Светът в епохата на управляемия хаос

През последните десетилития станахме свитедели на сериозни “системни” промени. Осъзнаването на истинския им характер обаче фатално закъснява

Александър НАКОВ

Стремителният ход на събитията напоследък поставя пред учени и политици няколко принципни въпроса. Накъде все пак върви съвременният свят: към еднополюсна (имперска) форма на управление на една единствена държава-система или на някакво “световно правителство”, към нов двуполюсен модел (този път доминиран от САЩ и Китай), към многополюсен социум, към някакво неясно и анонимно социално пространство, ръководено от безлични мрежови организации, или пък към разпадането на всякаква социална устойчивост и тотален хаос?

Що за процеси се развиват в сферата на международните отношения: съзидателни или разрушителни, пробив към бъдещето или провал в миналото, расте или спада “цивилизационният градус” на планетата? Във

Футурологичната кутия на Пандора за ХХІ век

се крият прекалено много тревожни тенденции: възможност за глобална финансово-икономическа криза, която ще промени социалната конфигурация в света; перспектива за появата на принципно нови идеологически конструкции, контранастъпление на отхвърлените днес “административни и мобилизационни” проекти или, напротив – ново разслояване на света, последвано от автархичната му регионализация или дори “неоархизация”, а също от центробежната универсална децентрализация на международната общност.

Не можем да изключваме също, радикалния отказ на някои ядрени държави от утвърдените “правила на играта”, далеч по-свободната употреба на най-модерни военни средства (включително за чисто репресивни цели) и дори демонстративното използване на оръжия за масово поразяване. Нараства вероятността от регионални ядрени конфликти в страните от Третия свят или от инциденти с оръжия за масово поразяване в богатия Север. Буквално пред очите ни се реализират на практика сценариите за трансформация на тероризма в международна система, извършва се транснационализация и глобализация на асоциалните и криминални структури.

Днес, в рамките на широко разгърнатата след 11.09.2001 комплексна акция по установяването на нов световен ред и глобална система за сигурност, можем да очакваме и появата на нови форми на кризисно развитие и регулиране на конфликтите, породени от краха на досегашната система на междудържавни отношения, турбулентния характер на еклектичното пространство на световния “ъндърграунд” и новата логика на силовата политика.

В зората на ХХІ век вече се очертават перспективи, непознати досега в историята. Изглежда например, че тероризмът все повече се превръща в устойчив компонент на световното развитие, като своеобразна извратена проява на цивилизационните тенденции към децентрализация и индивидуална свобода, формиращи фундамента на “гражданското общество”.

Все по-отчетливо се очертава и обликът на “есхатологичната алтернатива” – началото на “пост-светската” епоха, в която ще се съревновават различни анонимни, но, по своему конструктивни, сили в една вторично “архаизирана” и “мистифицирана” среда, чиито обитатели сякаш отново се връщат към “детството на човечеството”. Отхвърлило в предходната модерна епоха авторитаризма и патернализма на религията в името на личната свобода, съвременното “масово общество” изглежда все по-склонно да замести същата тази свобода (обърнала се в бреме и източник на неподозирани опасности) с някакви нови илюзии, даващи му усещането за персонален комфорт и сигурност. И тъкмо в тези условия на световната арена се появява новият “системен” тероризъм с характерната за него последователност от ограничени по обхват, но изключително ефективни и болезнени акции, като инструмент за управление на обществото от страна на влиятелни, но безлични организации – своеобразна аморфна и еклектична “власт без държава”, оперираща посредством своите транснационални “ескадрони на смъртта”.

На базата на казаното дотук, могат да се изведат три основни аспекта на този “прекрасен нов свят”: на първо място цивилизационната динамика на границата на хилядолетията, на второ – актуалните промени в международните отношения и, на трето, промените в сферата на управленските структури и генезисът на принципно нови структури за управление.

От друга страна, обобщавайки различните мнения за онова, което става около нас, в световната интелектуална общност, те могат да се сведат до

Три основни концепции

Първата е доста проста и според нея в света всъщност не се случва нищо принципно ново. Така, непосредствено след 11.09.2001, в “Уол Стрийт джърнъл” се появи една статия на Френсис Фукуяма, според който трагичните турбулентни събития в последно време, в крайна сметка, отразяват развитието на модернизационния процес, а негативните явления, с които се сблъскваме, са просто странични ефекти на интензивно и успешно продължаващата модернизация.

Втората гледна точка е, че в света се извършват сериозни качествени промени. Като модернизационният процес, във фундаменталния му смисъл, е попаднал в задънена улица и сега на планетата набира сили принципно различна тенденция, определяна най-често като “социален постмодерн” и изявяваща се ту като “културно-цивилизационна полифония”, ту като откровена “демодернизация”, а в най-ексремния си вариант - и като процес на “неоархаизация” на света. Тази гледна точка се съдържа и в концепцията на Хънтингтън, доколкото там се говори за сблъсък между различни ценностни системи (модерната култура е само една от тях) и за планетарен конфликт между съществуващите културно-исторически типове общества. Тя обаче, се характеризира с известна непълнота. Защото зараждащата се нова социално-културна феноменология и налагащата се днес ценностна система, не са присъщи на нито една от добре познатите ни и исторически реализирали се “цивилизации”. В драматичните събития от последните години по-скоро прозират контурите на съвършено нова, макар и не съвсем ясна, ценностна система. Тоест, не е изключено, че присъстваме на зараждането на нова цивилизационна конструкция със собствени закони и логика на развитие.

В такъв случай обаче (и в това е същността на третата, измежду споменатите по-горе концепции), събитията в последно време са проява на

“Вертикален” диахроничен “цивилизационен сблъсък”

С други думи, съвременният свят се сблъсква не със съществуващите днес на планетата култури (цивилизации), които са ни добре известни, а по-скоро с нещо като сянка – призрак на една цивилизация, надвисваща сякаш от бъдещето.

Новите ценности, организационни схеми и принципи на управление, взривяват предишните институции, радикално променяйки привичните властови кодове. При това контурите на съвременните социо-политически карти на ХХІ век са отчайващо неясни – там едновременно могат да се видят и очертанията на грандиозна нова система за глобална сигурност, опираща се върху единен център на политическата власт в света, и (в същото време) вълнообразните линии на една нестационарна и турбулентна система на международните отношения. Впрочем, ето само няколко, особено актуални проблеми, свързани с извършващата се глобална траннформация:

И така, през последните няколко десетилетия в света бяха извършени много сериозни системни промени. Осъзнаването на тяхната дълбочина обаче, неизменно закъсняваше, а стандартната им оценка не излизаше извън определени психологически, интелектуални или “политически коректни” рамки. Едва след трагедията от 11.09.2001 мащабът на промените и логиката на глобалната трансформация започнаха да се виждат малко по-ясно. Тези промени, извършени в рамките на един кратък, според историческите мерки, период, засягат буквално всички аспекти на социалната реалност. Рухна не само основната ос на социално-политическата ни координатна система “Изток-Запад”, но и забележимо се трансформира алтернативната ос “Север-Юг”.

А, когато се случва нещо подобно, сред неизбежните последици е и невъзможността да се използват стандартния интелектуален “инструментариум” за анализ на събитията, което поражда и многобройни грешки при всеки опит да се осмислят нещата в рамките на стандартните представи.

За съжаление, в мисленето на съвременния световен управленски елит (за българския е безсмислено да говорим, защото такъв в момента няма) доминира своеобразен “административен прагматизъм”, преклонение пред чисто технологичните схеми и очевидно пренебрежение към онова, което изглежда като “интелектуална гарнитура” към тях – т.е. теоретичните конструкции и методологичните проблеми. Тотално се предпочитат редуцираните механизми на “реалната политика”, в резултат от което “прогнозният хоризонт” при подобен подход е нищожен. Очевидно е, че не това е управленската система, която би проработила в днешния динамичен и радикално променящ се свят. Още повече, че човешката общност и извършващите се в нея процеси нямат нищо общо със света на мъртвата материя – това е една много променлива среда, което допълнително усложнява анализа, тъй като променливи могат да се окажат и типичните до този момент стандарти, и познатите от миналото закономерности.

Днес много изпитани от времето алгоритми или въобще не работят, или работят зле. Очевидно е също така, че принципно новата ситуация в света най-добре се осъзнава от САЩ, което се потвърждава и от техните действия, които, ако обобшим случващото се, са типична демонстрация на активна политика, целяща изпреварване на събитията.

Така, в днешната нова реалност мозайката от нерешени конфликти с външно участие – Ирак, Босна, Косово, Македония, Пакистан и т.н., се подреждат в единна типологична редица. Анализирайки която, постепенно стигаме до един непознат до днес феномен –

Тотално контролираният и управляем хаос

Днес САЩ действително са най-могъщата страна (или по-скоро “държава-система”) на планетата. Те са своеобразен Нов Рим - “глобален град”, обкръжен от множащи се около него провинции. С всяка изминала година алюзиите на тази тема става все по-очевидни: налагането на ключови решения в сферата на световната политика, войните, водени посредством “варварски армии” и наемници, армейската служба като средство за получаване на федерално гражданство, императорските пълномощия на проконсула-президент, както и зоната на националните интереси, обхващата цялата “Ойкумена” (неслучайно в едно американско военно списание бе лансирана идеята, че националната сигурност на САЩ днес изисква не толгова отбраната на страната, колкото налагането на интересите и в целия свят). В същото време обаче, самата Америка вижда пред себе си и хипотетичен “критичен хоризонт”. Неслучайно като конкретни срокове все по-често се посочват годините 2015-2020, когато доминацията на САЩ може да бъде поставена под въпрос. Разбира се, при едно условие: ако не се работи превантивно за преодоляването на тези негативни тенденции, при това именно сега.

Ето защо за САЩ днес е важна не толкова пълната победа в един или друг конфликт, а нещо далеч по-сериозно - създаването на нова световна система за управление. Която бихме могли да определим като “глобална динамична система за управление” за разлика от досегашната “балансирана и стационарна международна система”.

В тази връзка не можем да не отбележим и, че предварителният времеви период на американските “наказателни операции” е разчетен за достатъчно дълъг срок без да е ограничен с един единствен театър на бойните действия. Тоест, вече не става дума за досегашните “хуманитарни интервенции”, характеризиращи се със седмица-две интензивни бомбардировки и налагане на определени условия на противника. Очертават се по-скоро целенасочени действия за изграждане на дълговременна система, идеята за която очевидно е узряла в мозъчните центрове отвъд океана и вече започва да се реализира в качеството си на нова социална реалност и нова норма, характеризиращи настъпващата “епоха на управлявания хаос”.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]