Социалната сфера отдавна не е приоритет единствено в програмите на левите партии.
Юрий МИХАЙЛОВ*
Преди половин век, в известната си реч за “трите пламъка на Франция”, изброявайки основните принципи, от които следва да се ръководи новата десница, Шарл Дьо Гол неслучайно поставя на първо място сред тях принципът за социална справедливост, като посочва, че “пламъкът на онези, които искат всеки французин да има своето място и своят дял във Франция и се стремят хората да запазят своето достойнство, е нашият пламък”.
Днес, повече от десет години след рухването на комунизма и началото на българския преход, у нас, напук на реалността, все още битува дълбоко прогрешното схващане, че социално ориентирана може да бъде единствено левицата, но не и десните политически формации. Сред причините за това са както демагогията отляво, така и крайният либерализъм, възприет от Съюза на демократичните сили и ограничаващ значително провеждането на
Реална социална политика
от сегашните управляващи. В същото време модерните консервативни партии на Запад отдавна са поставили проблемите от социалната сфера в центъра на вниманието си, подлагайки на остра критика концепциите на крайните либерали и социалистите за тяхното решаване. След рухването на комунистическата утопия, основаваща се върху тоталното присъствие на държавата в икономиката, днес сме на път да станем свидетели на не по-малко впечатляващият крах на ултралибералната икономическа концепция, основаща се на наивната вяра във всесилието на неограничения от нищо свободен пазар. В крайна сметка, отказвайки да се съобразяват с човешкия фактор и разчитайки единствено на “обективните закономерности и природните закони” в икономиката, и комунистическата левица, и крайните либерали на практика се стремят към едно и също – създаването на монополи и олигархия, слагащи край на свободната конкуренция и свързаното с нея най-демократично право – правото на избор.
Ето защо, отхвърляйки както идеята за космополитния пролетариат, толкова скъпа на социалистическата левица, така и тази за космополитната буржоазия (идеалът на либералите) съвременната “консервативно-социална” десница подкрепя и, на свой ред, получава подкрепата предимно на дребния и среден бизнес, т.е. на онази маса от свободни и предприемчиви частни собственици, които все още не са унищожени от хегемонията на монополите и финансовата олигархия, и които все още се подчиняват на основния стимулатор за човешката дейност и просперитета в модерното общество – свободната конкуренция. А азбучна истина е, че винаги и навсякъде силната и задоволена средна класа е била и е основа за стабилността на обществото и, оттам, за формирането на истински национално отговорен елит. Нормално е в последния да влизат хора, приели националната идея и поели отговорността за сънародниците си, тъкмо защото успешно съчетават високото си самочувствие с личен просперитет.
Социалната политика, провеждана от модерната консервативна десница, има три основни измерения. Едното е подкрепата за дребния и среден бизнес, която създава конкуренция на монополите, откривайки и възможности за нови работни места. Второто е свързано със създаването на условия (отново на базата на свободната конкуренция) за реално функциониране на институциите на демократичната система, т.е. условия за органична, а не формална, демокрация. Защото, в крайна сметка, всеки монопол (независимо дали “социалистически” или “либерален”), въздействайки върху политическата система, автоматично води до диктатура. И третото – чрез силната ангажираност на частната благотворителност към проблемните групи (сираци, инвалиди и др.) да им обезпечи реална помощ, заобикаляйки тромавата и корумпирана бюрократична система.
Така, подкрепяйки всестранно дребния и среден частен бизнес,
Съвременната “социална десница”
разглежда днешните безработни не като паразитни консуматори на социални помощи, а като утрешни предприемачи. Т.е. същността на истинската социална политика, видяна отдясно, е в предоставянето на шанс за всеки, зачитайки неговата индивидуалност, но търсейки в същото време и мястото му в общността.
За съжаление, през годините на прехода България бе завладяна от най-рисковия капитал, привикнал при това не само да рискува, но и да гради монополи и да не признава никакви правила – този на мафията. Той е продукт на комбинацията между ултралиберална икономическа политика, тромави институции и кланова обществена структура и съвсем естествено, подобно на всички монополисти, се стреми да унищожи тъкмо дребния и среден бизнес, а заедно с него и онзи морал и онези национални чувства, които генерира средната класа.
Като последица от подобно развитие, у нас все още предстои окончателното изграждане на национално отговорен икономически и политически елит, а оттам и на модерна социална десница. Въпреки това, отделни ключови нейни черти вече се долавят в облика на новото българско национално движение, олицетворявано днес от ВМРО. И тъкмо затова евентуалният успех на Организацията на предстоящите парламентарни избори ще има знаково значение за бъдещото развитие на политическия (и икономически) живот у нас, далеч надхвърлящо процента на избирателите, гласували за нея. Време е да запалим трите пламъка на България!
[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]