Десет години след края на Студената война изглежда идва и краят на оформилата се през този период родна политическа класа. И колкото да са завоалирани констатациите на медии и политолози, този край е напълно логичен. Симптомите му са основно два: недоверието на хората към целия ни политически "елит" и задълбочаващите се междуособици вътре в самия него, където отчаяно се търсят виновници за тоталния провал на българския "преход". Съвсем наскоро премиерът Костов с горчивина отбеляза, че стилът наДнешните политически битки
у нас силно наподобява онзи, описан с толкова сарказъм от Алеко Константинов преди повече от век. Само че оттогава светът ужасно се е променил и шансовете ни за просперитет под ръководството на подобен елит са направо нищожни.
Никак не е случайно, че България се оказа почти единствената измежду бившите съветски сателити от Източна Европа, която не съумя да се справи с предизвикателствата на посткомунистическата трансформация, в резултат от което днес вегетира в периферията на съвременната високотехнологична цивилизация, с тенденция окончателно да отпадне от нея, превръщайки се в част от "зоната на нестабилност", доминирана от съперничещи си кланове на международната мафия.
Опитвайки се да отговорим на въпроса, защо стана така, неизбежно опираме до качествата на онези, под чието ръководство вече десет години бродим през пустинята, търсейки "обетованата земя" на мечтания икономически просперитет и стабилност. Всъщност, без сериозна антикомунистическа опозиция, поразени от вируса на тихата гражданска война, разединила народа ни след националните катастрофи в началото на столетието, смазани от половинвековна диктатура, далеч по-антинационална и антиинтелектуална, отколкото в страни като Чехия, Полша или Унгария например, трудно можехме да очакваме и бързо формиране на нова качествена политическа класа, способна да поеме огромната тежест на прехода. Днес, не без основание, говорим за ключовото влияние в икономиката, политиката и медиите, с което продължават да се ползват бивши служители на тайните служби у нас, без да си даваме сметка, че то е не толкова тяхна собствена заслуга, колкото на бездарния ни, подкупен и обременен от убийствен сателитен комплекс политически псевдоелит.
Именно на него дължим липсата на ясна стратегия и конкретен модел на българския преход. Без които бяха неизбежни и икономическата разруха, и развихрянето на престъпността, и провалите в социалната сфера, и неспособността (или по-скоро нежеланието) за привличане на почтени чужди инвеститори, и подмяната на прагматизма във външната политика с гръмки (но неподплатени реално) декларации за направен "цивилизационен избор".
Близо 800 хиляди млади българи вече "гласуваха с краката си" срещу очевидната неспособност на родните политици да им осигурят елементарна възможност за реализация в Отечеството. Още толкова се готвят да ги последват в най-близко време. По-голямата част от останалите пък са дотолкова отвратени от некадърността и корумпираността на сегашния български "елит", че са на път окончателно да загубят вярата си в предимствата на истинската демократична система. Тъкмо тази апатия, между другото, раждаПризивите за "твърда ръка"
и активизира носталгично настроените "бетонни глави" от неокомунистическата крайна левица.
Не е чудно, че вътрешнопартийни междуособици разяждат буквално всички що-годе влиятелни политически сили у нас, макар че по разбираеми причини вниманието на обществото е насочено предимно към тези в управляващия Съюз на демократичните сили. Ерозията на българската политическа класа достигна онази опасна степен, при която под въпрос вече е самото и оцеляване като такава. Естествено е да се търсят виновници и изкупителни жертви, както и да започне поредният лов на вещици. Това обаче много наподобява жалките опити на самозван лечител да лекува възпален апендикс с аспирин и по всичко изглежда ще има същия резултат. Защото е кристално ясно, че единствено радикалното обновяване на сегашния ни политически елит може да спре ускоряващото се свличане на България към Третия свят. Политическата класа на прехода е на смъртно легло. Принадлежащите към нея вероятно смятат, че ще могат да управляват и след закономерната и кончина (дори ако за тази цел трябва да се превърнат в "зомби"). Последното би означавало окончателното превръщане на Отечеството ни в рай за "инвеститори", в сравнение с които дори Лучански или Чорни изглеждат като невинни деца. Затова и все повече (особено млади) българи виждат в парламентарните избори през 2001, не толкова поредна битка между тотално дискредитиралите се ляволиберална и дяснолиберална "алтернативи", колкото първият етап от толкова необходимото обновяване на родния политически елит. В края на което ще можем с облекчение да възкликнем: "Политическата класа на прехода е мъртва. Да живее новата българска политическа класа!".