Единствените безспорно признати дори от опозицията успехи на правителството са във външнополитическата област. Като за такива се сочат стъпките към евроинтеграция на страната и бъдещото й членство в НАТО. Те вече се ползват от управляващите и в предизборната борба, т.е. за чисто вътрешнополитически цели. При това са прицелени в най-тънката за всеки народ струна - тази, за собствената му сигурност. Отвъд която не важат никакви други проблеми. Сигурност, социална и национална. За съжаление - пак в бъдеще време.

Само с външнополитически успехи обаче, избори не се печелят. Особено когато очертават

а не реалността. Затова и българинът съзря ползата от падането на визите единствено във възможността да потърси, и то сега, своята сигурност извън Отечеството. От друга страна, ставащото на югозапад от нас показа, че и интеграцията ни в НАТО не следва да се тълкува еднозначно. Поне що се отнася до националната сигурност. И затова не може много да ни заинтригува.

Всъщност, събитията в Македония демонстрираха, освен всичко друго, и че външната ни политика не е чак дотам успешна. Логично, защото сляпото и поставяне в услуга на очевидно незаинтересовани от ставащото в един регион (който не познават) сили и отказът от воденето на малко по-самостоятелна политическа игра едва ли бе най-доброто, което можехме да направим.

За разлика от сръбския политически елит, заетите с грабежа на страната си и с външнополитически хленч (целящ всъщност подсигуряване резултатите от този грабеж) български управници така и не намериха нито време, нито пари за изграждането на алтернативния коридор № 4. Нито пък направиха опит да убедят северните ни съседи, че поне за Олимпиадата в Атина, каруцата ни е обща. Даже и ходовете по отношение на Македония, вдъхващи първоначално надежди за по-самостоятелна външна политика (подобна на онази, довела в началото на миналия век до впечатляващите икономически успехи на България) все повече губят стартовия си ефект. Защото държава без икономическа и военна, а оттам - и политическа тежест, не може да има и ефикасна външна политика. Дори подаръкът, който направихме на Скопие - танковете, с разрастването на конфликта, ще бъде заменен с по-модерно оръжие и бързо ще бъде забравен. Ще остане само трайното влошаване на традиционно добрите българо-албански отношения - досегашен противовес на сръбския експанзионизъм. Както и възможността да наблюдаваме и провеждащата се олимпиада, и строящите се магистрали, петроло- и газо проводи, но само отдалече. Любувайки се в същото време на все по-музейната си военна техника.

А възможности за провеждането на прагматична и модерна (особено на фона на кризата, в която се намираме) политика имаше. И то съвсем доскоро. Но ги пропуснахме само и единствено поради сателитния си комплекс и масираното присъствие в Парламента на

лишени напълно от чувство за дълг. Такава възможност впрочем, след 1990, ни предостави и тогавашният руски външнополитически курс, колкото и парадоксално да звучи това днес. По онова време Москва, оттегляйки се формално от Балканите, но стремейки се реално да запази присъствието си там, заложи за целта и на българските икономически групировки, проникващи безпрепятствено в Македония. Сърбия (поне в близък план) не беше перспективна, а в друга балканска държава руснаците нямаха чак такова политическо и икономическо влияние. С идването си на власт обаче, правителството на Костов, макар и докарано тъкмо от групировките, се постави в услуга на други интереси, заменяйки една чужда доминация с друга. Като във връзка с това промени и отношението си към “проруските” групировки с открито враждебно. Така то лиши България, в перспектива, от реална опора в жизненоважното за страната направление - балканското. Защото, вместо да се опитат окончателно да издърпат въпросните групировки от орбитата на руските в тази на българските интереси (нещо напълно реално), съхранявайки вече извоюваните им позициии в съседните страни и, преди всичко в Македония, управляващите предпочетоха да започнат война срещу тях. И няма защо да се сърдим, че след омаломощаването на родниия едър бизнес, Гърция така бързо овладя разработените преди това от българите позиции в Скопската република.

Ето как, въпреки уж правилните ни постановки и похвалите, получавани отвън, липсата на ясна геополитическа визия и нежеланието да се работи рамо до рамо с националния капитал, лиши българската външна политика и, в частност, тази по отношение на Македония, от нужната ефективност. А, в крайна сметка, без да си реален икономически фактор в региона, не можеш да претендираш да бъдеш и истински фактор на стабилността в него.