Цена е на 33 години, в Ню Йорк живее през последните три. Преди да напусне България е била на добре платена за българските стандарти работа в престижна международна организация. Сега - в Америка - се бори за заветната зелена карта, която да реши проблема с тригодишния срок на работната и виза. Въпреки че стандартът и на живот, според самата нея, е по-добър в Ню Йорк, отколкото е бил в София, и че една от причините да замине са "по-добрите пари", тя надали някога би нарекла или сметнала себе си за "икономически емигрант". Другите обичайни определения (да речем, политическа, социална, образователна, дори криминална или някаква друга емиграция) също не пасват. Макар да не са излишни, каквито и опити за класификации или анализ да се направят, в крайна сметка изглежда, че именно всекидневният език е този, който би дал вярното обяснение в този случай - тя е там, а не тук, защото иска да живее в Америка, а не в България.
Това просто обяснение носи зад себе си

Цял вагон причини
- може да се започне например от начина, по който някога, като тийнейджър, сте слушали как Doors повтарят The West is the Best в припева към едно от най-популярните си парчета…и да се продължи по тази нишка безкрай. Тук някъде е и онзи натрапчиво-сладникав мирис на застой (усещащ се и днес, толкова години след началото на "прехода"!), от който много от живеещите в чужбина се оплакват. "Пак попаднах в българското блато" е израз, който можете да чуете често от новите ни емигранти, завърнали се за кратка ваканция в родината. Впрочем, "блатото" има многобройни физически изражения и може да се "опредмети" твърде лесно. Например, получавали ли сте някога пратка от чужбина? Е, вижте пощенските печати с датите. Много е възможно да установите, че пратката е успяла да пропътува за три дни хилядите километри от Ню Йорк до Централна поща в София. И че после, за да преодолее разстоянието от Централна поща в София до домашния ви адрес, пак в София, са били нужни цели две седмици.

В Америка, и изобщо на Запад, нещата стават бързо, тук - бавно. Там ако положиш усилия, ще успееш. Тук - не е много ясно. Там хората излъскват ябълката и я продават. Тук просто я изяждаме. Там средната класа живее спокойно и състоятелно, а и всичко е канализирано; тук дори "средните хора" тревожно чакат края на месеца и плащането на заплатата, а всички опити за организация и ред придобиват формата на мъчителна опашка пред някое гише.

Вероятно всеки от оценяваните на около 700 000 хиляди "нови емигранти" (точна цифра едва ли може да има, просто защото не е възможно да се прецени колко от тях биха се завърнали) потвърждава или отхвърля, вмества се или не се вмества, коригира или дописва тази, да я наречем, предварителна митология, в чиято основа е почти еротичната привлекателност на Запада, сравнен с битовия, политико-икономически и всякакъв друг хаос на пост-комунистическия Изток. Но "вярна" или не, в крайна сметка тази митология е част от подтика им да заминат.

Скептично-порицаващите гласове оттук пък биха казали, че мит е тъкмо историята с ябълката и западния образ на успеха и вероятно биха добавили, че това, което някои наричат

"Изтичащият интелектуален потенциал на нацията"
всъщност най-често мие чинии и отглежда чужди бебета в чужбина. Възможно е това да е една от причините тези хора да останат. Но с по-голяма сигурност то просто изглежда като част от типичната лява псевдопатриотарска митология, според чиято логика, всички които обичат България, са ВЪВ България, а другите са просто плъхове побързали да напуснат родния кораб.
Конкретният въпрос обаче, защо 700 000 души заминаха след 1989 е някак извън "митологиите". И това, което едва ли не всеки личен контакт с върналите се закратко "оттам" прави очевидно е, че новата емиграция, макар и предимно "икономическа" (какъвто е най-честият отговор на горния въпрос), далеч надхвърля чисто икономическия мотив. С други думи, причините са и ценностни. Качеството на живота не се изчерпва само с жизнения стандарт, разбиран като ниво на доходите. То включва и някои други неща. Например възможностите за пълноценна реализация, за по-голям избор, за свобода и мобилност - включва и предизвикателството да се докажеш в конкурентна среда, която би възнаградила усилията на този, който знае, може и не пести сили за постигането на определена цел.

Едно изследване на НЦИОМ от края на миналата година показва, че готовност за емиграция имат 41 процента от хората с висок (по нашите мерки) стандарт. Цифрата очевидно противоречи на едно от доста популярните мнения - а именно, че биха заминали предимно тези, които са притиснати до стената и които нямат какво да губят тук. По-нататък изследването показва, че всеки трети софиянец би емигрирал, ако има такава възможност. Процентът е по-нисък в други градове и части на страната. А София е градът с най-ниска безработица в България. Което очевидно не се връзва с безработицата като често изтъквана причина за напускане на страната и търсене на по-добър живот навън. По-нататък, този път без никаква изненада, сондажът показва, че повече от 50 на сто от младите хора под 30 години биха напуснали страната. Тук мотивът е като че ли повече от ясен. Той звучи така - възможност за по-добър старт на "по-добро място".

Едва ли някое изследване би могло да обори това, което априори е ясно - че голямата част от емигриралите или от онези, които биха емигрирали, са го направили или биха го направили, "за да се махнат от тази мизерия" (израз, който не присъства в анкетните карти, но който вероятно всеки е чувал неведнъж). При всички възможни уточнения и необходими допълнения ясно е, че причините за емигрантската вълна от последните 10 години са все пак предимно икономически - защото мизерията е първо икономическа, а после и друга. Не само това обаче, но и други изследвания сочат, че напускат страната не тези, които нямат особени шансове за оцеляване тук (безработни или други групи хора с нисък социален статус), а тъкмо онези, които са склонни да рискуват за да открият по-добрите възможности - търсейки навън, след като тук просто ги няма.

Какво се прави
за да се задържат тези очевидно по-инициативни и предприемчиви, ако не по-умни или по-можещи хора, е банален въпрос. Отговорът също е предварително известен. И той не се съдържа в обновената "Програма 2001" на правителството, а по-скоро в един скорошен куриозен (макар и само частен) случай. Горе долу по същото време, когато стана ясно, че българските компютърни специалисти оглавяват класацията на кандидатите за 5-годишна зелена карта в Германия и следователно са на път да напуснат родната, без друго от години западаща електроника, част от българските депутати поискаха в кеш парите, с които иначе парламентът би им закупил преносими компютри (т.нар. "лаптопи"). Неприятно съвпадение, което автоматино ни навежда на въпроса: "какво бъдещо развитие и растеж (при това в сфери, където биха се задържали перспективните млади българи) може да планира и осъществи политически елит, който едва борави с "лаптоп", а и очевидно няма никакво желание да се научи?". А междувременно, последното изследване на НЦИОМ вече сочи нови цифри - 83 процента от българите на възраст от 15 до 35 години биха емигрирали моментално, стига да им се предостави добра възможност за това!