Големият Враг или Големият Брат – балканската дилема
В моменти на съдбовни изпитания, външнополитическите решения на София и Белград коренно се различават. Кои са днешните измерения на традиционния избор на българи и сърби?

Пламен ДИМИТРОВ

Много сериозни учени гледат с ирония на опитите за "народопсихологическо" обяснение на историята. В чисто академичен план те вероятно са прави, макар че наблюденията върху съдбата на сърби и българи през последните два века например, дават доста материал за размисъл в тази посока. И двата народа са малки и сравнително бедни. Сходно е и географското им положение. Въпреки това, в моменти на съдбовни изпитания, външнополитическите решения, вземани в София и Белград, коренно се различават. Така, на няколко пъти сърбите приемат предизвикателството на открития сблъсък с многократно превъзхождаща ги сила, докато при сходна ситуация българите предпочитат компромиса. Западните ни съседи обикновено постигат вътрешно сцепление чрез образа на Големия Враг, докато ние най-често предпочитаме покровителството на Големия Брат. Тази теза, намира своята подкрепа, ако се обърнем към конкретните

Исторически примери

След близо четири века османско владичество, сръбската държава възкръсва отново в началото на ХІХ век, когато в Белградския пашалък избухва въстание. Въпреки смазващото превъзходство на султанските войски, бунтът продължава цели осем години – от 1804 до 1812. Второто сръбско въстание започва през 1815, а през 1829, с Одринския договор, Сърбия се сдобива със статут на васално княжество. През целия ХІХ век западните ни съседи виждат Големия Враг в Османската империя. И макар че силите им са малко, сърбите смело се заканват на турците и при пръв удобен случай ги атакуват. Така е и във войната от 1876, когато зле въоръжената и още по-зле обучена сръбска армия е разбита от редовната войска на султана и само руската намеса спасява Белград.

В същото време българското национално пробуждане дълго не излиза извън коловоза на мирните просветни и църковни борби. За разлика от сърбина, българинът не бърза да се хване за оръжието, а предпочита търпеливо да гради училища, уповавайки се на Големия славянски Брат, койте ще дойде да го освободи. Впрочем, Русия в крайна сметка отправдава тези надежди, макар и едва след удавеното в кръв Априлско въстание. В първите следосвобожденски години искреното възхищение и преклонение пред Големия Брат достига връхната си точка. Сетнешният разрив между София и Санкт Петербург се дължи предимно на имперската грубост и високомерие, а не толкова на българското желание да се излезе от сянката на Покровителя.

В началото на ХХ-ти век сърбите добиват достатъчно самочувствие за да се сдобият с още един Голям Враг. Това е Австро-Унгарската империя, потискаща, според Белград, южнославянските си поданици. След като в Балканската война окончателно разчистват историческите си сметки с турците, сърбите изцяло обръщат очи към Хабсбургската монархия. Именно конфликтът между Белград и Виена се превръща в прелюдия и повод за Първата световна война. На 28 юни 1914 сръбски радикали от организацията "Млада Босна" убиват в Сараево австрийския престолонаследник. От Виена обвиняват за атентата Сърбия и отправят няколко ултимативни искания. Белград отхвърля едно от тях, поемайки риска да води война срещу многократно по-голяма, по-богата и по-силна държава. Сръбската армия е 400-хилядна и почти няма артилерия. Австро-унгарската е над два милиона и макар с огромни усилия, успява да превземе Белград. Войната обаче се затяга, след като сърбите съумяват да разбият армията на генерал Потьорек при река Колубара.

Междувременно и България се е сдобила с нов Голям Брат. В Първата световна война тази роля вече играе Германия. Правителството в София се съобразява с плановете на немските военни стратези, дори когато последните са неизгодни за страната ни. През есента на 1915 Сърбия е атакувана едновременно от австрийски, германски и български войски и логично е разгромена. Преполовената и армия обаче успява да се добере до Адриатика и оттам с кораби е прехвърлена на Солунския фронт, за да продължи битката с Големия Враг. Така сърбите дочакват 1918, когато Антантата печели войната и в резултат от това те се оказват господстващата нация в новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци. България пък до последно остава вярна на немския Голям Брат и след пробива на Добро поле изпива, заедно с него, чашата на поражението до дъно.
Христоматиен пример за разликата между

Българския и сръбски стереотип

на реакция спрямо външна заплаха си остават събитията от 1941. Тогава балканските държави са изправени пред две алтернативи – съюз с Германия или прегазването им от Вермахта и очакване на хипотетичната крайна победа на Великобритания и САЩ във войната. България избира първия вариант и на 1 март влиза в Тристранния пакт. Първоначално и Югославия тръгва по този път. Правителството на Цветкович и Мачек подписва Пакта, но очевидно недооценява вътрешната съпротива срещу подобна ориентация. Белград е залят от протести, а на 27 март правителството е свалено с военен преврат. Закономерно следва атаката на германската армия, която смазва сръбската съпротива само за 11 дни. Този път техническото превъзходство  и дисциплината на новия Голям Враг не позволяват повторение на 1914 година.
И в тази война България демонстрира верността си към Берлин, дори когато става пределно ясно, че Хитлер ще загуби войната. Нещо повече – през декември 1941 правителството на Филов обявява война на САЩ и Великобритания само от солидарност с великия си съюзник, който за втори пореден път е припознат като Големия Брат.

След разгрома на кралска Югославия, духът на сръбската непримиримост към Големия Враг се пренася у партизаните на Тито. През втората половина на 40-те той налага на страната тоталитарен комунистически модел и първоначално включва Югославия в съветския блок. Впрочем, незадълго. По времето, когато заповедите на Сталин се изпълняват безпрекословно от комунистите по целия свят, първото неподчинение идва именно от Белград. Така страната се сдобива с поредния Голям Враг. През 1948 Югославската комунистическа партия е изключена от Коминформбюро, а Тито е заклеймен като  предател. Конфликтът между сръбските националисти и Съветската империя ескалира до там, че през 1951 Сталин съвсем сериозно обмисля нападение срещу непокорната балканска държава, като изработването на плана за него е възложено на маршал Жуков. В отговор Генералният щаб в Белград създава план за отбрана, без да се смущава особено от факта, че срещу очакваните 85 дивизии на противника, югославската