е не просто стремеж към съхраняването на съществуващите, а преди всичко – на традиционните национални ценности и на формираните от тях структури. Така погледнато, е повече от нелепо желанието за съхраняване на “социалистическия модел” да се обозначава като “консерватизъм”, пък бил той и ляв. Защото идеологията, обосноваваща подобно желание си има име , то е “(нео)комунизъм” и едва ли се нуждае от друго. Малко повече внимание обаче заслужава въпросът за това, доколко национализмът е иманентно присъщ единствено на идеологията и политическата практика на консервативната десница и, дали действително има реално покритие такова понятие като “ляв национализъм”. Известно е, че дълбоката вяра в съвместния живот, в традиционните (а не изкуствено натрапените) общности, във вродената национална солидарност, в националната култура, са черти, типични именно за мирогледа на десницата. От друга страна, за “лявото” мислене са характерни сакрализацията на социалното (класово) разделение в обществото, стремежа към революционното му преобразуване, както и наивната вяра в глобалната утопия за социално съвършеното общество, стояща в основата на вътрешно присъщия на всяка лява идеология интернационализъм. Последният впрочем е една от многото общи характеристика между социализма и породилият го либерализъм, за който също са много типични и вярата в глобалните утопии, и интернационализма (макар и под формата на космополитизъм). Както либерализмът, така и социализмът представляват икономически и философски доктрини, тотално отричащи Традицията и стремящи се към унищожаване на всички обществени институции, органично свързани с политическата и културна история на нациите и държавите. Последното обаче не пречи и на либерализма, и на социализма, независимо че са съвършено чужди на каквито и да било национални чувства, да експлоатират в различни етапи от историческото си развитие точно националните тенденции, без да се отъждествяват изцяло с тях и, в същото време – ерозирайки ги непрестанно. Добре известно е, че малко преди смъртта си, на ХІХ конгрес на Болшевишката партия, Сталин изрича прословутата фраза за “изтърваното от буржоазията знаме на национализма, което ние трябва да вдигнем и използваме за победата на световния пролетариат”. Комунистическата левица никога не се е свеняла да употребява националната идея, макар и лишавайки я от реалното и съдържание, в името на своите конюнктурни цели. “Възродителният процес” е пример за това, как Българската комунистическа партия се опита да тръгне по пътя на “национал-болшевизма” само и само да съхрани властта си. Наред с всичко друго, този процес (чиито провал бе естествен и предизвестен) бе и атака срещу зараждащият се модерен български национализъм и опит за подмяната му с изцяло декларативен и “антитурски”, обслужващ интересите на кръга около диктатора Живков и службите за сигурност (а в годините на “прехода” и БСП), псевдонационализъм.

Така, докато все още присъстваха на политическата сцена, родните “леви националисти” декларираха по всеки възможен повод солидарността си със сърби, кюрди, руснаци, гърци и дори с македонизма на Киро Глигоров, но почти никога с българите, останали по волята на съдбата извън пределите на Отечеството. С течение на времето тъкмо в техните среди получиха разпространение откровено расистки тенденции, декларирани публично от такава емблематична за левия псевдонационализъм фигура като “бореца крещу евреите и циганите” Румен Воденичаров и кръга около него. Неслучайно, преди време, от една и съща трибуна, “левият националист” Воденичаров, нацистът Гелеменов и комунистическият водач Спасов пледираха за обречената кауза на сръбския национал-болшевик Милошевич. В крайна сметка, както национал-болшевизмът, така и нацизмът, са по същество леви и революционни учения, нямащи нищо общо с истинския национализъм, изповядван от консервативната десница в Европа и света. И в този смисъл, сред най-големите грехове на СДС през годините на прехода е именно отказът от възприемането на прагматичния модерен национализъм, без който не може да мине нито една истинска консервативна формация, давайки по този начин възможност на левицата многократно и небезуспешно да разиграва “националната карта”. Тъкмо последното впрочем, превърна появата на нова, консервативна и национално ориентирана десница в императив на днешния българския политически живот.