Подходящ ли е “догонващият модел” за България

Доскоро повечето социолози, разглеждайки стопанския прогрес като резултат от развитието на индустриалното, а след това – и на постиндустриалното общество, се стремяха не толкова към откриване на различията в пътищата на икономическо развитие, колкото на сходството между тях. Така, още през 50-те години Раймон Арон твърди, че “Европа не състои от два напълно различни свята – съветския и западния, а представлява единна реалност – индустриалната цивилизация”. През седемдесетте години вниманиета на анализаторите бе съсредоточено върху успехите на Япония, която изглеждаше достигнала границите на постиндустриалната ера, през 90-те пък истинска еуфория предизвикаха упехите на икономическите “тигри” от Югоизточна Азия, както и преходът на бившите съветски сателити от Източна Европа към пазарната система.

На практика обаче, нито икономическата ситуация в света през 50-те, 70-те или 90-те години би трябвало да се разглежда като сходна, нито твърдението за

Конвергенция на различните икономически систнми

през втората половина на ХХ-ти век, може да се смята за основателно. В условията на индустриалното общество, програмата за ускорен индустриален пробив действително изглежда реалистична, а резултатите от реализацията и (особено в Източна Азия) доскоро пораждаха у развитите западни държави сериозни съмнения в жизнеспособността на собствения им икономически модел. Естествено, за постигането на подобно “ускорено” промишлено развитие, е необходимо наличието на материални и човешки ресурси, мащабни инвестиции и прогресивни за времето си технологии.

През нашия век бяха предприети три впечатляващи опита за подобен “индустриален пробив” и реализиране на така наречения “догонващ модел” на развитие. Първият бе масираната индустриализация, осъществяваща се в бившия СССР от началото на 30-те до средата на 60-те години. Там, за сметка на масово ограничаване на потреблението и насилствено принуждаване на десетки милиони хора към тежък и слабоефективен труд, бе значително увеличен промишленият потенциал, създадена нова индустриална база (предимно в Урал и Сибир), а по-късно демонстрирани и определени научно-технически постижения в областта на ядрените и космически технологии. Още в края на 60-те обаче, потенциалът на съветския вариант на “мобилизационно развитие” се оказа изчерпан и настъпи съвсем закономерен упадък.

Втория пример за подобен пробив е историята на нацистка Германия, където успешното съчетаване интересите на едрия бизнес и държавния апарат, гарантира “мобилизацията” на икономиката и привличането на значителни материални и трудови ресурси (включително такива от окупираните и съюзни държави). Германският вариант на “мобилизационна икономика” обезпечава феноменални резултати чак до лятото на 1944, когато съюзническите войски вече контролират значителна част от окупираните територии, трудовият потенциал на страната е изтощен, а ресурсната база – рязко съкратена. Крахът през 1945 остави този експеримент незавършен.

Накрая, третият опит за икономическа мобилизация и реализиране на “догонващ модел” на развитие, осъществява Япония през 50-те – 70-те години. Тук индустриализацията се реализира изцяло в рамките на капиталистическата икономика, като основни мобилизационни лостове са мащабните държавни инвестиции, протекционизмът по отношение на националните производители, скритата дотация на експорта, ограничаване ръста на работната заплата и гигантския по обем внос на технологии и научни разработки. Трябва да се признае, че резултатът, постигнат от Япония, бе далеч по-значителен от този в предишните два случая. Японците наложиха домининацията си на световния пазар с огромен брой високотехнологични продукти, превърнаха се във втората (след САЩ) най-мощна в света икономика, повишиха жизненото си равнище до един от най-високите на планетата показатели. Но през 80-те и особено през 90-те години, темповете на развитие забележимо спаднаха, а на фона на продължаваща икономическа стагнация в Азия, митът за “японското чудо” е на път да рухне.

Междувременно, японският опит в

Мобилизационното развитие

се оказа твърде привлекателен за много други развиващи се държави. От началото на 70-те години правителствата на повечето държави в Югоизточна Азия, а по-късно и на Латинска Америка, възприеха стратегията на “догонващото развитие”, опитвайки се да я съобразят със собствената си специфика. Ефектът от усилията им се оказа толкова голям, че през 80-те и двата региона бяха признати за “новите полюси” на световния икономически ръст. Концепцията за “догонващото развитие” стигна върха на своята популярност именно в края на 80-те, когато японските производители “громяха” американските и европейските си колеги на световния пазар, Източна Азия се превръщаше в нов световен център на смятаните по онова време за най-високотехнологични производства, експортът на японски капитали в САЩ стигна умопомрачителни размери, също както и дефицитът в американо-японския търговски баланс. Мнозина тогава вярваха, че тесният кръг на развитите западни държави, ще бъде разширен за сметка на новите “икономически тигри”, а разривът в стопанското развитие между отделните региони на планетата, най-после ще започне да се съкращава.

Последните три-четири години обаче, сложиха край на тези надежди. Японското икономическо чудо остана предимно върху страниците на учебниците по “икономикс”, страната изживява период на стагнация, капитализацията на най-големите компании спада вече години наред, банковата система е обременена от гигантски (и безнадеждни) задължения, а правителството все още не е в състояние да реализира онези радикални мерки, които биха променили ситуацията. Жесток удар се стовари и върху икономиките на Югоизточна Азия, като цяло,

Икономическата и финансова криза

ги постави на ръба на банкрута, рязко се повиши социалното напрежение, силно се обезцениха националните валути, инвеститорите претърпяха загуби оценявани на много милиарди долари.

За броени месеци гигантските външни инвестиции, влагани в продължение на десетилетия, бяха изтеглени от региона, обезкръвявайки производствената система, лишена от такава естествена (за развития Запад) опора като силния вътрешен пазар. Още по-жестоко разочарование се оказаха опитите за прилагане на “мобилизационния модел” в бившите социалистически държави и особено в Русия – държава изцяло ориентирана към развитие на добива на суровини и почти не разполагаща с високотехнологични производства в отраслите, захранващи пазара с потребителски стоки, където крахът от август 1998 зачеркна всички надежди в това отношение.

Доколко обаче, кризата на “догонващия модел” е закономерна и естествена? От отговора на този въпрос, зависи и приложимостта му, като стратегия за икономическото развитие на България.

В крайна сметка, общото за всички страни тръгнали по пътя на “догонващото развитие”, е стремежът за създаване на индустриална икономика, следвайки “съветския” или “японския” път за ускорена индустриализация. Изграждането на “постиндустриален тип общество” (като сегашните западни) обаче, е принципно невъзможно да се постигне в резултат от подобна стратегия. Наистина, следвайки пътя на Япония и малките азиатски “тигри”, биха могли да се използват широкомащабни технологични “заимствания” за създаването на високотехнологично производство, насочено към завоюване пазарите на развитите държави за сметка на ниските разходи и високото качество. Тази стратегия, по дефиниция, прави страната, която я прилага, силно зависима от външния свят, тъй като е възможна единствено при високи норми на натрупване на капитала и постоянен приток на инвестиции отвън, докато ниското заплащане на труда определя и второстепенната роля на вътрешния пазар, който по тази причина въобще не може компенсира, при необходимост, евентуалното съкращаване на експорта. Освен това, държавите, избрали подобен път на развитие, се сблъскват с необходимостта от определена икономическа самоизолация, тъй като възможността от разгръщането на подобни производства в още по-слабо развитите страни, автоматично прави стоките на последните по-конкурентноспособни. И в този случай формирането на “постиндустриално общество” едва ли е възможно, тъй като преминаването на границата към него може да стане само на базата на високоефективното индустриално производство. Точно поради това, както отбелязва и Френсис Фукуяма, “опитът на СССР, Китай и другите социалистически държави, доказва, че централизираните икономически системи, достатъчно ефективни за достигане на индустриално равнище съответстващо на (западно)европейското от 50-те години, са абсолютно неспособни за създаването на такъв сложен организъм като “постиндустриалната” икономика, в която информацията и техническите иновации играят далеч по-значителна роля”. Тоест, източникът на икономически подем, така ефективно усвоен от развитите западни държави през 90-те години, се оказва практически

Непосилен за “догонващите” икономики

Днес, на прага на ХХІ век, се оформя още една преграда пред модела на “догонващото развитие”: в нито една от държавите, вървящи по този път, не се забелязва онзи специфичен “източник” на нова информация и знания, върху който се опират информационните постиндустриални икономики на Западна Европа и САЩ. Продължилото десетилетия заимстване на нови технологии, както показва опитът на азиатските “тигри” съвсем не гарантира собствения технологичен пробив. Оттук пък следва изводът, че опитът на относително успешното “догонващо развитие” се изчерпва с историческия период, в който господства индустриалната икономика и икономическите закономерности. Догонването на постиндустриалното и “постикономическо” общество (вж.НИЕ – бр.6/2000) очевидно е невъзможно с чисто икономически методи. Поради това днес “постикономическата система” е реалност само в САЩ и ЕС, а единственият успешен опит за “догонващо” развитие си остават източните провинции на Германия (бившата ГДР), където през следващото десетилетие, с усилията на останалата част на страната, вероятно ще бъдат постигнати “постикономическите” стандарти в обществения и икономически живот. В която и да е друга част от света елементите на постикономическата (постиндустриална) структура могат да се превърнат в реалност само при наличието на подобни по мащаб усилия на групата постиндустриални западни държави. Да очакваме такива усилия на Запада по отношение на България е, разбира се, пълна илюзия. В крайна сметка проблемът за самата възможност и границите на реализация на “догонващия” тип икономическо развитие определя и основното противоречие, което ще доминира в глобалната обществена система на идващото столетие.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.10/2000 - СЪДЪРЖАНИЕ]

* Статията е своеобразен отговор на публикувания в бр.1/2000 на НИЕ материал “България – южноевропейски икономически тигър?”.