Кога и защо решихте да се занимавате с политика?

Всъщност никога не съм се смятал за политик, доколкото никога не съм членувал в политическа партия. По-скоро съм човек, интересуващ се от политика, но не в тривиалния аспект и по обичайния начин, тъй като нямам намерение да ставам депутат или общински съветник. За мен “политиката” е, преди всичко, средство за съхраняване на приемствеността или, ако предпочитате, на онези традиции, които са неотделим елемент от историята на човешката общност. Започнах да чета политическа литература от 14-годишна възраст за да стигна (доста по-късно, разбира се) до извода, че хората следва да са наясно с основните исторически тенденции ако искат да разберат, кои сили определят развитието на света в един или друг конкретен момент. Според мен, всички идеологии, визии или политически и социални проекти, целящи да скъсат радикално с миналото, да прекъснат връзките на историческата приемственост, са фундаментално погрешни. Всяко политическо действие следва да се съобразява с необходимостта от съхраняване и укрепване на историческата и политическа приемственост, дори и когато промяната е жизнено необходима за освобождаването на обществото от очевидно остарели и спиращи развитието му схеми и навици. В този смисъл, намирам постулатите на доминиращата днес на Запад либерална идеология за напълно изкуствени, също както комунизмът бе просто една абстракция на фона на цялата руска история, но абстракция, унищожила уникалния исторически път на източноевропейските народи, попаднали под властта на Съветите след 1945. Прекъсването на историческата приемственост води до онзи хаос в идейно-политическата сфера, на който сме свидетели днес на Запад, и в резултат от който повечето от съвременните консерватори нямат вече нищо общо с истинския консерватизъм, нито пък обявяващите се за социалисти са наистина такива.

В Европа това понятие обикновено се използва в смисъла, даден му от Армин Мьолер в нашумялата книга “Консервативната революция в Германия 1918-1932”. Според него, ключова за разбирането на “консервативната революция” е идеята за нелинейното развитие на историята. За привържениците на тази идея, историята е не просто повторение на едни и същи “модели” през определени периоди от време, още по-малко пък линеен път на развитие, задължително водещ към прогреса, към “Рая на земята” и, в крайна сметка, към края на историята. Те я разглеждат, по-скоро, като “сфера”, която може да се насочи (или да бъде насочена) в една или друга посока, в зависимост от импулса, който и придават силните и харизматични исторически личности. В този смисъл не съществуват универсални политически рецепти или доктрини, последните винаги се пречупват от конкретните условия или интерпретиращите ги фигури.

Водещи идеолози на “консервативната революция” са Освалд Шпенглер, Мьолер ван ден Брук, Ернст Юнгер, както и Карл Шмит. Шпенглер развива идеята за Европа като цивилизация, основаваща се върху вечния човешки стремеж към просветление и самоутвърждаване. Според него, една цивилизация никога не може да изчезне напълно в резултат от естествения си упадък или чуждо нашествие - елементите и преминават в новата, възникнала на нейно място, цивилизация, възприемаща това наследство и насочваща го в нова посока. На свой ред, Мьолер ван ден Брук разглежда либералната идеология като “смъртоносна болест”, поразила западните нации, отбелязвайки, че дори няколко десетилетия господство на либерализма са достатъчни за да докарат една нация до упадък. Той вижда в “консервативната революция” своеобразна противоотрова на либерализма, единствено способна да защити от него света на Традицията. Ернст Юнгер пък изгражда концепцията за “новия национализъм”, противопоставящ се на характерната за модерния свят тенденция към обвързване на човешките общности и индивиди с глобалните наднационални структури. Що се отнася да Карл Шмит, той формулира две наистина фундаментални идеи. Едната е свързана с разбирането, че политическото изкуство се базира върху способността да се поема отговорност, вземайки конкретно решение, а не толкова върху политическата дискусия. В случая не става въпрос за диктатура, както се опитват да твърдят днешните либерали – напротив персонализацията на властта е далеч по-демократична, отколкото управлението на безименната бюрокрация в съвременните либерални общества. Втората идея на Шмит е за “Голямото европейско пространство”, т.е. за една “Европа за европейците”, способна сама да гарантира и защити собствените си интереси. По-късно тази идея получи развитието си в схващането за “Обединена Европа на нациите”.

Геополитиката е смес между история и география. С други думи – между време и пространство. Тя е съвкупност от дисциплини (а не само една дисциплина) целяща доброто управление на времето и пространството. Нито една сериозна сила не може да оцелее без приемственост, независимо дали историческа или институционална. И нито една сериозна сила не може да оцелее, отказвайки се от доминацията си върху собствената територия и сфера на влияние. Всички традиционни империи започват с организирането на завладените територии, изграждайки пътища (Рим) или усвоявайки големите реки (Египет, Китай, Месопотамия), след това формират сред поданиците си чувството за приемственост и връзка с предходните общества и държави, после се раждат първите практически науки (астрономия, география, метеорология и математика), като всичко това се върши под закрилата на добре организираната армия. Така, Римската империя, първата създадена на европейска земя, се “фокусира” около Средиземно море. През Средновековието, опитващата се да следва нейната традиция Свещена римска империя на германската нация не успява да открие подобно “ядро”, така добре разположено като Средиземноморието. По онова време водните пътища в Централна Европа водят или към Северно и Балтийско, или към Черно море, но нямат връзка помежду си. Това се превръща в истинска трагедия за средновековна Германия, оказала се лишена от “ос”, около която да гради своята мощ и в резултат разкъсана от центробежни сили. Едва с изграждането на водната връзка между Дунав и системата “Рейн-Майн” нещата радикално се променят. Появява се онази “ос”, която естествено свързва икономическите и културни сили от Централна Европа със страните от Черноморския басейн и Задкавказието. А това са страни с огромен принос в световната цивилизация, като една от тях е и България. Без тяхното културно влияние Европа би останала духовно непълноценна. Средиземноморието, Рейнският и Дунавският басейни, поречията на големите руски реки, Черно море и Кавказ най-после са в състояние да формират обща цивилизационна сфера, защитавана съвместно и съревноваваща се успешно с останалите световни цивилизации.

Някога, след като Османската империя прегражда търговските пътища между Стария континент и Изтока, европейците и руснаците заедно работят за унищожаването на тази преграда, а решителният прелом е постигнат от Свещения съюз начело с принц Евгени Савойски в края на ХVІІ век. Няколко столетия са нужни на Европа за да възстанови напълно достъпа си до източните пазари. Напоследък обаче, една от целите на американската глобална стратегия (разработвана от хора като Збигнев Бжежински например) е отново да бъде възстановена тази изкуствена “ислямска бариера” между Европа и Ориента. За тази цел се подкрепя турския милитаризъм и пантюркизма, тайно се поощряват претенциите на Мароко за Канарските острови, и се използват пакистанските амбиции в Кашмир за да се предотврати създаването на сухопътна връзка между Русия и Индия. Ето защо, днес отново сме изправени пред необходимостта от координиране на действията между Русия и Европа.

Геополитическите ми схващания са алтернативни на онези, изповядвани от Бжежински и аз съм убеден, че изграждането на единно европейско икономическо, военно и политическо пространство, с активното участие на Русия, е от ключово значение за бъдещето на Стария континент.

Отговорът на този въпрос ще изисква написването на цяла книга. На първо място, не може да съществува визия за държавата изобщо, тъй като в различните части на света съществуват и най-различни държавни форми. Разбира се че вярвам в бъдещето на националната държава като демократичен и ефективен инструмент за реализация интересите и целите на нацията, способен също така да защити своите граждани от техните външни и вътрешни врагове или от природни бедствия и катастрофи. Критично съм настроен обаче спрямо онези изкуствени държави, които не се съобразяват с Традицията, или където демокрацията не е пречупена през националните особености, а вместо това се налагат тъй наречените “универсални” и общочовешки принципи и ценности. Подобни държави обикновено са просто механизъм за потискане и експлоатация на населението от местната олигархия или от външни сили. Разбира се, би било идеално, ако всяка нация можеше да се развива изцяло в границите на собствената си национална държава, но (както показва и горчивия опит на Балканите) приливите и отливите на население в европейската, африканската или азиатската история, много често за запращали компактни етнически групи извън естествените им граници, или на територии, контролирани в миналото от други етноси. В подобна ситуация не могат да се градят хомогенни държави. И тъкмо в това е причината за толкова много трагедии, по-специално в Централна и Източна Европа. Ето защо единствената перспектива днес е най-после да започнем да мислим не само в рамките на нацията, но и на цивилизацията, така както я формулира и Хънтингтън в своята нашумяла книга “Сблъсъкът на цивилизациите”.

Струва ми се, че ситуацията е същата. Или дори още по-лоша. Така например, забелязвам, че образователното равнище в Европа непрекъснато пада. Ние все повече се превръщаме в това, което френският философ Ги Дебор определи навремето като “шоу-общество” - т.е. общество, в което съзнателно се ликвидира историческото мислене, което се замества с изкуствени стереотипи или откровени лъжи. Изкореняването на историческата перспектива от мозъците на учениците, студентите и гражданите в съвременното либерално общество, с помощта на развращаващото влияние на големите медии, е опасна манипулация водеща ни право към един свят а’ла Оруел, лишен от всякаква историческа памет. За, съжаление, струва ми се, че шансовете за радикална промяна на ситуацията стават все по-малки.