И така,

на сакралния израз “цивилизационен избор”? С него се оправдават конкретни политически и икономически решения, но доколко въобще е възможно това, след като все още не е ясно, какво точно се крие зад “избора”, който уж вече сме направили? И трябва ли отново да се връщаме към политически заклинания, подозрително напомнящи добре познати от близкото минало клишета като “светло комунистическо бъдеще” или “пролетарски интернационализъм” например?

На (външно)политическо равнище “цивилизационният избор” обикновено се свежда до евентуалното членство на България в Европейския съюз и НАТО. Макар че нито интеграцията в един икономически съюз, нито тази в конкретен отбранителен блок може да се формулира по подобен начин. На по-ниско, чисто битово ниво пък, този избор се схваща по-скоро като ориентация към високия жизнен стандарт и сигурността на благополучния високоразвит Запад. И едното и другото разбиране обаче, неминуемо пораждат въпроса, дали след като сме направили правилния “цивилизационен избор”, все пак сме имали възможността действително да избираме измежду няколко различни “цивилизации” – да речем между “ислямската” и “християнската”, между “православната” и “католическата”, или пък между “англо-саксонската” и онази на високоразвитите общества от Далечния изток? А, може би, тук става въпрос за окончателния ни отказ от рухналата “комунистическа цивилизация” и връщането към принципите на демокрацията (макар че има безброй примери както за комунистически, така и за демократични държави, принадлежащи към съвършено различни цивилизации). Или пък “цивилизационен” именуваме избора на поредния “голям брат”, на чието покровителство ще разчитаме в бъдеще (ако е така, това ще бъде третият или четвъртият “цивилизационен избор” в следосвобожденската ни история, всеки от които в крайна сметка се оказваше неуспешен). Очевидно в случая нямаме особени основания да спрягаме думичката “избор”. Все пак тя все повече се употребява като синоним на “свобода” (т.е. “упражнена воля”), макар и без моралните импликации, които все още съхранява в себе си.

Има, разбира се, и ред други неща, заради които неразбираемото понятие “цивилизационен избор”, настанило се по бейски в политическия ни жаргон, не би могло да се задържи толкова дълго на обществената сцена, ако не ни отпращаше към едно друго, също не съвсем ясно, понятие, наречено “Обединена Европа”. Последното обикновено се свежда единствено до Европейския съюз. Но, в крайна сметка, има няколко, при това взаимно изключващи се концепции за начина, по който би следвало да се структурира ЕС. И, ако действително обвързваме своя “цивилизационен избор” с бъдещото си членство в него, не би трябвало да ни е безразлично, по какъв точно начин ще се изгражда той. Защото формирането на Съюза като свръхцентрализирана европейска държава например, не оставя особено място за оцеляване на малките европейски нации (каквато е българската) и съхраняването на тяхната собствена идентичност в рамките но новите “Европейски съединени щати”, или “Новия европейски Райх”, както наскоро го обрисува немският външен министър Йошка Фишер например.

Напротив,

като равноправен съюз между запазващите своите културни особености (както и пълномощията на своите правителства и парламенти) европейски национални държави, действително би гарантирало българските интереси. Въпреки това, както вече подчертахме, управляващите отново се задоволяват просто да декларират “цивилизационния ни избор”, доказвайки за кой ли път, че това понятие в техните уста очевидно е лишено от някакво конкретно съдържание.

Необходимо е да си дадем сметка, че бедите със словесните подмени нямат друга опора освен общата си скаченост. Те винаги вървят в пакет, за да е сигурно, че вътрешната им структурална обвързаност ще ги крепи, поддържайки широк диапазон на смислова размитост, в рамките на която всеки е свободен да се отдава на свободни интерпретации по темата.

Така стигаме до следващото звено във веригата, което се именува авторитетно “европейски ценности”. Не можем да го подминем, защото обикновено му се придава ключово значение. Над загадката, кои са по-конкретно ценностите на Европейския съюз, всеки може да си напряга ума, колкото пожелае, преживявайки при това и болката от собственото си невежество в това отношение. Досущ както става, когато с термина “мюсюлманин” някои се опитват да обединят две различни понятия – религия и народност, или пък, когато се говори абстрактно за “човешки права”, без да се уточнява, дали същите се визират според Рамковата конвенция на ЕС (защитаваща правата на групи от хора) или според Всеобщата декларация на ООН (защитаваща отделния индивид).

Така, от една страна, “ценностите” на Европейския съюз кръжат около прокламираните преди две столетия от Френската революция идеали за “свобода, равенство и солидарност”, които макар и изхабени от употреба от всевъзможни леви партии и движения, все още не са изгубили за нормалния човек своята обаятелност и атрактивност, а от друга страна –от принципа за “свободното движение на стоки, лица, капитали и услуги”. Макар че двата вида ценности трудно се допълват, това очевидно няма значение, тъй като всеки има възможност да си избере онези, които повече му допадат.

В този смисъл, струва ми се, че изборът ни, наречен “цивилизационен”, при по-внимателен анализ се оказва

на неумел плетач. Разплитането и по тази причина започва да става важно за все по-големи групи от хора, даващи си все по-ясно сметка за причините довели до бурните реакции по време на световните форуми в Давос и Прага.

Всъщност, зад прословутия “цивилизационен избор” и сегашните управляващи, и лявата опозиция се опитват да прикрият очевидната си неспособност да провеждат истинска “реална политика”, насочена единствено към икономическия просперитет и сигурността на България, независимо дали за тази цел в един момент е необходимо да се следва модел, сходен с този на Южна Корея или Тайван, а в друг – с този на Ирландия, Австрия или Финландия например. И няма нищо по-нормално от това

бързо да рефлектират в логически несъвместими езикови конструкции, неспособни да живеят дълго. Динамиката на обществения живот нерядко ги изхвърля преди да са в състояние да причинят необратима вреда. Все пак значителна част от младите българи, изгубили вяра, в обещанията, че “верният цивилизационен избор” ще им гарантира мечтаната възможност за пълноценна реализация в Отечеството, вече емигририраха или се готвят да го направят. Онези, които все пак решиха да останат обаче, все по-рядко си задават въпроса, кое е онова, което ги разделя от европейските и американските ни “по-големи братя”. Те вече търсят подходящите начини и средства (включително и политически) за да изкажат по непредвидимо категоричен начин изводите, до които са стигнали след като са оставили лудите да се налудуват с невъобразимите си иновации. Те се канят да заявят, че българският пазарен манталитет, който никога не е поставял на първо място единствено и само парите, органично не възприема задокеанския ултралиберализъм. Крайният индивидуализъм, отвеждащ личността отвъд общия интерес и противопоставящ я на общността, към която принадлежи по кръв и по дух, не е за тях. Те не желаят да заличат характерната за българската нация триелементна скала на ценностната и система, в която и невербалните символи, и оценяващите думи съдържат установените си значения, задоволявайки се само с “едноелементната” – т.е. тази, в която всичко се оценява единствено в парични знаци. Те все още владеят комуникативните пространства на

на всички нейни нива, и тъкмо поради това крайният либерализъм все още не е успял да разруши най-ценното, което осигурява и вътрешната интеграция на българското общество – специфичните оценъчни знакови системи, позволяващи на принадлежащия към него да мисли логично и остава мъдър, независимо от хаоса и разрухата наоколо.

Втвърдяването на езика с думи-клишета, които не търпят развитие, поради факта, че са лишени от реално съдържание, е един от белезите на глобализацията, но едновременно с това и признак за надигащ се политически земетръс. След който, отказът от поредната “универсална” утопия и връщането към добре познатите принципи на “реалната политика” ще се окажат императива на следващата епоха. И крайно време е родният политически “елит” най-после да осъзнае това.