Дълго време същността на глобализационния процес, неговите импликации и принципи, както и геополитическата му основа като че ли оставаха в периферията на вниманието у нас. Чисто вътрешните ни проблеми, пречеха за изграждането на ясна представа за процесите, течащи в света. Дори при приемането на сериозни и съдбоносни за бъдещето на България решения се оперираше с очевидно остарели митове и идеологеми, повтарящи (макар и с обратен знак) неадекватните концепции от времето на студената война.

В крайна сметка, независимо дали ни харесва,

характеризираща съвременния свят. Тя е едновременно и най-обобщаващото явление и резюмираща формула за процесите, извършващи се в международната политика в зората на новото хилядолетие. В чисто теоретичен план, глобализационният процес би могъл да тръгне по две различни направления. Първото е свързано с възможността той да следва тъй нареченият “сборен” или “многополярен” модел, основаващ се върху съвкупността от проекти и тези, обобщаващи историческия, културен, стопански и религиозен опит на различните нации и държави. Засега обаче тази възможност си остава чисто теоретична.

Второто направление на глобализацията изисква цялото човечество да приеме (доброволно или не) един единствен цивилизационен модел като универсална схема за бъдещото си развитие, превръщайки го в задължителен еталон в политиката, общественото устройство, икономиката и културата. Тоест, една част от човечеството, конкретна нация или държава, налагат своята цивилизационна схема на всички останали. Това е тъй наречената “партикулярна” или “еднополюсна” глобализация и тъкмо тя се извършва днес в света. “Еднополюсната” глобализация е процес на “униформено” налагане на обитаващите планетата нации на една частна социално-икономическа парадигма, свързана със западния и, по-точно с американския, цивилизационен модел.

Съобразяването с националната и историческа специфика в процеса на “еднополюсната” глобализация обикновено се свежда само до адаптирането на “базовия” цивилизационен модел към конкретните условия на отделните държави и нации. Проявите на самобитност от локалните обекти на глобализацията се допуска само в граници, в които те просто придават на универсалната парадигма “местна окраска”. За никакво (дори и относително равноправно) участие в изработването на самата парадигма, не може да става и дума.

С други думи, когато говорим за онази глобализация, която активно се реализира на практика в съвременния свят, става въпрос за налагането и установяването на планетарен цивилизационен модел, почти изцяло копиращ онзи на американското общество и американската история, както и за налагането на тази частна парадигма (или модел) на конкретните държави и техните нации, с известни, не засягащи същността на процеса, отклонения. Допустимото в този процес “разнообразие” не е в това всеки народ и всяка цивилизация да се включи в глобалния свят, съхранявайки собствената си специфика, а в това, че ликвидирането на същата тази специфика в името на налаганата универсална щампа, се извършва по различен начин във всеки конкретен случай, или пък, че са възможни известни отклонения в самия процес на стандартизация и унификация.

С други думи, в съвременния глобализационен процес, който се смята за безалтернативен (и който не е просто плод на нечий “зъл умисъл, а е съвсем обективен), има един

И този субект в международната политика са Съединените щати. Що се отнася до останалите участници в процеса на глобализация (Европа, Русия, Индия, Китай, или Ислямския свят), то независимо че всички те имат солидна хилядолетна цивилизационна история, специфика, мисия и особена идентичност, за тях е оставена ролята на “обекти” на глобализацията. Днешният, така наречен, “нов световен ред” се гради по схемата на взаимодействието между единствения субект на глобализацията и многомерните и разнообразни глобализационни обекти.

Именно в тази координационна система следва да се анализират и международните събития, разгръщащи се в зората на ХХІ век и тъкмо това са правилата на играта, пред която сме изправени.

В такива условия не може и дума да става за някаква “многополярност”, доколкото бурно развиващият се днес процес (който при това има всички тенденции за необратимост) се изчерпва изключително с универсализацията на еднополюсния модел в света.

С други думи, в процеса на глобализация, всички останали (без американската) нации на планетата, които в течение на хилядолетия са следвали свой собствен път, сега трябва да се откажат от собствените си мирогледни принципи и възприемат един модел, основаващ се върху постановките на най-радикалния западен либерализъм и отличаващ се дори от традиционния западноевропейски модел. Философията на глобализацията (или философията на еднополярността) произтичаща от либералния мироглед, се основава върху специфични антропологични схващания (и преди всичко за върховенството на индивидуалното начало пред колективното), върху специфична икономическа доктрина (за пълната либерализация на търговията и дефундаментализацията на капитала), върху оптималността на либералния политически модел, върху “масовата” интернационална култура, върху “толерантната, синкретична и хуманитарна религиозност”, върху нарцисизма и хедонизма, върху идеята за преходността и “края” на историята, върху космополитизма, виртуализацията на пространството и т.н.

Тази цивилизационна парадигма е, едновременно, и обосновката, и философското съдържание на многоизмерния процес, поддържан от глобалната военна и икономическа мощ на САЩ, превърнали се фактически в безалтернативни финансови и военни господари на света.

Неслучайно доларът от доста време насам е истинска геополитическа валута, която се обезпечава не със злато, нито пък от брутния национален продукт или от стоковото покритие на САЩ, а от

в планетарен мащаб. Така, военният бюджет на САЩ (300 млрд.долара) е несъпоставим с този на която и да било друга държава (той, в частност, далеч надминава целия бюджет на Русия например!)

Нека погледнем въпроса и от друга страна. Съществува “новият световен ред”, както и философията, която го оправдава. Появата им, при това, е резултат от много сериозни и съвсем обективни процеси, както и от цялата неумолима логика на постъпателното развитие на “западната” (и, в частност на американската) цивилизация, което от епохата на буржоазните революции насам преследва една цел, установявайки постепенно своя контрол над останалите държави, нации и култури на планетата.

Адаптацията към глобализацията дава надежда за физическото оцеляване на принадлежащите към една нация, но, в същото време, гарантира унищожаването на националния дух. Постепенно става все по-ясно, че формулата на еднополюсната глобализация е “физическо оцеляване (макар и не винаги гарантирано) + духовна (културна, национална, цивилизационна) смърт”. Тоест, от само себе си се натрапва въпросът за наличието на алтернатива. Възможно ли е “обектите” на съвременната глобализация да отхвърлят ролята, която им натрапва нейният “субект”, формулирайки основните параметри на едно, качествено различно, виждане за бъдещето?

Факт е, че днес все по-често се обсъждат отрицателните последици от глобализацията. Разпокъсаните опити на отделни нации или държави да се съпротивляват на този процес обаче, са обречени. Нито един от “обектите” на глобализацията не е способен сам да формулира каквато и да било ефективна алтернатива. Глобалното предизвикателство предполага и глобален отговор, иначе съпротивляващият се “обект” рискува да бъде временно оставен на мира само за да бъде “меко удушен” малко по-късно, напълно в стила на традиционната за САЩ “стратегия на анакондата”, която неслучайно е и в основата на класическата англосаксонска геополитика.

В този смисъл единственият адекватен отговор на заплахите на “еднополюсната” глобализация е организирането на планетарна глобална съпротива, базираща се на стратегическия съюз между няколко различни полюса. Последното, впрочем, ще изисква и разработката на своеобразна “философия на антиглобализма”, категорично отхвърляща поредната глобална утопия.

Днешната еднополярна, американоцентрична, глобализация е, по същество, своеобразна форма на “мек тоталитаризъм”, своего рода кадифяна “либерална тирания”. А либерализмът е последната идеология на ХХ-ти век, оцеляла и надделяла над комунизма и нацизма, но в същото време остаряла и анахронична не по-малко от тях. Тъкмо тя се опитва да абсолютизира влиянието си, превръщайки се в поредната “вечна и неотменима” световна утопия.

В същото време, съзнавайки реалната възможност (подобно на комунизма и нацизма) да бъде изпратен на бунището на историята, съвременният либерализъм придобива все по-недемократичен характер, плътно доближавайки се до модела на един

Днес, пред противниците на “еднополюсната” глобализация има само една възможност – обединението на обектите на глобализацията в алтернативен на сега съществуващия глобализационен субект. Последното е необходимо не просто за собственото им оцеляване, но и за обосноваването и налагането на реална и оптимистична алтернатива за развитието на световната история. Впрочем, това се разбира и в самите Съединени щати и неслучайно през 1997 тогавашният президент Клинтън парафира прословутия документ, формулиращ “стратегическите перспективи за развитие на САЩ през ХХІ век”, в който като основна заплаха за американските интереси се разглежда възможността от възникване на територията на Евразия на стратегически блок, способен да ограничи реализацията на глобалните проекти на САЩ, както в Европа и Азия, така и в планетарен мащаб. От друга страна, съвсем нормално е противниците на начина, по който се реализира глобализационния процес, да търсят подобна алтернатива.

Ясно е, че в сегашните условия терминът “глобална безопасност” е лишен от реално съдържание. Защото глобалната общност, на практика, не е обединена от някакви общи глобални интереси. Самата глобализация се развива като неравновесен процес, насочен към реализация интересите на само една част от човечеството (прословутият “златен милиард”). Но, за да се реализира изключително сложният процес на консолидация на досегашните “обекти на глобализацията” и те действително се превърнат в нов субект на един алтернативен глобализационен модел (чиято същност се изразява най-добре с понятието “многополярна глобализация”), е необходимо, преди това, да се формулират основните принципи на “философията на многополярността”, предлагаща реален изход от кризата на еднополюсния глобализационен модел. Впрочем, отделни елементи на “многополярната философия” вече кристализират в конкретната политика на Европейския съюз, Русия или големите азиатски държави. И, ако България действително се стреми към възраждане и просперитет, би следвало също да възприеме тази философия, поставяйки я в основата на националната си стратегия за ХХІ век.