Традиционният анализ на българската външна политика се основава предимно на конюнктурни вътрешни и външни фактори. В следосвобожденческата ни история рядко съдбовните за България решения са отчитали обективните геополитически фактори. А те се отличават с устойчиви пространствени вектори, чието познаване създава потенциални предимства за дългосрочното външнополитическо поведение на българската държава в политическото пространство.

От геополитическа гледна точка всяка част от географското пространство се отличава със специфично съзнание. Геополитическото съзнание е непреходна характеристика на пространствените политически образувания. То се изразява чрез волята на конкретна етническа общност за власт над конкретно пространство. Българското геополитическо съзнание се отличава с редица относително постоянни вектори: богато историческо наследство, значителен пространствен обхват на цивилизационното послание, значим за съвременната световна политика потенциал на географското положение и пр. Нетрадиционна пространствена методологична основа за изясняване особеностите на българското геополитическо съзнание дава познаването на геополитически термини като пасионаризъм, саракт, геополитическо положение, геополитическа традиция, геополитически комплекси, геополитическо противостоене, Големи пространства, геополитически възли, Санитарни кордони, геополитика на диагоналите, българска диаспора, български национален въпрос.

Пасионаризмът е термин, въведен от великия руски учен Лев Гумильов, чрез който по несвойствен за традиционното обществознание начин се анализира пространствено-историческата мотивация на етногенетичните процеси. От тази гледна точка природните и обществените процеси в Евразия през първото следхристово хилядолетие предизвикват неколкократните пулсации на

Евразийските корени са основополагащи при формирането на българската геополитическа традиция и съзнание. В протобългарската политическа терминология чрез термина саракт се обозначава "пространството на държавния организъм”. В хронологичен аспект неговото съдържание значително изпреварва формулираните от класиците на немската геополитика и руското евразийство термини като "Lebensraum", "Nomos", "Почва".

Пространственият императив е водещ в политическото поведение на протобългарските племена и техните геополитически наследници до ХIV-ХVI в., когато и последните носители на българската държавност изчезват от политическата карта на Евразия. В своята хилядолетна история българската геополитическа традиция многократно налага отпечатъка си върху международните отношения в огромното евро-азиатско пространство. В резултат от сложното въздействие на вътрешни и външни фактори тази традиция е двукратно прекъсвана за продължителни периоди, като нейното културно-политическо възстановяване и съвременна формулировка датират едва от втората половина на ХIХ век.

В основата на традиционното българско геополитическо съзнание и неговото съвременно външно-политическо самочувствие лежи значимо цивилизационно наследство, което се потвърждава и от изследователи като Тойнби, Гумильов, Рънсиман и др. Според последният, от всички нации в Европа българската има най-голямо право да претендира за военно-политическото наследство на Атила. Много по-значими резултати обаче оставя средновековното българско културно политическо въздействие. В продължение на столетия старобългарският език играе ролята на културен инструмент в Източна Европа - роля не по-малко значима от ролята на латинския за етногенезиса в Западна Европа. Успоредно с това се развива и богатата българска църковна традиция, господстваща в рамките на източното православие. Киевската княгиня Олга е възпитаничка на българския царски двор. Български сановници ръкополагат монарси, митрополити и патриарси в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Двама от представителите на унищожената от турците Търновска книжовна школа - Киприан и Цамблак стават първите митрополити на Полско-Литовското княжество. Киприан е провъзгласен за митрополит "Киевский и всей Руси", а впоследствие е канонизиран за светец. Константин Костенечки провежда езиковата реформа в Сърбия през ХV век. Около едно столетие в полските земи църковните песнопения и богослужения са по източноправославния канон и се извършват на старобългарски език. Същото се отнася и за официалния религиозен и държавен език във Влашко и Молдова до края на ХVІІ в.. След превземането на Константинопол от латинците Търновград е обявен за "Трети Рим" - много преди условия за това да възникнат в Москва. Уникалното учение на богомилите заляга в основата на средновековния европейски реформизъм. Българският Златен век оказва безспорно влияние върху културно-политическото развитие не само на Източна, но и на Западна Европа. Благодарение на това българското геополитическо съзнание не изчезва заедно със съкрушената българска държавност. Нещо повече – то се оказва решаващо за нейното нейното възраждане през ХIХ век.

Главните вектори на българския средновековен "саракт", изиграли роля при формирането на

са насочени към западната част на Руската равнина, Мала Азия, Централна и Западна Европа. Сред тях с най-голямо историческо значение се откроява просъществувалата до ХVІ век Волжка България. С походите на Иван Грозни към Казан българската геополитическа традиция изиграва огромна роля за формирането на съвременния руски суперетнос и държавност. Това става едновременно с могъщото културно влияние, което оказва Дунавска България върху формирането на бъдещата Руска империя.

Но освен посочените, стимулиращи българското геополитическо самочувствие, фактори трябва да се посочат и редица негови "комплекси ", влияещи отрицателно върху външната политика на България през ХХ век. Те могат да се обединят в две основни групи - културно-исторически и външнополитически. Към първата група трябва да се отнесат непризнатите приноси на България в развитието на световната култура. Вече над два века продължава отстъплението на българския език като водещ в славянския свят и утвърждаването на руския като такъв. Симптоматичен е фактът, че в енциклопедия "Британика" името Борис се обозначава като руско! Сред външно-политическите комплекси често изпъкват историческите ни отношения със съседите, Русия и Германия. Универсален характер има формулираният от Кирил Нешев “синдром на малката страна”, която не може да реализира самостоятелния си геополитически потенциал и е продукт на отношенията между Великите сили.

Външнополитическото поведение на възродената ни държава е до голяма степен продължение на средновековната традиция. Възкресението на българския саракт е маркирано от близо 20 национални въстания през петвековното турско владичество. Голяма част от тях са провокирани от външни центрове на силата. Загиват десетки хиляди българи, а над милион се заселват извън империята. Много по-голяма роля изиграва започналият през ХVІІІ век процес на културно възраждане, съпътстван от увеличаване икономическата тежест на българските земи. Това става основание за адекватни претенции в политическата област и

в Югоизточна Европа. Най-значимият в това отношение резултат е Българската екзархия - юридическата основа на Санстефанска България.

Прибързаното Априлско въстание и провокираната от него Руско-турска война въвличат България в играта на Великите сили, водят до частични геополитически успехи и несъизмеримо по-големи загуби. В този смисъл Освобождението е само половинчато реабилитиране на средновековния български саракт. Този най-важен за модерната ни история акт не успява да мобилизира потенциала на възродилото се в нови измерения българско геополитическо съзнание. Редуването на мимолетни надежди, частични успехи и катастрофални катаклизми водят до трагичен за нацията ни резултат: по бойните полета загиват близо половин милион българи; над 600 хиляди са репресираните, убитите или "безследно изчезналите" българи в съседни държави; около милион са бежанците от Добруджа, Западните покрайнини, Македония и Тракия; около 5 милиона са българите зад граница, подложени на денационализация. Класическият лозунг на българския идеал - "Македония е българска", е вече само бледо отражение на една нова реалност. Днес 30-40 % от населението на Македония е албанско, а в Струга, Дебър и Тетово все по-рядко се чува българска реч.

Посочените особености на българското геополитическо съзнание не са достатъчни за изясняване ролята на геополитическите фактори за външнополитическото поведение на съвременната българската държава. Едностранното разглеждане на българската гледна точка ни дава изкривена представа за историята и може да попречи при избора на верни приоритети в перспектива. Коректният научен анализ изисква познаване закономерностите на непрекъснатите геополитически трансформации и значението им за съдбата на българския етнос и държавност. Отчитането на външните геополитически фактори дава нетрадиционна представа за същността на историята и често влиза в противоречие с редица наслоили се идеологеми на традиционното обществено съзнание. У нас това противоречие е усложнено от продължителното руско идеологическо попечителство в развитието на хуманитарните науки. Като резултат се стига до тенденциозно омаловажаване на българския принос за световната цивилизация.

придоби "научна" форма в опита да се докаже дори, че България е четирикратно "освобождавана" от руското войнство (от византийско, татарско, турско и "фашистко" робство). Същевременно българинът така и не осъзнава същността на Никоновите църковни реформи в Русия, чиято главна цел е изгарянето на старобългарската книжнина. Не знае, че в началото на ХХ век днешният Татарстан се нарича Булгаристан или защо първото официално честване на Кирило-Методиевото дело в бившия СССР се провежда "свенливо" чак през 80-те години на ХХ век и то не в Москва, а в Киев. Дори в масово отпечатаните през 1996 скопски учебници по "История за VІ одделение" все още се твърди, че Охридската книжовна школа е основата на "македонската литература и култура".

Геополитическата формулировка на предизвикателствата, пред които са изправени борбите за национално освобождение, технологията при създаването на Третата българска държава и външната политика на следосвобожденска България изискват отчитането на обективно съществуващите външни фактори и реалности, в които е ситуирана възродената българска държавност. Задълбочените научни претенции в това отношение трябва да се основават на познанието на редица аксиоматични и екстернални за страната ни класически геополитически дадености:

- Главните вектори на продължаващото вече хилядолетия противостоене между морските и континенталните пространства, между източните и западните общества, класическите “Големи пространства” и “геополитически възли”.

- Атлантическата идея за изграждането на т. нар. "Западен санитарен кордон" в Източна Европа и антитезата на доминираната от Германия Средна Европа, известна като "Геополитика на диагоналите" в пространството между Северно море и Персийския залив.

- Идеите за "Ислямски полумесец", "Панславянска дъга" и мястото на Балканския полуостров в европейското и евро-азиатското геополитическо пространство.

- Геополитическото положение на България на Балканите и пр.

Съвременните опити за формулиране на концепция за национална сигурност и основни насоки за геополитическо поведение на България през ХХІ век водят до редица обективно и субективно предизвикани научни възражения и спорове. В това отношение е необходимо външнополитическите ни приоритети да бъдат пречупени през призмата на лишени от класическите обществено-исторически фактори. За това е необходимо да се отчита:

- Мястото на съвременна България в Балканския геополитически възел, в зоната на контакта между Големите пространства на Средна Европа и Евразия;

- Традиционното отношение на Великите сили към балканската проблематика;

- Многопластовото етно-конфесионално устройство на Югоизточна Европа;

- Близостта ни до Кавказкия и Близкоизточния геополитически възли, Проливите и редица конфликтни зони на територията на бивша Югославия;

- Широкият излаз на Черно море и река Дунав и др.

- глобализацията и разширяващите се невоенни аспекти на сигурността;

- съседството на България със страни-членки на НАТО и ЕС и протичащите в Европа интеграционни процеси;

- "Коридорното" мислене в европейската политика и прогреса в комуникационните технологии;

- Изместването на балканския геополитически стожер ("хартланд") в посока към Белград, Сараево и Прищина;

- Променените параметри на Българския идеал.

Освен допуснатото значително свиване на саракта, олицетворяван от Третата българска държава, през ХХ в. е налице и отслабване на ареала и интензитета на българското геополитическо съзнание. В това отношение са налице

На първо място трябва да се посочи продължаващата (в редица случаи вече дори необратима) денационализация на българското население зад граница. В културно-политически план този процес се проявява като тенденция дори в рамките на България. Изключително неблагоприятно влияние в това отношение оказват: демографският срив; интензивната емиграция на младо население с висок интелектуален потенциал; опитите за подклаждане на агресивна етническа и религиозна нетърпимост; църковният разкол и слабата обществена съпротива срещу инвазията на чужди за българската традиция религиозни секти; липсата на целенасочена политика спрямо "външните" българи, неефективната защита правата на българските поданици зад граница и др.

Някои от посочените нови реалности, неблагоприятни тенденции и предизвикателства стават основа за формулирането на редица относително нови синдроми на българското геополитическо съзнание. Нетрадиционни, но актуални, аспекти в процеса на принизяване на българското геополитическо самочувствие днес са: поруганите български гробове в Македония; невъзможността да се идентифицираш като българин в Северна Гърция; "възникването" на шопска и помашка нации; превантивно създадената ОМО "Илинден" и др. Нов ход в модерната антибългарска пропаганда са усилията за създаване на движение, защитаващо интересите на т. нар. "македонските мюсюлмани" в Западните Родопи и Гоцеделчевско. Неблагоприятно влияние оказват и редица съпътстващи прехода в страната тенденции: свиването на българската армия; ядреният и оръжейният диктат на Запада; огромното дългово бреме; невъзвращаемостта на иракския и либийския дълг; спадащият жизнен стандарт на населението и др. Ново звучене придобива отдавна загубената, все още трудно доказуема като национален приоритет, а може би и завинаги невъзобновима културно-политическа връзка с волжките българи в Русия.

Развитието на българската държавност в края на ХХ в. протича в условията на значително стеснен саракт и принизено геополитическо самочувствие. Традиционните представи за класическите аспекти на българските национални приоритети са обременени от редица исторически наслоили се, противоречиви в своята същност обществени идеологеми, които са причина за неефективното външнополитическо поведение на следосвобожденска България. Формулирането на модерна и реалистична външна политика изисква политическият ни елит да предвижда всички възможни сценарии за геополитически трансформации в Евразия и на Балканите и да е готов да поведе България предизвикателствата на новия ХХІ век в най-благоприятни за националната кауза позиции. От особено значение са отношенията ни с балканските държави, изискващи диференциран подход към всяка от тях. При решаването съвременните аспекти на Български национален въпрос, например, в отношенията ни с Гърция, Македония и Сърбия, от една страна, Турция и Румъния, от друга, трябва да се поставят различни акценти, отразяващи не само историческото наследство, а и съвременните геополитически реалности. От своя страна, редица други външнополитически аспекти като евроинтеграцията, инвестиционният имидж на България, или пътната "блокада" от страна на съседите ни изискват гъвкаво външнополитическо поведение

може да се осъществи дори в значително стеснените рамки на съвременния български саракт, но само при условие, че отчитането на традиционните и съвременните геополитически фактори придобие по-голяма относителна тежест във външната политика на държавата ни. Геополитическият анализ е анализ на хладния разум, т. е. анализ, освободен от историческите идеологеми и политическата конюнктура. Великолепни, но за съжаление епизодични, примери за практическите предимства на геополитически мотивирани позиции са външнополитическите ходове на Ст. Стамболов, Др. Цанков, К. Стоилов, Ал. Малинов, Цар Борис ІІІ. Днес особено ни липсват политици от техния ранг.