Опасни връзки

Стефан КАМЕНАРОВ

Катастрофалният изход на войната с Израел от 1967 рязко радикализира настроенията в арабския свят, способствайки за появата на откровено екстремистки настроени групировки, приели терора като основно средство в “свещената борба” за освобождението на Палестина и ликвидиране на еврейската държава. Твърде скоро действията им излизат от регионалните рамки, превръщайки цялата територия на планетата в своеобразно бойно поле. Гърция е сред първите държави извън Близкия изток, привлекли вниманието на радикалните движения от региона – при това не само тези на арабските националисти, но и на ислямистите-шиити, както и на различни кюрдски и арменски формации от типа на ПКК и АСАЛА. Причините за това са: ключовото разположение на страната между Източна Европа, Северна Африка и Близкия Изток, превръщащо я в удобен транзитен пункт за международните терористични групи; фактът, че в Гърция живеят значителен брой етнически кюрди и араби, способни да обезпечат необходимата логистична инфраструктура за техните операции; наличието на достатъчен брой “мишени” (предимно различни официални и бизнес представителства на САЩ, Израел или Турция); силната левица (включително и комунистическа), голяма част от която е антиамерикански и антитурски настроена и разполага със силни позиции в централните медии и, накрая – гръцкото членство в ЕС след 1981, даващо възможност за сравнително лесно проникване в Западна Европа.

Първите “лястовици”

на близкоизточния тероризъм кацат в Гърция още в края на 60-те, когато страната се управлява от военната хунта на полковник Пападопулос. В продължение на няколко години те изграждат необходимата инфраструктура, след което преминават към действие. Най-значителната акция от онова време е атаката на Палестинската освободителна организация “Черният септември” срещу летището в Атина през август 1973, при която са убити трима, а ранени – 55 души. По-късно двамата извършители се предават на гръцката полиция и след продължил само часове процес, са осъдени на смърт. Историята обаче не приключва дотук. През февруари 1974 трима командоси на “Черния септември” отвличат гръцки товарен кораб от пакистанското пристанище Карачи, заплашвайки да го взривят, ако атинските атентатори не бъдат освободени. В крайна сметка гръцкото правителство решава да отстъпи и през май 1974 двамата осъдени на смърт терористи отлитат за Либия. Изглежда странно, че хунтата, на която иначе не липсва твърдост, проявява подобна нерешителност. Фактът, че по онова време международният тероризъм е сравнително ново явление и повечето правителства не разполагат с ясна стратегия за борба с него, едва ли обяснява нещата. Истината е, че изолацията на военния режим кара Атина отчаяно да търси съюзници, предвид вече очертаващият се сблъсък с Турция заради Кипър. В тази ситуация определени среди в Гърция започват опасен флирт с радикалните режими и движения в Близкия изток, който тепърва ще се задълбочава при управлението на демократичните правителства, наследили след 1974 режима на “черните полковници”.

Демократи и терористи

При управлението на Караманлис (1974-1981), драстичното повишаване цените на петрола, нарастващото значението на арабските пазари за гръцката икономика, както и турското нахлуване в Кипър, карат Гърция да възприеме “демонстративно меко” отношение към арабските екстремистки организации и техните спонсори. Това, разбира се, не е пречка (по-скоро напротив!) за последните да извършат някои от най-дръзките си акции тъкмо на гръцка територия. Така през 1976 седем командоси от Народния фронт за освобождение на Палестина отвличат самолет на “Ер Франс” от атинското летище и го принуждават да се приземи в Уганда. По онова време репутацията на специалните гръцки сили за сигурност, чието задължение е тъкмо борбата с тероризма, не е особено висока, още повече, че много от елитните им кадри са уволнени, поради “участие в репресиите на хунтата”. Причината за неадекватната реакция към активизацията на близкоизточните екстремистки групи на гръцка територия обаче, съвсем не се дължи само на този факт.

Това става съвсем ясно по време на управлението на социалистическата левица – така наречената “първа ера на Андреас Папандреу” (1981-1989). Точно тогава съществуващите отпреди контакти с радикалните режими и движения в Близкия изток окончателно се трансформират в елемент на гръцката геополитическа стратегия. Амбицията на самия Папандреу да превърне Гърция в лидер на така наречения Трети свят и своеобразен посредник между капиталистическия Запад и комунистическия Изток, е породена от ред политически, икономически и идеологически съображения. В неговата социалистическа партия ПАСОК съществува влиятелна фракция убедена в необходимостта от

Преориентация на гръцката външна политика

и възприемане на идеята за “неприсъединяване” – т.нар. “tritocosmicos”. На свой ред, премиерът разчита на подкрепата на арабските нации в гръцко-турския спор за Кипър и островите в Егейско море. Твърдата про-палестинска, а по-късно и про-кюрдска и про-арменска линия на Атина е съобразена именно с това, разчитайки, разбира се, и на привличането на арабски капитали в страната. Така, през 1984, правителството на Папандреу демонстративно освобождава и изпраща в Алжир един от водачите на екстремистката формация “15 май”, арестуван от неколцина американски и британски агенти в атинския му апартамент. На следващата година членове на ливанската съпротива безпрепятствено отвличат от летището в Атина самолет на американската компания TWA със 153-ма души на борда, един от които е убит. Това допълнително влошава неособено добрите по онова време гръцко-американски отношения. Въпреки натиска на Вашингтон обаче, Папандреу отказва да възприеме по-твърд курс спрямо близкоизточните терористични групировки. Освен всичко друго, зад отказа му се крият и чисто икономически мотиви.

Сред най-важните от тях е дейността на създадената през 1977 Гръцка оръжейна компания (EBO), която първоначално е трябвало да произвежда леко стрелково оръжие за националната армия. Твърде скоро обаче асортиментът и количеството на произвежданата от нея продукция се разширяват значително, като една част започва да се изнася извън страната. През 1984 например, ЕВО сключва с Либия договор за оръжейни доставки на стойност 500 милиона долара. Още по онова време износът на компанията обезпечава около 4% от националния брутен продукт на Гърция.

Основната причина за скритата подкрепа на близкоизточните екстремисти обаче си остава психологическият комплекс, обзел след турската окупация на Северен Кипър повечето гръцки политици и военни, за които непрекъснато нарастващата турска икономическа и военна мощ се превръща в истински кошмар. Известно е например, че, в началото на управлението си, Папандреу на всеки няколко дни се допитва до гръцкия Генерален щаб за възможността от внезапна турска военна атака.

За да балансира по накакъв начин турската заплаха, правителството на ПАСОК се опитва да използва добрите си връзки със Сирия, Ирак, Либия и ООП. Арабите не разполагат с кой знае колко сериозни информационни източници по отношение на Турция, но заявяват на гърците, че са готови да им ги предоставят. В резултат от тази проява на “добра воля”, на няколко пъти през 80-те, Атина се оказва на ръба на войната с източната си съседка, тъй като фалшивата информация, подавана от сирийските и иракски агенти, води не само до обявяване на тревоги в гръцката армия, но дори на частична мобилизация. В същото време тесните връзки с близкоизточните радикали влошават отношенията на Гърция с консервативните арабски режими, както и с Израел – т.е. с най-значимите потенциални инвеститори от региона.

Известна

Промяна в гръцката политика

настъпва в началото на 90-те, когато на власт е дясната партия “Нова демокрация”, а правителството се ръководи от нейния лидер Константинос Мицотакис. Последният подписва с Вашингтон споразумение, съхраняващо американските военни бази на гръцка територия, а също и договор за пълно възстановяване на дипломатическите отношения с Израел, които по времето на Папандреу се поддържат на ниво консулства. Атина официално подкрепя операцията “Пустинна буря” срещу Ирак, а гръцките служби за сигурност започват масови арести на членове на екстремистки близкоизточни организации в различни градове на страната. В началото на 1991 са депортирани няколко десетки иракчани, либийци, йорданци, алжирци и палестинци. Реакцията, разбира се, не закъснява.

През април 1991 членове на “Ислямски Джихад” се опитват да взривят британското консулство в Патрас, но по погрешка вдигат във въздуха офиса на гръцката компания “Ер Куриер Сървис”, при което загиват седем души. Моментално след това от Атина са екстрадирани официалният представител на ООП Мансур Гадур, заедно с повечето служители на мисията и няколко десетки други палестинци. Заловените по-късно атентатори получават доживотни присъди, а гръцките специални части за първи път демонстрират истинските си възможности.

“Източният фронт”

През 1993 обаче, Папандреу и ПАСОК се връщат на власт. През същата година е подписано и историческото мирно споразумение между Ясер Арафат и тогавашния израелски премиер Рабин, в резултат от което активността на арабските радикални групировки рязко спада. В Атина използват този факт за да освободят много от задържаните от предишното правителство арабски терористи от гръцките затвори, облекчавайки съществено режима на онези, които все пак остават там. Екстрадиран е един от организаторите на нападението срещу италианския кораб “Акиле Лауро” Абдделрахим Халед, а участникът в няколко бомбени атентата с човешки жертви Махамад Рашид е освободен.

Впрочем, именно по време на “втората ера на Папандреу” (1993-1996), окончателно кристализира и геополитическата концепция на радикалното крило в ПАСОК, водено от Теодорос Пангалос, същността на която е изграждането на военно-политически съюзи в Близкия Изток, Балканите и дори Задкавказието, балансиращи оформилата се стратегическа ос между Анкара и Тел-Авив, ползваща се с покровителството на САЩ. Така, в Близкия изток Гърция са ориентира към Сирия, Ирак и Иран, на Балканите – към остатъчна Югославия, а в Задкавказието – към Армения. Разчита се, разбира се, и на традиционно добрите отношения с Русия.

От друга страна, резкият спад в активността на радикалните арабски организации кара гърците да съсредоточат повече усилия в подкрепа на набиращата сили по онова време кюрдска съпротива (преди всичко ръководената от Абдула Йоджалан ПКК), която от края на 80-те води истинска война срещу турската държава.

Когато Папандреу умира през 1996, фракцията на Пангалос в управляващата ПАСОК вече е успяла да изгради своеобразен “източен фронт” срещу вечния противник на Гърция в региона. Така, напрежението в гръцко-турските отношения продължава да ескалира, като отделни инциденти периодично поставят двете страни на ръба на войната. През юли1994 например, хора на ПКК убиват двама турски дипломати в гръцката столица, което е последвано от ответни удари, в резултат от които са ранени неколцина туристи по гръцките егейски острови. Според британския вестник “Сънди Обзървър” по онова време съществуват тесни връзки между гръцките тайни служби, легендарната крайнолява организация “17 ноември” и партията на Йоджалан, разпо