д-р Никола АЛТЪНКОВ

Днес, когато спорим има ли у нас условия, възможности и желание за формирането, върху основата на все още стихийното българско национално движение, на достатъчно силна и национално отговорна дясна партия, би било добре да се обърнем към опита от миналото. Паралели, разбира се, трудно се правят, а още по-трудно се доказват. Динамиката на политическото развитие е многообразна и появата на нови фактори усложнява прогнозирането и дори достоверния анализ по предварително зададен модел. От практическа гледна точка обаче, един ретроспективен поглед, избягващ както евтините сравнения, така и сантименталната носталгия, би могъл да послужи за реалистичното приложение на предишния опит, предпазвайки ни в същото време от грешките и недостатъците, с които миналото изобилства.

А наследството, за което става дума, е богато и значително. Противно на някои повърхностни и необосновани твърдения в българската историография, патриотичната нагласа, организациите създадени на националистическа основа и тяхната многостранна дейност, са били, може би, най-важният фактор в

Политическия ни живот през 30-те и 40-те години

Тезата за пораженските настроения обхванали нацията след неуспешния завършек на Европейската война е прибързана, половинчата и трудно доказуема. Нещо повече, в известен смисъл поражението от 1918 е катализатор на националистическо мислене и настроения. А оттам до организирането му в движения и съюзи, остава само една крачка, която не закъснява.

Предвестниците на големите формации от 30-те години: Съюза на българските национални легиони (СБНЛ), Ратниците за напредък на българщината (РНБ), Българският младежки съюз “Отец Паисий” (БМСОП), се появяват още през 20-те години. За това съдействат фактори от обективен и субективен характер, някои от които са специфични за българската политическа действителност, а други са повлияни от външни обстоятелства.

Няколко събития от 20-те години изострят националното чувство у българина и съпътстват организираните патриотични прояви. Сред тях са управлението на левицата в лицето на БЗНС (1920-23), комунистическият метеж през септември 1923 и атентатите от 1924-25, чиято кулминация е зверското убийство на 150 човека (и над 500 ранени!) в катедралния храм “Света Неделя” през април 1925. Към тези събития, изострили до неимоверност политическия нюх на българина, следва да прибавим и стопанско-социалната криза в обществото, обусловена от наложените ни след войната непосилни репарации, както и от настъпващата в Европа и света глобална финансово-икономическа депресия след 1929 и нарастващото разочарование от парламентаризма, достигнало до пълното му отрицание в такива цивилизовани държави като Италия, Португалия, Германия и Испания. Неспособността на традиционния либерално-парламентарен модел да се справи с кризисните ситуации, изобилстващи през 20-те години, не остава незабелязана и в България, преживяла не едно разочарование от изборни манипулации, фалшификации и отявлена партизанщина, толкова характерни за новата ни история.

В известен смисъл управлението на БЗНС в началото на 20-те е христоматиен пример за несъвършенствата на либерално-парламентарния модел. Неговите действия (или по-скоро бездействието му) по най-важните проблеми на следвоенна България са напълно неадекватни на тогавашната обстановка. Дошло на власт по силата на народния вот (съгласно либералната догма), потвърден и през 1923, правителството на Стамболийски успява да настрои срещу себе си всички важни обществени слоеве, и преди всичко - финансово-стопанския и военния ни елит. Опитите му да заимства социални рецепти и решения, подсказвани от Изток, не са единствената причина за негативната оценка, дадена му от обществото. Фатално за земеделското управление се оказва обявената от него война на българския елит, военните, интелектуалните и политическите традиции на страната, изискващи до този момент безусловното обединение около националните идеали. В крайна сметка, БЗНС и Стамболийски компрометират самите земеделски идеи с напълно погрешното си отношение към

Националната кауза

и в частност - с отношението си към Македония, което винаги е било пробен камък на българския патриотизъм. Точно това довежда и до свалянето му от власт. Подписването на Нишкия договор със Сърбо-хърватско-словенското кралство през 1922 и изявленията на премиера, демонстриращи отказа му от националните завети (от типа на “Аз не съм българин, аз съм югославянин”), сложиха край на аспирацията на тази “селска” партия да бъде изразител на народните въжделения. Оттогава, та чак до днес!

Септемврийските събития от 1923 стреснаха народа с изявите на организирано насилие, поставено изцяло в служба на чужда каузи и външни интереси. Този безсмислен метеж бе планиран и наложен на нашите комунисти от Коминтерна, изключително в интерес на “световната революция”. Шефовете на Коминтерна се ръководеха единствено от нуждите на съветската държава, или по-скоро на Болшевишката партия, и за тях не бе трудно да намерят послушни изпълнители в лицето на Васил Коларов и Георги Димитров, които скоро след безславното си поражение, заеха ръководни длъжности в международната комунистическа организация.

Потушаването на метежите бе лесно, но отзвукът от тях продължи да тревожи обществото още дълго време. Пътят на насилието (потвърден след смъртта на противника на авантюризма Благоев през 1924) трябваше да бъде извървян докрай. Кулминацията дойде с посегателствата срещу особата на Н.В.Царя (засадата в Арабаконашкия проход през пролетта на 1925, убийството на генерал К.Георгиев и опитът да бъде премахнат държавния глава чрез взривяването на храма “Св.Неделя”), които провокираха силовия отговор на правителството.

Управлението на БЗНС разочарова поклонниците на парламентарния режим. Дошло на власт чрез избори, то бе свалено с преврат. Насилствените опити за завземане на властта компрометираха в очите на нацията и Комунистическата партия. Започна да става ясно, че нито селско-съсловният път предлаган от земеделците, нито партийно-класовият, пропагандиран от комунистите, могат да решат проблемите на Отечеството. Търсеше се друго решение. Връщането към парламентарната система отпреди войната би било за предпочитане пред бездарната земеделска диктатура или класовата държава на комунистите, но и тя бе достатъчно компрометирана, предимно поради крайната партизанщина, похабяваща силите на политическия ни елит. Политическата действителност в периода между Освобождението и 1918 трудно би могла да послужи като вдъхновение за младите идеалисти от следвоенния период.

Поразените от войната велики сили - Русия (минала през руините на опустошителна гражданска война), Германия и Италия, скъсаха след нея с представите за либералния модел като панацея за националното развитие. Болшевишката диктатура в Русия изведе в култ Комунистическата партия като израз и въжделение на националните интереси (макар и забулени под лозунга за международна пролетарска солидарност), а след нея Италия на Мусолини ликвидира парламентаризма през 1922. Плаха, немощна и неуверена, Ваймарска Германия се раздираше от класови и партийни битки и не бе състояние да противодейства на демагогските апели за “единно” и уж “националноотговорно” (но на тоталитарна основа) управление, отправяни от Национал-социалистическата партия на Хитлер. В неговата представа за бъдещето на Германия отсъстваше многопартийността, политическата толерантност и изборното начало, които бяха подменени от водаческия принцип и съблазнителните призиви за национално обединение и възраждане на немската мощ чрез общ труд и усилия. Всичко това бяха

Съблазни, идващи и от Изток и от Запад

на които българското общество не можеше да не откликне. Не е чудно, че чуждите идеи проникваха у нас, чудно е по-скоро, че когато модерният български национализъм открито заяви за себе си, той се разви самобитно и, с малки изключения, не възприе крайния радикализъм пропагандиран от различни комплексирани неудачници на изток и запад от нас.

Да не забравяме, че всички тези събития съвпадаха по време с глобалната финансова криза, достигнала своя връх през 1929. Тогава, както впрочем и днес, световните събития неизбежно въвличаха България в общата депресия. А към това трябва да прибавим и отежняващите ситуацията у нас обстоятелства, както и отношението на великите сили - победителки във войната към нашата страна, изразяващо се в огромните наложени и репарации. Да прибавим и откровената враждебност, демонстрирана от собствените ни съседи, всеки от които бе заграбил внушителен къс българска земя и може би ще успеем да разберем състоянието на националната ни мисъл в края на 20-те и началото на 30-те години.

По твърде особен начин поражението на България в Европейската война изостри политическите страсти. Започнаха да се търсят виновници, заваля порой от взаимни обвинения, развихри се нечувана демагогия, последиците от която се усещат и днес. Появи се терминът “национална катастрофа” (първа, втора, трета…). Впрочем същият термин и днес присъства в политическото ни пространство. Под знаменателя “виновници за катастрофата” функционираше и Народният съд след 1944, пак чрез него се пълнеше и Белене през 50-те години, макар и при на пръв поглед различни, но всъщност аналогични обстоятелства. През 20-те обаче, това катализира обществените настроения в

Още от зараждането си националното движение имаше ярко изразен социален заряд. Точно той позволи в крайна сметка на националните сили да се наложат над комунистите в битката за съзнанието на българина, защото в левите среди социалната загриженост бе самоцел, повтаряна като заклинание внесено отвън, но така и останало неосъзнато. Лозунгът “национално могъща и социално справедлива България” изразяваше ясно въжделенията на народа ни и отне на комунистите (главните врагове на българския национализъм оттогава до днес) тяхното основно оръжие.

Наред със

Социалното начало

и естественото преклонение пред националните идеали, важен елемент в идеологията на националните организации от онова време бе борбата против пораженството, нихилизма, интернационализма и комунизма. На свой ред комунистите също бяха (остават си и днес) непримирими врагове на националното обединение и реализацията на българските идеали. Тогава борбата за умовете и душите на българската младеж завърши с победата на национализма. В навечерието на Втората световна война членовете на Комунистическата партия и съдружните и организации бяха четирикратно по-малко от членовете на която и да е измежду основните националистически формации: СБНЛ, РНБ, БМСОП, или “Бранник”. Влиянието на националистическите идеи по онова време бе фактор от първостепенно значение. С него се съобразяваше царският двор, правителствата, външните сили и всички български политици. Точно поради това, след 9.IХ.1944, тежкият юмрук на комунистическия терор се стовари с най-голяма сила върху националните сили и ВМРО - организацията, която и днес продължава да бъде основен крепител на българщината.

Разглеждайки появата на националните сили от 30-те години, следва да отбележим, че те не възникнаха в организационен вакуум, нито пък под влияние на едно единствено събитие или фактор. Изявата им бе логично продължение на борбите на нашите възрожденци и борци за национална и религиозна свобода през миналия век. А спецификата на българското общество след Европейската война роди и първите значими националистически сдружения.