Макар че Истанбул омайва чужденеца с безброй красиви сгради и паметници, първото, с което се сблъсква всеки посетител на града, е доминиращото присъствие на създателя на модерната турска държава Мустафа Кемал Ататюрк. Потретът му е окачен в самолетните кабини, името му е изписано с огромни букви на фасадата на непрекъснато обновяваното летище, а за да стигне до центъра човек задължително минава покрай внушителния Културен център “Ататюрк”, разположен на едноименния булевард. Макар че малцина го признават, култът към Ататюрк много напомня онзи към бившите съветски лидери или официалното обожествяване на някои съвременни арабски водачи.

Поел властта през 1923 върху развалините на 600-годишната Османска империя и довел до успешен край националната съпротива срещу чуждите нашественици, Мустафа Кемал лансира амбициозна модернизационна програма, заменяйки абсолютната монархия с конституционна република, рухналата административна система с централизирана бюрокрация и ислямската идентичност с ясно деклариран секуларизъм. Няма съмнение, че принципите, които налага, изиграват ключова роля за изграждането на модерна Турция. За съжаление, в ръцете на наследилите го военни и брюрократи, поели контрола над страната след смъртта му през 1938, тези принципи постепенно се превръщат в догми, което пречи за по-нататъшния и политически и икономически прогрес в съвременния свят.

след Ататюрк става превръщането на Турция във “войнствено светска” и етнически хомогенна република, готова за интегрирането си в Западния свят. За да бъде постигната тя, ислямът е премахнат от училищните програми, турската история бива пренаписана, а езикът – “очистен от вредните примеси”, така че да съдейства за укрепването на националната гордост и единство. Възнамерявайки да формира ново турско национално самосъзнание, елитът съзнателно игнорира съществуването на много нетурски етнически групи, особено многобройна сред които е кюрдската.

Има поразяваща прилика между създадената от Ататюрк Републиканска партия и Институционно-революционната партия, управлявала Мексико дълги десетилетия. И двете възникват като революционно-националистически движения, наложили се в кървави сражения през 20-те години на миналия век. И двете вярват, че решаването на националните проблеми минава през бързата икономическа и политическа модернизация. И двете демонстрират предпочитания към авторитарното управление, накрая - и двете имат изключително дълъг политически живот. Все пак, между тях има и основна разлика – докато Мексико разчита на партията за модернизацията на нацията, в Турция тази роля се поема най-вече от местните военни.

Както посочва писателят Четин Алтън, “съвременна Турция е затворена в пространството между джамията и казармата”. Макар че

за ортодоксалния кемализъм. Появата на наднационални институции от типа на Европейския съюз (ЕС) ерозира върховенството на националната държава и освобождава нови центробежни сили, а налагането на съвремената глобална икономика води до това, че кемалистката етатистка икономическа политика изглежда все по-демоде. През десетилетията след Ататюрк, мощният държавен индустриален сектор и стриктно следваната протекционистки политика, помогна за превръщането на Турция от аграрна в “полу-индустриална” нация, но в по-ново време този курс поражда най-вече остър бюджетен дефицит и лавинообразна инфлация. Икономическото развитие на страната е застрашено. Неслучайно, докато през 1950 Турция произвеждаше на глава от населението също толкова, колкото и Испания, днес испанците произвеждат четири пъти повече от турците.

Но, оставяйки икономическите проблеми настрана, догматизирането на кемалистката идея за хомогенната турска нация, напоследък също е поставена под въпрос. На територията на днешна Турция през последните 200 години на няколко пъти са се заселвали компактни маси от бежанци мюсюлмани – първо кримските татари и различните кавказки народности (от абхазци до чеченци), изтласкани от руската експанзия, по-късно десетки хиляди жители на Босна и Херцеговина, анексирана през 1878 от Австро-Унгария, след тях поредна имиграционната вълна вследствие на Балканската война от 1912-13 и, накрая, още една значителна група бежанци от Беломорска Тракия през 1923. Всички те нямат проблеми с адаптацията си по времето на Империята и управлението на Ататюрк. Днес обаче много от тези етнически групи (включително чеченци, абхазци и лази) започват да претендират за собствена идентичност (макар и в много по-слаба степен, отколкото кюрдите например). Все пак, не техните претенции са най-сериозното предизвикателство към господството на кемалистката доктрина, а атаката срещу нейната концепция за секуларизма.

Западните наблюдатели винаги сочат

за останалите мюсюлмански държави. Известният историк от Принстънския университет Бърнард Люис например подчертава, че “единствено Турция реално съумя да отдели Исляма от държавата”. Но прословутият турски секуларизъм не е това, което изглежда. На Запад силно опростяват нещата, свеждайки проблемите в страната единствено до непрекъснатия сблъсък между “секуларизма” и “фундаментализма”. Истината е, че нито турският секуларизъм е толкова демократичен, колкото го представят, нито пък турският ислямизъм има чак толкова фундаменталистки характер, както се твърди. В разбирането си за светския характер на държавата, Ататюрк и целия кемалистки елит са силно повлияни от идеите на Френската революция и, в частност, от тези на радикалните якобинци. Затова, за разлика от англо-саксонската традиция в секуларизма, поставяща ударението върху религиозната толерантност и плурализма, турският секуларизъм плътно се доближава до отхвърлянето на религията въобще, т.е. до атеизма. Привържениците му разглеждат Исляма като изцяло тоталитарен мироглед, напълно несъвместим с плурализма и демокрацията. Което съвпада и с европейската християнска визия за Исляма като изключително войнствена и деструктивна религия.

В края на ХІХ век значителна група от реформаторски настроени офицери “младотурци” (под чието влияние се формира и самият Ататюрк) заимстват тези идеи директно от френските крайни либерали, по време на изгнанието си в Париж. Подобна на последните, разглеждащи Католическата църква като заплаха за Третата република, младотурците започват да виждат в Исляма най-големия враг на модерна Турция. Но, доколкото в мюсюлманската религия църквата, като институция, не играе особена роля, в епохата на кемализма налагането на светското начало се превръща в истински кръстоносен поход най-вече срещу индивидите, демонстриращи привързаност към Исляма. Тази практика продължава и днес. Нещо повече, в ръцете на днешните управляващи секуларизмът е придобил също толкова радикален характер, колкото и фундаменталисткият ислям, срещу когото е насочен. На практика кемализмът е вече своеобразна “държавна религия”.

В, същото време, колкото и странно да изглежда, “политическият Ислям” в Турция е най-умереният, измежду принадлежащите към това течение в мюсюлманския свят. Въпреки че през последните 30 години ислямистките партии в страната бяха забранявани на три пъти, техните активисти не се изкушиха да тръгнат по пътя насилието или нелегалната борба, а предпочетоха просто да създадат нови легални формации. Що се отнася до водача им Ербакан, неговият “фундаментализъм” се заключава най-вече в стремежа към установяване на по-тесни връзки с държави като Иран и Либия например. Между другото, Ербакан безпроблемно изпълняваше функциите на вицепремиер в много коалиционни правителства, водени от известни политици-секуларисти (включително и от сегашния премиер Еджевит), а преди военните да го свалят ръководеше коалиционно правителство с участието на най-прозападно настроеният политик в съвременна Турция – Тансу Чилер.

Истината е, че

като Партията на добродетелта например, имат много повече допирни точки с европейските християндемократически партии, отколкото с многобройните фундаменталистки организации в Близкия изток. Те приемат свободния пазар, изборната демокрация и принципите на социалната справедливост, ограничавайки своя “ислямизъм” най-вече в сферата на гражданските права, като посочват например, че забраните туркините да носят кърпи на главите си, а офицерите да демонстрират привързаността си към мюсюлманската религия, нарушават правата им. В редиците на тези политически формации могат да се видят както немалко консервативно настроени турски технократи, така и известни светски дами, а също и много превърженици на традиционния ислям.

Нежеланието на кемалистите да намерят механизъм за съвместно съществуване с формациите на “политическия Ислям” е сред най-сериозните причини за напрежението в страната. По ирония на съдбата, същото това нежелание днес е сред най-големите пречки за интеграцията на Турция в ЕС, която окончателно би обвързала страната със Запада, т.е. би осъществила старата мечта на самите кемалисти. Не по-малко странно е, че традиционно антизападно настроените турски ислямисти са се превърнали в най-ентусиазирани привърженици на евроинтеграцията, разчитайки че така биха получили гаранции за свободно упражняване на дейността си от институции като Европейския съд например. В същото време, традиционно про-западните кемалисти демонстрират все по-слаб ентусиазъм по въпроса за членството в ЕС, основателно опасявайки се, че то би ерозирало националния суверенитет и би ограничило драстично сегашната роля на военните в политиката.

Така кемализмът постепенно изпада в абсурдната позиция да отхвърля основната цел, поставена някога от неговия създател. Дали това действително е идеологията на Ататюрк? Едва ли. По-скоро става въпрос за изкривена и авторитарна интерпретация на неговите идеи и политика от наследниците му, превърнали Мустафа Кемал в национална икона, а кемализмът в непререкаема догма. Турците обаче, трябва да свикнат да виждат в него не иконата, а великата историческа личност, създала инструментариума за превръщането на една умираща империя в процъфтяваща република. И да използват същите тези инструменти за да направят страната си далеч по-действена и гъвкава демокрация. Само така Турция може да преодолее многобройните вътрешни противоречия и завърши трансформацията си в модерна нация – едновременно демократична, светска, европейска и мюсюлманска.