светът е далеч по-слабо взаизмозависим, отколкото смятат съвременните глобалисти.

В края на краищата, дори сред тясно свързаните една с друга развити държави, намиращи се на едно и също ниво, като тези от ЕС например, се запазват съществени разлики, както в политическите подходи, така и в институциите.

Но най-изразителното

че силата на националната държава рязко е намаляла в последно време, откриваме в очевидната способност на същата тази държава за промяна.

Тя действително възприема чуждия опит, когато е успешен, но в същото време притежава и необходимите механизми, защитаващи я от насилственото налагане на този опит. Като различните нации, със специфични институции и традиции, реализират тази защита с различни способи. Япония например, поощрявайки развитието на отделни промишлени отрасли, им обезпечава държавна протекция и регулиране. Съединените щати пък използват политическите, икономически и военни лостове, с които разполагат, за да манипулират онова, което става в света по начин, съответстващ на собствените им интереси.

Националните държави изпълняват жизнено важни политически, социални и икономически функции и няма друга организация, способна да съперничи с тях в това отношение. Те проощряват развитието на онези институции, които правят възможни вътрешния мир и просперитета. Тъкмо националната държава превръща притежанието в собственост и така стават реално осъществими и натрупването, и производството, и просперитета. Суверенната държава с фиксирани граници се оказва и най-добрата организация за съхраняване на вътрешния мир и създаване на условия за икономическо благоденствие.

В крайна сметка, няма защо да се питаме, какво точно ще се случи с обществото и икономиката, ако държавата действително започне да “отмира”, защото имаме достатъчно исторически примери за това. Сред най-очевидните са Китай през 20-те и 30-те години, както и по време на "културната революция”, много африкански държави след получаването на независимост, а също и днешна постсъветска Русия. Колкото по-слаба е държавата, толкова по-вероятно е, че или ще се разпадне на съставните си части, или просто ще се окаже неспособна да се адаптира към глобалните промени.

Икономическата глобализация означава, че световната икономика (или поне “глобализираната” и част) ще стане не само взаимозависима, но и интегрирана. А разликата между взаимно зависимия и интегрирания свят има качествен характер и не се изчерпва само с пропорционалното увеличаване обема на търговията или ускоряването и разширяване на капиталовите потоци. Интеграцията означава превръщане на света в една голяма държава. Обаче икономическите пазари и интереси не могат да изиграят ролята на правителство. От друга страна интеграцията изисква наличието на такова правителство, способно да я защитава, управлява и контролира.

Всъщност взаимната зависимост между държавите нито е чак толкова голяма, както твърдят глобалистите, нито пък чак дотам политически значима. Събитията, разтърсили света през 1989-1991 не бяха породени от нарастналата взаимна зависимост, а от конкретно политическо явление – провалът на една от двете световни свръхсили. И тъкмо фундаменталните промени в конфигурацията на международната политика направи възможни и обединението на Германия, и войната срещу Саддам Хюсеин. Тоест, най-важните събития в тази сфера произтичат от различията във възможностите на отделните държави, а не от икономически сили, действащи “над” техните граници. Глобалистите могат да твърдят (не без известно основание), че глобализацията на икономическите интереси на държавите са пречка за избухването на нови войни. Но ако се запитаме, кое в по-голяма степен ограничава опасността от голяма война - икономическите интереси, или ядреното оръжие, отговорът ще бъде – ядреното оръжие.

Великите европейски държави са тясно икономически обвързани една с друга още в навечерието на Първата световна война, което не им попречи да се впуснат в този продължителен и кървав сблъсък. От друга страна пък, след Втората световна война САЩ и СССР почти не са свързани помежду си икономически, но поддържат, макар и нестабилен, мир цели 45 години. Най-съществените причини както за мира, така и за войната, се съдържат в международните политически условия, включително в достъпа на отделните държави до разрушителни оръжия. Събитията след края на студената война нагледно ни демонстрираха слабостта на чисто икономическите сили и фактори. В крайна сметка, наличието на тясна икономическа интеграция между отделните съставни части на СССР и Югославия и свързващите ги общи икономически интереси, не можаха да предотвратят техния разпад. Правителствата и народите на отделните им републики пожертваха и благополучието, и дори сигурността си, в стремежа към реализация на собствените си национални, етнически или религиозни цели.

във военно те също играят ключова роля. Томас Фридмън откровено заявява, че “светът днес се крепи върху американската мощ и стремежа на Америка да използва тази мощ срещу онези, които застрашават глобалната система….Невидимата ръка на пазара е невъзможна без наличието на един също невидим юмрук”. Макар че юмрукът въобще не е невидим. САЩ изразходват за армията си сума, равняваща се на разходите на следващите ги по военна мощ седем държави, взети заедно. Когато някъде е необходима сила за да бъде запазен мира, тя или се прилага от САЩ, или въобще не се прилага. Студената война “милитаризира” международната политика. Отношенията между САЩ и СССР, както и между редица други големи държави започнаха да се определят предимно от един параметър – военния. Днес Америка продължава да запазва военните си разходи на нивото от студената войно. А това, че повечето други държави съкратиха през последните години военните си бюджети, допълнително спомогна за ръста на американското военно превъзходство. САЩ вече са единствената страна, която може да създаде и оглави военна коалиция, както вече направиха в Залива или на Балканите. На техните съюзници остава само да ги следват. Разбира се, “васалите” се чувстват обидени от своя “благодетел” и от време на време подхващат темата за възстановяването на нарушения силов баланс. Но, когато неравновесието между лидера и останалите е твърде голямо, догонването му е проблематично. И в този смисъл

между отделните държави си остава ключа към разбирането за международната политика. Никак не е случайно, че изготвеният през 1992 от Пентагона проект за планиране на отбраната се основаваше върху стремежа “да се попречи на големите промишлени държави да играят някаква значителна самостоятелна глобална или регионална роля”. САЩ действително могат от време на време да искат помощ от своите съюзници, но никога в такава степен, че да поставят под въпрос господстващите си позиции в една или друга част на света.

В миналото балансът между интересите на отделните държави не даваше възможност за за хегемония на нито една от тях. Близо 300 години Европа се крепеше на тази система. По-късно, САЩ и СССР половин век съхраняваха баланса помежду си. След края на студената война Америка остана сама на върха и вече няма нито една друга държава, или съюз от държави, способни да и противостоят.

Изглежда част от американските лидери действително вярват, че сегашното превъзходство на САЩ ще се съхрани неопределено дълго време и страната ще си остане хегемон без съперници, т.е. ще запази днешното си, безпрецедентно в историята, положение. В студената война Америка действително одържа решаваща победа. Но военната победа обикновено поражда продължителна вражда. Защото великодушният победител е рядко срещано явление. Така, отнемайки от Франция Елзас и Лотарингия през 1871, Германия се сдобива със смъртен враг. По същия начин, унижението на Германия във Версай има аналогични последици.

Днес