Известно е, че правото на всяка нация на самоопределение (провъзгласено за първи път в “Декларацията за правата на човека” през 1789) е основен принцип в съвременното международно право, съдържащо се и в Хартата на ООН. А взаимното признаване и зачитане на границите, както и взаимното уважение - т.е. политическото равенство между нациите (а не доминацията и подчинението), е ключово предварително условие за тяхното свободно и приятелско сътрудничество.

Нациите съществуват като такива още преди появата на националните държави и национализмите. Те се развиват исторически като стабилни и трайни общности от хора, говорещи един език, населяващи една и съща територия и притежаващи обща култура и история. Върху тази основа се гради и националната солидарност, осъзнаването на общия национален интерес и идентификация, отличаващи всеки народ от останалите. Някои нации са по-стари, други – по-млади, трети тепърва се формират. Но всеки индивид, прекрачил стадия на родовото общество, в който политическата общност се дефинира чрез клана или племето, притежава ясно съзнание за своята национална принадлежност.

Факт е също така, че демокрацията може да функционира нормално единствено на нивото на

Причината е, че само вътре в тази общност съществуват необходимата солидарност, споделена идентификация и общи интереси между хората, способни да убедят малцинството без принуждение да приеме волята на мнозинството, подчинявайки се на общото управление, базиращо се върху този принцип. Същата солидарност е в основата на принадлежността на гражданина към неговата национална държава, тя го кара да разглежда правителството и като “свое”, да го финансира и подкрепя в усилията му да обедини богатите и бедни райони и обществени класи в едно цяло. Подобна степен на солидарност, каквато има вътре в националната държава, не може да съществува между отделните държави. Междудържавната солидарност (когато има такава) се намира на качествено по-ниска степен. Следва да се признае обаче, че в съвременната епоха, с развитието на комуникациите, търговията, свободното движение на капитала и общите екологични проблеми, взаимната обвързаност между нациите значително нарастна.

По-малко от дузина съвременни национални държави съществуват вече над един или два века. В същото време броят на държавите-членки на ООН нарастна от 60 през 1945 до 200 днес. От 1989 насам само броят на европейските държави се увеличи от 30 на 50, като процесът не е приключил дори и в западната половина на континента, където националните държави съществуват от столетия. Той продължава в Източна Европа и тепърва започва в Африка и Азия, където повечето хора все още се идентифицират с кланово-племенната си общност, и където границите бяха очертани, често изкуствено, от големите колониални сили след Втората световна война. Днес в света се говори на 6000 различни езици, като към края на ХХІ век броят им ще е към 600. Очевидно е и, че на планетата има немалко нации, намиращи се в “ембрионален стадий” и вероятно десетки (ако не стотици) нови национални държави ще се появят през настоящото столетие.

Разбира се, правото на нациите на самоопределение не означава, че различни нации не могат да съжителстват успешно в рамките на една многонационална държава, както например англичаните, валийците и шотландците живеят заедно във Великобритания. Но това е възможно, само когато националните им права се уважават и малките нации не биват потискани от големите, особено в културно или езиково отношение. Ако не е така, вътрешният политически натиск, рано или късно, поставя съществуването на многонационалната държава под въпрос. Историческата тенденция е последната да отстъпи мястото си на националните държави, най-вече поради рухването на солидарността между съставляващите я нации и усилване на убеждението сред малките, че са потискани от големите. Пак в исторически аспект повечето многонационални федерации бяха рожби на ХХ-ти век – СССР, Руската федерация, Чехословакия, Югославия, Индия, Пакистан, Нигерия, Малайзия и т.н. Много от тях загубиха легитимността си, крепяща се понякога върху вековна традиция. Някои вече се разпаднаха, други са на път.

Трябва да признаем, че на ниво Европейски съюз не съществува нищо поне малко наподобяващо онази солидарност, която крепи националните държави и точно тук е причината, поради която целият европейски проект (и, в частност, схемата на единната европейска валута) изглежда толкова проблематичен. Истината е, че ЕС все повече се превръща в креатура на мощни транснационални политически, икономически и бюрократични елити, които обаче не притежават необходимата обществена легитимност и авторитет, и поради това Съюзът се гради върху фундаментално недемократични принципи. Не съществува никакъв европейски “демос”, т.е. “европейски народ”, обединен от същата солидарност, която сплотява нациите в националната държава. Всяка национална държава е едновременно монетарен и фискален съюз. В първото си качество, тя притежава собствена валута и способност да контролира нейния курс, както и лихвените проценти. А като фискален (данъчен) съюз, националната държава притежава своя данъчна, социална и бюджетна системи, позволяващи и да подкрепя финансово по-слабо развитите си райони, както и по-бедните обществени слоеве. Всичко това е възможно тъкмо благодарение на споделената национална солидарност. Проектът за общоевропейска валута, напротив, означава монетарен, но не и фискален съюз. В историята обаче няма пример за монетарен съюз, който да не е и фискален, и политически, т.е. да не представлява пълноправна държава, легитимираща се с общо правителство и споделена национална солидарност, които на свой ред обосновават и общата фискално-трансферна система. Въведената от 1.01.2002 евро-валутна схема дискриминира по-слабо развитите страни-членки на ЕС, лишавайки ги от правото да поддържат конкурентноспособността си (компенсирайки по-ниската си производителност или недостига на ресурси), като определят такива лихвени ставки или обменен курс, които да съответстват на специфичните условия. Най-лошото е, че ЕС въобще не разполага с ресурси за да гарантира необходимите компенсаторни финансови трансфери към тези страни, което пък е породено от очевидното нежелание на големите и богати държави-членки да субсидират по-бедните. Последното, на свой ред, се дължи именно на факта, че вътре в ЕС въобще липсва онази специфична солидарност, характерна за националната държава. Ето само един пример – всяка година Брюксел изразходва за горепосочените цели едва 1,3% от годишния си брутен продукт, докато в една нормална национална държава за това се предвиждат 35-50% от бюджета! С други думи, солидарността, която би трябвало да обезпечи жизнеността на ЕС като фискален съюз и многонационална държава, просто липсва. Освен това, не можем да говорим за “демократизация” на ЕС, при отсъствието на европейски “демос”. Възприемането от Съюза на такива традиционни държавни символи като флаг, герб, паспорт, гражданство или номера на колите, са просто обречени на провал опити да се създаде изкуствено такъв европейски “демос” и, на негова основа, на фиктивна “европейска нация” или на някакво (наднационално) “национално европейско съзнание”. Всички тези напъни се посрещат с пълно безразличие от европейските народи, които продължават да се чувстват обвързани единствено със своите отечества и националните си държави. Така, колкото повече са задълбочава така наречената “европейска интеграция”, толкова по-сериозно се ерозира националната демокрация в страните-членки на ЕС, и толкова повече самият Съюз губи своята легитимност и авторитет. Съответно, все по-неизбежна и остра става

Защото реализацията на подобен зле замислен и обречен проект, е в очевидно противоречия със самия ход на историята.

От друга страна, стремежът към съхраняването на националния суверенитет е естествено право и социален дълг на гражданите на националната държава. И това съвсем не е изява на някакъв зле разбран национален егоизъм, нито пък означава желание за самоизолация и икономическа автархия. Националният суверенитет на демократичната държава е аналогичен на правото на свобода и автономност на индивида. И той означава, че решенията касаещи вътрешните работи на държавата, както и отношенията и с другите държави, са изключително в правомощията на нейните собствени парламент и правителство, избрани от народа и отговорни пред него. Държавният суверенитет е резултат от развитието на политическата култура и постижение на модерната демокрация. Той не е някаква цел, сама за себе си, а най-вече инструмент на правната независимост, определяща способността на хората, населяващи дадена територия, сами да формират собствената си съдба и да живеят в съответствие със своите конкретни нужди, интереси, манталитет и традиции. Което е точно противоположното на каквото и да било подчинение на чуждо управление. В отсъствието на държавен суверенитет, националните политици се провинциализират, занимавайки се единствено с маргинални и второстепенни проблеми.

напротив, гарантира политическата независимост на нацията, създавайки условия принадлежащите към нея да продължат да упражняват правото си на самоопределение. Суверенитетът на демократичната държава, означава, в същото време, и суверенитет на нейния народ. Двата са просто неотделими един от друг, както и от демокрацията. И края на държавния суверенитет е край на суверенитета на народа. Нито едно правителство или парламент нямат правото да се отказват от националния суверенитет, лишавайки следващите поколения от възможността сами да определят начина си на живот. Ето защо единственият модел на международно сътрудничество, приемлив от гледна точка на демокрацията, е онзи, който не изисква от участниците в него да жертват държавния си суверенитет. Само равноправното сътрудничество между свободните и независими нации, обединени в своите суверенни национални държави, може да бъде основа, както за бъдеща Обединена Европа, така и за един, дейстгвително стабилен, международен ред.

Концепцията за “споделения суверенитет” или за “обединяването на националните суверенитети”, която лансират напоследък от Брюксел, просто прикрива намерението да ни бъдат натрапени закони и политика, формулирани от институции на ЕС, чиито членове не са избрани и, следователно, не носят никаква отговорност пред собствените си нации, и чиито интереси се различават фундаментално от техните. Днес нито една държава или нация в Съюза не могат да променят и един параграф, в който и да било от европейските закони. Предоставяйки суверенитета си на Брюксел, страните-членки на ЕС, на практика, станаха обект на закони и политика, обслужващи единствено интересите на големите държави в него. Твърдението, че жертвайки суверенитета си, една малка европейска държава ще придобие възможността да влияе върху решенията на огромната наднационална общност, просто не е вярно. Истината е различна. ЕС продължава да ограничава влиянието на малките страни във вземането на решения, ограничавайки или ликвидирайки правото им на вето. В същото време, за разлика от тях, големите държави разполагат с редица други механизми за да наложат изгодна за себе си политика. Също толкова фалшиво е твърдението, че присъединяването на нови членки към ЕС (сред тях и България) и техния отказ от национален суверенитет, уж щяло да доведе до повишаване на “реалния” им суверенитет. Защото всяка нация, която се откаже от суверенитета си, престава да бъде независим субект в международната политика. Впрочем, тя престава да бъде господар на решенията си дори и във вътрешнополитическата сфера, буквално оставяйки съществуванието си на милостта на онези, които реално определят политиката на Съюза. Днес големите държави в ЕС (и преди всичко Германия и Франция) действат заедно, формулирайки основните принципи на европейската политика. В правен аспект, сегашният проект за изграждане на Съюза е опит за ликвидирането на европейското демократично наследство и правото на нациите на самоопределение. Но, тъкмо защото е фундаментално недемократичен по характер, този проект е обречен на неуспех.

Твърдението, че “глобализацията” обрича на изчезване националната държава, е идеологическо клише. Въпросното понятие обикновено се свързва с такива явления в съвременния свят като Интернет, лесното придвижване, свободната търговия и свободното движение на капитали. Ефектът от всичко това върху суверенитета на националните държави обаче често се преувеличава. В края на ХІХ век например, “относителната глобализация” в сферите на свободното движение на работна ръка и капитали и търговията е била дори по-значителна, отколкото днес (когато нарастват най-вече измеренията на “абсолютната глобализация”). В онези времена, повечето държави са се придържали към златния стандарт, своеобразна форма на световна валута, каквато днес е доларът. Глобализациятна действително налага нови ограничения на модерните национални държави, но ограничения в тази сфера всъщност винаги са съществували. На свой ред, националните държави се присобяват към тях без това да доведе до изчезването или до намаляване на значението им. Съвременната глобализация се свързва също със стремежа на транснационалния капитал да се освободи от контрола на държавата върху капиталовите потоци и да съкрати бремето на социалните разходи, налагани от националната държава върху неговите притежатели. От една страна, действително изглежда, че той ерозира суверенитета на държавата, за да намали възможностите и да ограничава печалбите му в името на “социалната стабилност”. От друга обаче, е съвсем ясно, че и транснационалните корпорации се нуждаят от своя “държава-майка”, където да концентрират управлението си, и на чиято подкрепа да разчитат в битката с конкуренцията на световния пазар. Така че, във всяка национална държава, различни социални интереси се обединяват за или против съхраняването на суверенитета на държавата, опитвайки се да ерозират, или обратното – да укрепят националната демокрация. А схватката между тях все повече се превръща в централен въпрос на цялата съвременна политика.