Седем години след края на войната в Босна и Херцеговина името на тази малка балканска република отново излезе на челно място в емисиите на световните агенции. Този път не става дума за кръвопролития, а за дипломатическа битка. Спорът за продължаването на мандата на мисията на ООН в Босна се превърна в премерване на силите и влиянието между САЩ, от една страна, и останалите членки на Съвета за сигурност, от друга. САЩ настояват, че техните миротворци не бива да бъдат подсъдни от Международния наказателен съд. Останалите държави от Съвета обаче твърдят, че никой не бива да се ползва с имунитет пред международното правосъдие.

За американците, спорът около мандата на миротворческите мисии е принципен. Така САЩ дават сигнал, че не желаят някоя международна институция да има дори формална власт над техните войници, пръснати по света. Наглед широката рамка на ООН като че ли става тясна да побере американската мощ.

Когато през миналата година България бе избрана за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН външният министър Соломон Паси, с основание, се зарадва искрено и нарече този избор голям успех. Сега става ясно, че

Защото при гласуването за продължаването на мандата на мисията на ООН в Босна и Херцеговина България се оказа между чука и наковалнята. От една страна са САЩ, а от друга – всички останали членове на Съвета за сигурност, сред които са и европейските лидери Великобритания и Франция.

Деликатността на положението се засилваше от това, че България е сред учредителките на Международния наказателен съд и би било логично да подкрепи разпростирането на юрисдикцията му върху всички участници в миротворческите мисии на ООН. На практика обаче българският представител в Съвета за сигурност Стефан Тафров подкрепи индиректно САЩ като гласува “въздържал се” по спорната резолюция. Така, при важното гласуване в Съвета за сигурност се оформи доста странното съотношение на силите 13:1:1. В светлината на това гласуване донякъде става ясно, защо през юни т.г. постоянният представител на САЩ в ООН Джон Негропонте изненадващо дойде на посещение в София.

Външният министър Соломон Паси, който иначе е много словоохотлив, не отрони нито дума, за да обясни, защо България на практика бламира Международния наказателен съд. Всъщност, в случая всяко обяснение само би засилило конфуза и може би хитрият Паси е избрал правилната тактика по отношение на медиите.

Остава обаче големият въпрос за цялостната външнополитическа ориентация на България. Доскоро тя се изчерпваше с простичката рецепта, че София ще следва позициите на Запада. Все по-ясно става обаче, че “Западът” не е единен и много често ще има различия между неговия европейски и американски компонент. При това положение неуверените български политици като че ли са склонни да възприемат позицията на по-агресивния партньор – т.е. на САЩ. Или, както бе казал навремето Алеко, “европейци сме, ама не чак дотам…”. При гласуването за мандата на силите на ООН в Босна вероятно е изиграл роля и фактът, че най-непосредствената външнополитическа цел на българското правителство е получаването на покана за членство в НАТО. А както е известно тези покани ги раздават от Вашингтон.

Доста по-важна цел на България обаче е влизането в Европейския съюз. А създаването на Международния наказателен съд се подкрепя от всичките 15 държави-членки на ЕС. Не случайно германският депутат Маркус Меркел, който е вицепрезидент на Парламентарната асамблея на НАТО, каза гневно: “България все пак трябва да си изясни на кого иска да стане член – на САЩ или на ЕС”. И понеже САЩ още не са обявили прием на нови щати в своята държава, отговорът на този въпрос е недвусмислен.

През септември България ще трябва да поеме ротационното председателство на Съвета за сигурност на ООН. Тогава

ще нараснат още повече и не е изключено страната да изпадне в още по-конфузни ситуации от тази с гласуването за мандата на миротворците в Босна. Можем само да гадаем какво ще стане, ако в следващите месеци САЩ решат да нападнат Ирак. Евросъюзът вероятно ще се противопостави на тази акция и няма да се мине без пренасяне на спора в Съвета за сигурност на ООН. Нищо чудно, в такъв случай, пак България да бъде единствената държава, която нама да се противопостави на американците.

Преди време един високопоставен български военен, който е контактувал неведнъж със своите задокеански колеги, казваше, че американците обикновено отварят с ритник врата, която не се е отключила доброволно пред тях. Това сигурно е вярно, но все пак България може и трябва да се опре на европейския стълб, за да отстоява поне част от своята независимост. Иначе политиката на София ще продължи да се описва с израза “най-верен сателит на...” като думата “СССР” в края на фразата просто ще бъде заменена със “САЩ”.