Добър ден, България! Добър ден Българи!
Честита Нова година, Нов век и Ново Хилядолетие! Откъдето и да го погледнем, това си е тройно, уникално събитие. Случва се веднъж на хиляда години. Не ми се ще да Ви пожелая само баналното “Да сте живи и здрави!” Нека със здравето си и с начина си на живот направим така, щото двадесет и първи век и третото хилядолетие да бъдат български.

Димитър ИЛИЕВ

Всяко дете има мечти. Ако ги желае силно и ги преследва упорито, като порастне, те се сбъдват. И нека сега, в началото на новата епоха, си позволим да помечтаем малко, а после да се захванем здраво да поработим за да превърнем тези мечти в реалност.

И така….

Аерогара София. Самолети кацат и излитат през петнайсет минути. Същото е положението и на всички по-големи летища в страната. Избираме си произволно една група, току що пристигнали, които на десетата минута след кацането на самолета с обработени документи и багаж, са вече на таксиметровата стоянка. Шофьорът на таксиметровия автомобил поема с усмивка куфарите на една възрастна двойка и ги поставя в багажника. После затваря вратите на вече качилите се пасажери и сяда зад волана.

- За къде пътуваме, сър? – пита той на отличен английски.

- Към някой шестзвезден хотел. Имате ли такива?

- Само в София, нашата столица, те са над двадесет – отговаря шофьорът – и, ако се доверите на моя избор, няма да съжалявате.

- Дадено – съгласяват се гостите.

От радиото звучи автентичен фолклор: една песен, която лети в космоса, македонска – която предизвиква сълзи в очите им, шопско хоро – при което обувките им подскачат в такт. Чужденците слушат с отворена уста. Шофьорът прекъсва техния унес.

- Ако ви е по-удобно, можем да разговаряме на матерния ви фламандски език.

Брадичките на двамата увисват още повече. Следва тракийска песен, северняшка, добруджанска, планинарска.

- Пристигнахме – казва водачът и изключва двигателя.

Гестите преглъщат за да намокрят гърлата си.

- Как разбрахте, че сме фламандци? – питат те.

- Ние сме интелигентен и талантлив народ! Наследници сме на велики и достойни българи!

- Дошли сме да опознаем Вашата страна, господине. Толкова сме слушали за нея.

- Ако нямате план, аз съм на Ваше разположение.

- Отлично.

- Добре дошли в България!

Шофьорът ги оставя в ръцете на пиколото и си тръгва.

На другата сутрин.

Туристите са на паркинга. Малко след тях, в уреченото време, пристига и техния екскурзовод.

- Добро утро! Как спахте?

- Прекрасно!

- За да не губим време, откъде искате да започнем? Какво искате да видите най-напред?

- Тъй като ние си нямаме планини, нека тръгнем от тях.

- Няма да е лесно, защото в нашите почти сто и единадесет хиляди квадратни километра площ, има тридесет и осем планини. Сами разбирате, че дори беглото споменаване на най-важните нвеща за тях, би ни отнело чесове.

Гостите отново го гледат със зяпнала уста.

- Как стана така – продължават да се интересуват те – че днес голяма част от световния туристически поток е насочен тъкмо към Вашата страна?

- Преди не знаехме кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Не обичахме себе си, не обичахме и страната си. Бягахме от нея. Докато разберем, че сме имали най-добрите родители – нашите древни прадеди. Сега обичаме родината си и тя ни се отплаща подобаващо. А в недрата и, затрупани от времето, се откриват все нови и нови чудеса.

Музиката, звучаща от радиото, прекъсва. Водещата съобщава, че преди час в страната ни е влязъл десетмилионният турист. Че днес в България, освен десетте милиона българи, пребивават и още толкова чуждестранни гости.

- Щастливо пътуване из страната на чудесата! – тържествува радиоводещата.

Послушали съвета и, възрастното фламандско семейство и шофьорът им потеглят напред…

Как Ви се харесва тази мечта?

Или, както е казал класикът: “Както ви се харесва”.

Таксиметрова стоянка. (Не, това вече не е мечта, а самата действителност). Таксиметров шофьор, захапал мобилния си апарат (Разбира се, далеч съм от мисълта да унифицирам всички представители на тази професия).

- Чуеш ли ме, ма? Да ми изстудиш ракията и салатата да е свежа, че кат се върна ша ти откъсна главата. Ясен ли съм? И виж там да се онадиш у подходящо бельо, да не ревеш после. Айде, че имам клиентела.

Заблудена клиентка решава да ползва услугите му. Таксиметровият апарат цъка като секундарник. Горката жена. Не бих искал да бъда на мястото и.

Вниманието ми привличат пет мургавелки на автобусната спирка, наредени като аптекарски шишета. От празен автобус бягат като “дявол от тамян”, но дойде ли пълен се качват първи. Какво ли правят вътре?

- Ох, обраха ме!

А-а, ясно, сетих се.

Радиожурналист твърдо заявява, че с потурите на дядо си и с конската опашка на по-ранните си деди, не искал да ходи из Европа. Как можело преди хиляда и триста години, да ядят конско месо без нож и вилица и да бършат мазните си ръце в косите и брадите си?

“О, неразумний юроде…”

Друг един такъв пък смята, че няма нищо по-ценно и интересно от женската мастурбация….освен, може би, легализирането на меката дрога. И още нещо – изпада в ярост, когато някой му говори на “вие”.

Един от двама ни е луд за връзване.

Политиците се оправдават: Ние не крадем. Това не е доказуемо. Стига сте гледали в нашите канчета. Гледайте си вашите.

Един друг класик беше написал: “Колко мъка има по белия свят Боже!”.

Как Ви харесва” Или, както Ви се харесва?

Аз лично ще работя в посока на сбъдването на мечтата. Тя по ми харесва от действителността, предполагам и на Вас. Но за да се случи това, трябва да предприемем необходимите действия и променим съзнанието и манталитета си. Какво трябва да се случи, за да сбъдне тази мечта? За да стане така, че светът да погледне с други очи към нас, са необходими няколко простични неща.

Първо: Трябва да осъзнаем, че ние, българите, сме наследници не на “малко варварско племе”, а на високоцивилизован етнос, завещал на света богато културно наследство в областта на философията, държавното управление, социалното устройство, военното изкуство, писмеността, строителството и астрономията.

Второ: Да реставрираме автентичните, забулени от времето, творения на нашите предци – древните българи, траки и славяни.

Трето: Да запознаем света по всички възможни начини с това велико наследство.

Четвърто: Да изцерим голата си и наранена душа, стъпила върху нестинарската жарава, възраждайки органично присъщият и стремеж към съвършенство.

Пето: Като се събуждаме сутрин, да можем да си казваме това:

Господи!

Аз я обичам! Не… това е слабо.

Аз я обожавам! Не, не е достатъчно и туй.

Аз я боготворя! Не, Господи,

аз я поставям над теб!!!

Ужасен съм

и дързък

и дори нахален.

Но, какво да правя – такъв съм си.

Накажи ме, Боже!

Прави с мен, каквото искаш

Избоди очите ми – тези тъжни пламъчета,

обезобрази ме,

откъсни езика ми – та повече да не говоря,

отрежи ръцете ми,

краката ми,

счупи гръбнака ми,

свали ме на легло,

нека съм неподвижен цял живот,

умът ми вземи,

зарази ме с нещо неизлечимо,

изсуши ме,

изпепели ме,

на парчета дребни ме разкъсай…

…само за едно те моля,

не пипай единствено сърцето ми,

не го докосвай,

запази го за вечни времена.

И знаеш ли защо?

Защото то обича

и защото там е тя –

МОЯТА СТРАНА

И накрая: тази година предстоят избори. Много хора ще си облекат новите дрешки и новите обувки и ще тръгнат по “трънливия път” към Парламента. Преди това обаче, ще трябва да минат през урните, където ще ги чакаме ние - тези, които искат мечтата да се сбъдне. Но още преди това, те ще трябва да минат през иглените уши на своята съвест. Ако са готови на всички изпитания, описани по-горе - Добре дошли. Ако не…

Как Ви харесва! Или, както Ви се харесва…