Българският народ
Един народ може да се смути и смълчи, но само за известно време
Стефан ПОПОВ*
“Народ” е може би едно от най-съдържателните понятия на човешкия език, покриващо интегрално цялата жизнена съвкупност на етнически определена човешка група. Няма нейно състояние, няма нейни прояви, няма нейно историческо дръзновение, които да не могат да бъдат характеризирани точно в отношение към това понятие. Народни бяха будителите и хайдутите по времето на Възраждането, народни бяха дейците на църковната борба и Априлското въстание, “народни” нарекохме след Освобождението и Театъра, и Музея, и Банката в София. За “народни” се обявяваха всичките ни политически партии – от консервативни до социалдемократически. Няма що: неизменната “народност” в цялата ни нова история – от всенародните тържества, до народните катастрофи и до… очакваното народно възкресение. Наистина,
Къде свършва истината
и къде започват парадоксите?
Българите бяха въздържани в употребата на думата “нация” вместо “народ” (в широкия смисъл на думата) не само защото свободната българска държава приютяваше само част от българския народ, а нацията презюмира неговата цялост (затова и войните за обединение бяха борби за национално обединение!), но и защото чувстваха по-висшата категориална същност на това понятие: “народът” е общност на битието, нацията – на осъзнатата воля. Към народа си човек принадлежи по рождение, към нацията – по убеждение. Националната култура е интегралът на историческото проявление, докато народната си остава просто фолклор.
От друга страна, обратното понятие на “народа”, в тесния смисъл на думата, е “личността” (индивидът). И колкото и да се корени в своя народ, в момента, когато се оформи като “личност”, тя се измъква от сивата маса на безименното множество, образуващо “народа”. Отношението между тях е като между солистите и хора в античната гръцка трагедия… до момента, когато “народът” стане новото божество, в което започват да се кълнат и “личностите”.
Защо обаче, в най-новата ни история понятието “български народ” бе извратено дотам, че (след 1944) само една (при това никога неустановена точно) част от него бе обявена за “същинския народ”, с което се изврати и истината на историческото ни утвърждение?
Политиката бе на път да разкъса цялото съзнание на българския народ още в края на ХІХ век, “политиката” обаче бе и тази, която го укрепи наново, като го изправи, през 1912, пред върховното историческо изпитание на войните за национална обединение, пред светостта на чиито въжделения се смълчаха всички разяждащи народното единство внушения. Подвигът, който накара целия народ да се забрави в общото ликуване, но еднакво и в общата скръб, бе, както се знае, напразен. Страшното обаче не бе толкова в резултатността на подвига, колкото в неговите последици. Две събития – едното в световен мащаб, другото – порой в тясната долина на българската история, промениха издъно състава и съотношението на политическите сили: болшевизирането на Русия придаде допълнителна тежест на комунистическото движение, несъответстваща на дотоговашния му социален ръст у нас, а националните поражения преобразиха народната сцена с новата преграда между “отговорните” за тях и самозваните им обвинители.
Така, след поредица драматични обрати, “националното” се оказа (особено след 1925) в положението на онази част от народа, бранеща с обновени сили традициите на историческите ценности. Но
Образът на единния народ
тъй както се бе възправил в смелостта на правото си срещу самата съдба, но можеше вече да бъде изличен от съзнанието. В една недотам сполучлива форма, той заживя в обичта към родното, като формула, наново сродяваща културния полет с народните низини. Но докато нацията е притежание на всички, тя е идея само на малцина. В нея елит и народ се срещат само в най-сюблимните моменти от историята. В “нормалното време” националният патос не винаги звучи естествено. Тогава идва часът на “народния дух”, разбиран като нещо по-важно от външните белези и тонове, нещо по-дълбоко, т.е. именно това, което създава цялата особеност на един народ”.
Политическите видения, витаещи над страната в периода между двете световни войни, не бяха нито обещаващи, нито обнадеждаващи. Но един народ не пълни политическия си простор само със своите политически действия. Той го изпълва още видимо и невидимо, като променящи се сценични светлини, и с възторзите и трепетите на своята душа, с нейните неизказани болки и нечути стенания, с полетите на своя дух и незаглъхващата песен на историческата си правда. Българският народ преживя, по право изстрада, Втората световна война, настанен предимно на скамейката на зрителите, живя с чужди победи и поражения, без да бъде безучастен, защото бе вложил в тях и своите надежди. При все това, той се видя люшкан между небесата на сбъднатите мечти, отлеждайки се отново във водите на Бялото море и Охридското езеро, и между горестта на новата национална катастрофа.
От този момент започва нещастието и… лъжата в най-новата ни история, в която “народът” (както и да си го представяме) престана да бъде господар и на земята, и на съдбата си. Стигна се дори до абсурдния парадокс той да бъде обезличен от самозвания комунистически “елит” именно… “в името на народа!”.
Но, който има мисъл и съвест, знае, че един народ може да се смути и смълчи, но само за известно време, защото с това той не загубва и политическия си говор и един ден проговаря отново тъй, че словото му се обръща на песен, която се подхваща даже и от мъртвите.
И тогава ще настане “други род, за други съдбини”…
[СЪДЪРЖАНИЕ]