Владимир Путин – отвъд страховете и надеждите

Редът, който новият президент иска да въведе в Русия е точно това, от което се нуждаят и народът, и олигарсите, и дори …Западът

Олга ЛЕОНИДОВА

Дори след официалното си встъпване в длъжност в началото на май, новият руски президент продължава да остава загадка, както за Запада, така и за собствените си поданици. Причината за това е, че и като премиер, и като държавен глава, Путин се опитва да бъде “всичко за всички”. Нещо като преторианец за олигарсите, които го издигнаха, нещо като Пиночет за предприемаческата класа на тъй наречените “нови руснаци”, разчитащи в страната с твърда ръка да бъдат наложени пазарните принципи и уважението към частната собственост, нещо като Франклин Рузвелт за мизерстващите милиони обикновени граждани на Русия, искащи социална справедливост, работа и по-висок жизнен стандарт и нещо като Сталин за военните и службите за сигурност, претендиращи за ред и, разбира се, за по-голям бюджет.

Кой е истинския Путин?

На първо място, той е президентът на “победилия преход” в Русия. Живо доказателство, че нещата продължават да се контролират от силите, започнали в средата на 80-те реформите в разпадащата се Империя и направили ги необратими с помощта на последния съветски лидер Горбачов, а след това – и на първия руски президент Елцин. Че появата на Путин означава край на всички надежди за връщане назад особено болезнено усетиха руските “национал-болшевики” - хора като бившия вицепредседател на Думата Бабурин или Анпилов, които първи изхвърчаха от “голямата политика” и днес са сред най-яростните опоненти на президента. Осъзнават го и лидерите на Руската компартия, която, макар и запазвайки влиянието си, постепенно започва да се трансформира от “партия на реставрацията” в нещо значително по-модерно. Към това, между другото, отдавна се стремят по-прагматично настроените членове на ръководството и, сред които са Зюганов и парламентарният шеф Селезньов. С тях Путин вероятно ще продължи да сътрудничи и в бъдеще.

Ключов за бъдещето на президента обаче, е проблемът за отношенията между държавата и олигарсите, контролиращи най-богатите и печеливши отрасли на икономиката и преди всичко добива на суровини и ресурси. Путин най-малко може да бъде определян като “убеден противник на олигархията”. Нито пък, като нейна марионетка. Президентът по-скоро изразява интересите на онази част от икономическата върхушка, свързана и контролираща изграждащите се (или вече изградени) руски транснационални корпорации, които на този етап се нуждаят от помощта на “своята” държава в безмилостния сблъсък с другите, подобни на тях, на световния пазар. Впрочем, обратното също е вярно. Путин несъмнено разчита на връщането на изнесените в чужбина близо 350 милиарда долара и с готовност ще предостави всички необходими гаранции на тези от олигарсите, които са склонни да ги реинвестират в руската икономика. За сметка на това, обещаната от него “война с корупцията” ще засегне онези среди в олигархията, които още не са осъзнали променената ситуация и продължават да игнорират държавата като партньор. Путин изглежда решен да използва властта си за да обезпечи събирането на данъците, изплащането на заплатите и пенсиите, както и мобилизацията на всички “вътрешни” инвестиционни ресурси.

В крайна сметка, и сегашната война срещу чеченските сепаратисти и обещаната от президента “война срещу престъпността”, както впрочем и очакваните мерки за намаляване на корупцията и бюрокрацията имат много конкретна и проста цел –

Въвеждането на ред в Русия

като необходимо условие за появата на масирани чуждестранни инвестиции (за важността им Путин не престава да повтаря), а оттам и за подем в националната икономика. В този смисъл, “редът”, който руският лидер се готви да наложи е еднакво необходим и на неговите поданици, и на олигарсите, и на Запада. В случая, как точно ще изглежда конкретната политическа схема, която ще гарантира въпросния ред, е второстепенен въпрос. Ясно е обаче, че поне в началото тя ще се отличава значително от класическата западна демокрация.

Осъзнатата необходимост от външни капиталовложения ще бъде определяща и за външната политика на новия руски президент. За разлика от “евразиеца” Евгений Примаков например, Путин не крие симпатиите си към западния икономически и политически модел. Въпреки истерията, породена от неадекватната реакция на Запада към руските действия в Чечения, новият руски президент предприе две много симптоматични действия, доказващи, условно казано, “прозападната” му ориентация – искането Думата да ратифицира Договора за ограничаване на стратегическите въоръжения Старт ІІ, и възстановяването на отношенията с НАТО, прекъснати след Косовската криза.

Оттук нататък, много ще зависи от поведението на Запада. Във всеки случай, ако продължи досегашният натиск срещу Москва, основни компоненти на който са разширяването на НАТО на изток и резолюции от типа на онази, приета наскоро от ПАСЕ, Путин вероятно ще бъде лишен от възможността да проведе необходимите радикални реформи, а поведението му ще стане наистина непредсказуемо. Което няма да бъде от полза нито за Русия, още по-малко пък за Европа и света.