Михаил ДЕЛИЙСКИ*
Обикновено, като
Най-сериозни опасности
за развитието на човечеството се сочат: нарастващата финансова и политическа нестабилност; устойчивият характер на масовата бедност, типична не само за отделни страни, но и за цели региони (както и свързаната с това маргинализация на цели общества, ръста на екстремизма и необратимата деградация на околната среда); възникването на непреодолим, технологично обоснован, разрив между развитите държави и останалия свят, водещ до появата на “две човечества”.
Анализирайки тези опасности, следва да обърнем особено внимание на доминиращата роля на САЩ в съвременния свят. Тази страна е не просто “гръбнак” на планетарната икономика (с 30% от брутния световен продукт), но и на цялата световна финансови система (доколкото доларът е световна резервна валута). Това е и най-големият собственик, защото 55% от акциите в света принадлежат на американски граждани. Тъкмо поради това една криза, включително и финансово-икономическа, може да стане глобална само ако засегне и Съединените щати, причинявайки необратимата им деградация. Тоест, въпросът за устойчивостта на световната икономика днес се свежде до този за устойчивостта на американската финансова система. В тази връзка, действителните глобални икономически заплахи са следните:
Разбира се, всички изброени дотук потенциални опасности и заплахи едва ли следва да се надценяват. Те или имат средносрочен характер, което не позволява да бъдат използвани като аргументи за скорошна финансова криза, или пък се осъзнават напълно от САЩ и другите застрашени държави, предприемащи сериозни мерки за да ги предотвратят. Във всеки случай,
Най-голямата опасност
за Съединените щати днес, а оттам и за стабилността в света, са не те, а нарастващата вътрешна дезинтеграция на американското общество. САЩ отдавна не са онази “пещ за претопяване на емигранти”, каквато бяха някога. Не само етническите, но и социалните граници придават на съвременното американско общество “кастов” характер, пречещ за нормалното му развитие. При това, всеобхватната система за социална подкрепа и така наречената “политическа коректност” всячески стимулират маргинализацията и стремежа да се живее на държавна издръжка. Неслучайно, един от най-известните американски коментатори с горчивина отбеляза наскоро, че “в днешна Америка по-лесно живее не милионерът, ръководещ някаква корпорация, а бременната непълнолетна негърка, особено, ако последната е и лесбийка или наркоманка”. Все повече хора в САЩ се препитават от пособия и все по-малко работят за да се издържат. Етническите групи не просто се локализират териториално и социално, но и проникват к органите за управление на държавата, при това тъкмо като отделни политически групи, които не се разтварят в съществуващата политическа система, нито се интегрират в нея, а само я използват за дългосрочните си цели. Последното несъмнено е заплаха за целостта на страната. В някои региони на САЩ не само населението, но дори работещите в сферата на услугите въобще не знаят английски, а говорят само на испански. Испаноговорящата общност, заедно с афроамериканците, са най-сериозните и, обективно, най-опасните за целостта на държавата политически сили, а непосредствено след тях е богатата китайска диаспора, макар и все още без собствено политическо лоби. Доколко реална е тази опасност, говорят заключенията на редица съвременни американски анализатори, определящи вероятния срок за начало на дезинтеграцията на САЩ между 2008 и 2015 г.
Непосредствените опасности за долара
Анализирайки средносрочните заплахи срещу сегашната хегемония на Съединените щати, струва си да обърнем повече внимание и на онези с краткосрочен характер. Преди това обаче, следва категорично да се заяви, че катастрофалните прогнози за “финансовия край на света” още през ноември тази година, основаващи се върху зле изтълкувани изказвания на шефа на Федералния резерв на САЩ Алън Грийнспун и публикувани в някои крайно леви издания у нас, нямат никакво реално основание.
Без всякакво преувеличение обаче, фундаментален проблем за Съединените щати е зависимостта им от капитала, с който се покрива техния колосален и непрекъснато нарастващ търговски дефицит. Фактически съвременният модел на американската икономика се определя именно от покриването на външнотърговския дефицит за сметка на вноса на капитали. Днес САЩ привличат капитали от всички точки на света, инвестирайки ги в създаването на нови технологии и разработването на нови технологични принципи, закрепвайки по този начин икономическото и социалното си лидерство. Всички “примитивни” (макар че това понятие е твърде условно) по отношение на тези технологии производства систематично се прехвърлят извън пределите на страната. Факт е, разбира се, че японците или европейците например, са надминали американците в отделни “свръхмодерни” технологии. Но именно от гледна точка не на отделните технологии, а на технологичното равнище като цяло и, особено, на влиянието му върху обществените отношения, тези свръхсложни производства на стоки изостават от американските производства на нови технологии и от генеририраните от икономиката на САЩ нови технологични принципи.
Днес, дори и най-развитите индустриални държави, сравнени с единствената на планетата “информационна държава”, напомнят занаятчия, постигащ изумително качество в производството на единични изделия, но безнадежно изостанал от съседната фабрика, произвеждаща на конвейер примитивни аналози на неговата стока.
В крайна сметка, на информационното общество просто не му е нужно да произвежда стоки – по-лесно му е да ги купи отвън, концентрирайки ресурсите си за по-важни задачи. Така че отрицателното салдо в търговския баланс, компенсирано от притока на външни капитали, е не толкова слабо място, колкото израз на вътрешната сила на Америка. Разбира се, внезапно прекъсване притока на капитали отвън би поставило под въпрос оцеляването на САЩ, но засега Вашингтон надеждно обезпечава въпросния приток, поставяйки си простата цел да обезпечи не толкова процъфтяването на самата американска икономика, колкото съхраняването на най-добри условия (в сравнение с останалия свят) за чуждите инвеститори. Ключов принцип за постигането и е така наречената “стратегия на управляемите кризи”, чрез която се изтощават най-опасните конкуренти на Америка, без при това да се създава системен риск за световната икономика. Фактически това е стратегия на експорт на нестабилност, експорт на проблеми, чрез която се осигурява импорта на капитали в САЩ, формирайки у потенциалните инвеститори стереотипа, че каквито и трудности да изпитват американците, другите възможни обекти за инвестиции винаги ще бъдат по-зле от тях. Инструмент за постигането на тази цел са разработването на нови технологични принципи (преди всичко в сферата на общественото управление и взаимодействието между различните типове общества на планетата) в информационно-финансовата област, качественият скок в развитието на които справедливо се определя като “информационна революция”. Именно в резултат от абсолютното господство на САЩ в тази област се наблюдава и постепенната преориентация на световния капитал към вложения тъкмо в Америка.
Укрепването на регионалните валути
Слабостта на долара се крие в неговата сила – т.е. в това, че той е световна резервна валута. Така всеки икономически субект, застраховайки се от валутен риск чрез покупката на долари, на практика кредитира САЩ, които отдавна са световен монополист в тази област. Налагайки на развиващите се страни изключително строга финансова политика, самите Съединени щати провеждат “свръхмека” политика в тази сфера, избягвайки неизбежния иначе инфлационен скок чрез постоянното трансфериране излишъците от долари извън пределете на страната. Така американците получават всички преимущества от подобен “мек” курс, прехвърляйки всичките му недостатъци (и преди всичко инфлацията) върху по-слабо развитите страни – приемници на доларовата маса.
Естествено е, че постоянна заплаха за САЩ е снижаване привлекателността на долара като световна валута и евентуалното връщане на огромната маса долари обратно в страната. Резултат от последното би била истинска национална катастрофа. На два пъти през 90-те години възникваше реална възможност от подобно развитие, като и в двата случай тя бе свързана със създаването на нови регионални валути.
Първият такъв опит бе създаването на “еврото”. Още през 1992 европейският валутен съюз можеше да стане факт със създаването на първата общоевропейска валута – екюто. Тогава обаче, експериментът се провали заради спекулативната атака на Джордж Сорос, която се оказа толкова ефективна, че събуди подозрения, дали в случая тази личност не играеше ролята на инструмент на американската държава. Във всеки случай, европейците отчетоха отрицателния си опит с екюто и през 1999 все пак създадоха истинска единна валута – “евро”, с чиято поява бяха свързани изключително големи очаквания (съответно – опасности за хегемонията на долара). Този път САЩ очевидно не можеха да се справят с проблема само с помощта на спекуланти като Сорос. Затова усилията им се съсредоточиха към
“Пряко въздействие” върху Европа
На първо място, американците се опитаха да разширят търсенето на долари в света, съдействайки за дестабилизацията на редица икономики (в частност тези на Русия и Латинска Америка) в навечерието на въвеждането на “еврото”. Това обаче се оказа недостатъчно и Вашингтон премина към далеч по-крути мерки. Днес вече е съвършено очевидно например, че атаката на САЩ и НАТО срещу остатъчна Югославия целеше не толкова дестабилизацията на червения диктатор Милошевич, колкото сриване привлекателността на Европа като обект за икономическа активност, създавайки на нейна територия поредното огнище на напрежение. Въпросът, защо европейците се включиха в подобна акция, насочена против собствените им интереси е свързана с изясняването на ключовия въпрос, коя структура ще послужи като основа за европейската интеграция. Вариантите в случая са само два – ЕС или НАТО. В първия случай интеграцията би била предимно икономическа, ограничена в рамките на Европа и, изхождайки от интересите на самите европейски държави, ефективно и обективно ориентирана към конкуренция със САЩ. Във втория обаче, интеграцията би се развивала в рамките не само на Европа, а и на САЩ и Канада, приемайки не толкова икономически, колкото военно-политически характер и ориентирайки се предимно към интересите на доминиращите в блока Съединени щати. И въпреки, че борбата между двете възможности продължава, именно войната на Балканите показа, че засега резултатът е в полза на привържениците на “натоцентризма”, т.е. запазване доминиращата роля на САЩ и подмяната на чисто европейските с американските интереси. Пряка последица от подобно развитие за България вероятно ще бъде сравнително бързото и приемане в НАТО и отлагането в необозримо бъдеще на членството в ЕС. След Косово Европа фактически се отказа от идеята за стратегическо съперничество със САЩ, приемайки модела на “допълващо развитие”, отреждащ и намиращият се под САЩ “етаж” от световната икономическа пирамида.
Вторият опит за създаване на мощна регионална валута бе идеята за “зона на йената” в Югоизточна Азия, който бързо беше ликвидиран с кризата от 1997-1998. Възможно е обаче, някой ден в същия регион да възникне “зона на юана”. Неслучайно китайците така упорито поддържат стабилността на своята валута. Очевидно, отчитайки американския опит, в Пекин съвсем сериозно се стремят да превърнат юана в регионална резервна валута на Югоизточна Азия, завършвайки по този начин преориентацията на региона от САЩ към Китай. Това обаче, е твърде далечна перспектива и не може да се разглежда като непосредствена заплаха за американската икономическа доминация.
Необезпечеността на долара
Мнозина смятат, че реалната необезпеченост на долара (по някои данни само 10% от доларовата маса е действително обезпечена от “националното богатство” на САЩ) рано или късно ще бъде осъзната от света, което пък ще доведе до рязкото му обезценяване, а оттам и до глобална икономическа криза. Истината обаче е, че американският долар е обезпечен не от националното богатство на Америка, а от създаваните именно в Америка нови технологични принципи. Основното значение на последните е, че те “привързват” всички икономики на планета към американската, осигурявайки зависимостта им, вече на на финансово, а на фундаментално технологично равнище. Точно затова и доларът на практика е обезпечен, но не от златото във Форт Нокс, а от умонастроението в днешния свят. Последното пък се поддържа в нужната на американците посока благодарение на колосалния технологичен разрив между САЩ и останалия свят.
Стратегическото технологично превъзходство на САЩ се реализира с помощта на формално несвързани един с друг, но на практика формиращи единно цяло финансово-информационни лостове, управлявани от най-ефективната бюрокрация в света – американската.
На първо място, Съединените щати ефективно гарантират интересите си с помощта на цяла група, формално независими, международни организации, в които те играят доминираща роля. Във военнополитически план такава е НАТО, а в икономически Международния валутен фонд (МВФ) и, в по-малка, степен – Световната търговска организация. Американският контрол над МВФ е почти абсолютен и се гарантира не толкова от максималните вноски на САЩ в уставния му фонд, колкото от състава на висшето ръководство на фонда. Всички негови топ-мениджъри (включително европейците) отдавна се превърнаха от “политкомисари” на своите правителства в чиновници лично предани на “главния акционер”, т.е. на САЩ. Ролята на МВФ и подобните му международни организации в обезпечаване на американската конкурентноспособност е огромна. Все пак основен фактор за ефективността на САЩ е симбиозата между държавата и едрия капитал, в резулат от която транснационалните корпорации и държавата, фактически следват един и същи общонационални цели, помагайки си взаимно в решаването на икономическите и, съответно, политически проблеми. В случая става въпрос не толкова за прословутите “лобита”, работещи в Конгреса и Сената, колкото за хоризонталната
Кадрова ротация между държавата и бизнеса
при която един и същ човек може, условно казано, да се прехвърля многократно от министерския си пост във вицепрезидентското кресло на някоя голяма корпорация и обратно. Тази система осигурява единството на интересите и пълното взаиморазбирателство между икономическия сектор и държавата. Освен това тя е значително по-ефективна от сходната с нея японска система, тъй като последната създава отлично функционираща класа от професионални чиновници, които обаче са сравнително откъснати от икономическия сектор.
В САЩ описаната по-горе “хоризонтална миграция” на ръководителите между администрацията и бизнеса, на практика, изтрива границата между чиновника и бизнесмена, формирайки качествено нов тип универсални топ-мениджъри, еднакво ефективни и в икономическия и в държавния сектор. В резултат от това американската държава и бизнесът участват в международната конкурентна борба не просто като съюзници, а като единен организъм, което качествено повишава ефективността им.
И все пак главният механизъм, обединяващ държавата и едрия бизнес на САЩ е дори не хоризонталната ротация на топ-мениджърите, а дейността на американската аналитична общност. В тази страна големите аналитични центрове често участват и в практическата реализация на собствените си разработки, т.е. не просто прогнозират определена ситуация от гледна точка на своите клиенти, но и определят механизма за нейното “коригиране” с оглед постигането на конкретни цели и, накрая, пряко участват в реализацията на последните. Прословутото американско “кризисно управление” не преследва предотвратяване на кризите, а тъкмо напротив – използването на същите тези кризи като инструмент за постигането на определена цел.
В крайна сметка принципната разлика между американската и източноевропейската (включително българската) олигархия е в това, че срастването между държавата и корпорациите не се реализира на ниво “лобисти”, а на ниво “стратегически анализатори”, т.е. не на основата на моментите, користни интереси на дадена корпорация, а на базата на дълговременните стратегически интереси, в значителна степен общи както за съответната корпорация, така и за обществото като цяло. И само дестабилизация на тази схема, позволява да се говори и прогнозира за дестабилизация на САЩ, както и за бъдеща действително глобална криза.