Всеки народ си заслужава правителството, казват политолозите. Ако перефразираме този афоризъм, можем да кажем и, че всеки източноевропейски народ, извършващ преход към демокрация, заслужава своето СДС. Съюзът на демократичните сили се роди в края на 1989 като широка коалиция, обединяваща недоволните от живковата диктатура. В онези романтични времена бе нормално в него да членуват партии с разнообразна идеология, граждански движения, дискусионни клубове, дори синдикат.
През 1991 Съюзът за първи път пое властта и се провали. Тогавашният му лидер Филип Димитров се оказа човек, влияещ се от съветници със съмнителни качества и още по-съмнителни интереси. И първото синьо правителство падна безславно след като премиерът сам си изпроси вот на недоверие от Парламента.
В началото на 1997 нещата изглеждаха по друг начин. СДС вече бе дисциплинирана централизирана партия , в която всички виждаха единствената алтернатива на

Провалилото се ляво управление
Тогава Съюзът успя да акумулира многобройните потоци на политическо недоволство, превръщайки се в огромна река, изпълнила почти цялото обществено пространство. Тя обаче не донесе очакваното пречистване, а бързо започна да се заблатява и от нея се понесе тежкия мирис на застояло.
Второто правителство на СДС стартира с два сериозни политически ресурса. Единият произтичаше от некадърното управление на Виденов, а другият - от западната подкрепа. И двата по същество бяха външни. Очакваше се, че в хода на своето управление Съюзът ще съумее да генерира и собствени източници на политически капитал. Това не стана. А за четири години и двата стратови ресурса като че ли се изчерпаха. Синята алчност и арогантност затрупаха спомена за краха на Виденов, а Западът започна да се оглежда за други партньори в дясната част на българския политически спектър. Освен това, там опасенията от възможен реванш на БСП значително отслабнаха след завоя на червените към НАТО.
В резултат на категоричната синя победа през 1997 вътрешнопартийният дебат замени обществения. Показателен например е фактът, че първият изгърмял син функционер от голям калибър, бе Александър Божков. Който може и да е експерт, да говори английски и да разбира от бизнес, но няма позиции в партийния апарат. Последното се оказа решаващо при положение, че Костов вероятно държи компромати за не един от висшите си управленски кадри.

Неоспорим успех, който СДС не пропуска случай да размаха, е финансовата стабилизация. Но тя не се дължи на умелата икономическа политика на сините, а просто на законовата забрана да се печатат пари без покритие. Системата на валутен борд не означава нищо друго освен директно признание, че българските политици са неспособни да управляват финансите на страната и затова се нуждаят от "усмирителната риза" на паричния съвет.
Провал се оказа подборът на сини активисти на местно ниво. Докато по времето на Филип Димитров сред провинциалните лидери на СДС преобладаваха чудаците, прегърнали пещерния антикомунизъм, през последните три години областните ръководства на Съюза се изпълниха с кариеристи и нагаждачи, стараещи се тихомълком да заграбят повече. Напред се изтикваха верни и безлични кадри с голям апетит. Лесни за манипулиране, тъй като зависят само от своя патрон. По същия принцип, впрочем, бе селектирана и парламентарната група на сините. Сред малкото успешни кадрови попадения на СДС бе Надежда Михайлова. Защото във външната си политика синята партия нямаше амбиции да се отклонява от американската опека. А при положение, че не се нуждае от собствена оригинална същност, родната дипломация трябваше да има поне красиво лице.
Справедливостта изисква да отбележим, че правителството управлява във време, когато държавната баница за последен път е толкова голяма, че мнозина могат да си щипнат от нея сравнително незабелязано и безнаказано. След края на приватизацията това вече няма е така. Затова и изкушенията пред сегашните управляващи са големи. Но събитията от последните месеци показват, че злоупотребите с властта са не просто проява на слабост, а организирана система за възнаграждаване на политическата лоялност. И колкото и силен да изглежда, Костов явно е заложник на тази система и своя апарат.

Разкритията на небезизвестния милиардер Григорий Лучански сринаха и мита, че СДС се бори срещу проникването на съмнителни капитали в България. Оказа се, че синята партия не се гнуси от произхода на парите, с които се финансира. Важното е те да постъпват редовно и без много шум. Така достолепната немска фондация "Фридрих Науман", авторитетният американски Републикански институт и фирмите на някогашният КГБ се оказват равнопоставени, щом става дума за подпомагане на синята партия.
Може би най-големият политически грях на СДС обаче е, че не оправда надеждите за

Сериозно дясноориентирано управление
Утвърждаването на наследения клиентелизъм продължи да затормозява структурирането на българското общество. Единадесет години след края на комунизма, у нас още няма ясно оформени обществени групи с публично огласени интереси, търсещи политическо лоби за прокарването им. На успех може да разчита този, който действа задкулисно, плаща под масата и консумира успеха си тайно. Затова за българския избирател парламентарният вот е като футболен мач, където всеки следва емоциите, а не интересите си. Принадлежността към "сини" или "червени" не зависи от социалното положение, професията и доходите на индивида, а от клановата обвързаност, случайността и силата на антипатиите към даден политик. Шумните скандали и лични нападки елиминират рационалния момент в политическите преценки. Затова и следващите избори вероятно ще преминат под знака на болезнения метод "проба-грешка". Очакванията, че именно управлението на СДС ще позволи грешките да бъдат поне с една по-малко от пробите, не се оправдаха. На България спешно е необходима алтернатива в дясната част на политическия спектър. Нейното формиране може да бъде катализирано от евентуално разслояване в СДС. Но е възможен и противоположният сценарий. Страхът от поражение на изборите да сплоти оределите сини редици, вдъхвайки нов живот на двуполюсния модел. "Крилата" в СДС могат временно да притъпят несъвместимите си икономически амбиции в очакване на по-добри времена. Което обаче ще бъде само временно замразяване, но не и решаване на кризата, поразила родната псевдодесница.