Първото, което идва на ум на всеки, сблъскал се с политическата и икономическа полемика, разгръщаща се напоследък в развитите западни държави, е определението “тотална”. Ние действително сме изправени пред една тотална полемика. Нямам предвид, че тя носи “тоталитарен” характер (макар и да има такъв момент), а че тази полемика във все по-голяма степен излиза извън чисто политическата или икономическа сфери, засягайки всички области на съвременния живот. Доскоро различните фракции или партии се противопоставяха предимно по чисто политически въпроси (социалните институции, системата на управление или икономическата система), докато в останалите фундаментални области на обществения живот между тях имаше консенсус. Ролята на семейството рядко бе поставяна под въпрос, нито пък се обсъждаше полезността на училището, медицината, психиатрията и т.н. Днес

Оспорват се не само различните модели на управление, но и базовите структури на самото общество, очевидното се обявява за условно и постепенно се опитват да ни убедят, че няма разлика между мъжа и жената (или пък че хомосексуализмът е в реда на нещата, а не отклонение), че родителският авторитет не е оправдан от нищо, че психично болните са нормални, а нормалните – безумци, че медицината произвежда повече болни, отколкото лекува и, накрая, че научните факти следва да се оценяват не на базата на доказаната им истинност, а по-скоро според това, доколко обслужват една или друга модна идеология.

В подобни условия обаче, съществено се променя и самото понятие за политика. Казват, че вече всичко е политика и това е вярно. Но, констатирайки тази “тотална политизация”, означава да признаем и, че “политиката” вече не се прави там, където по традиция е прието. С други думи, възниква въпросът, дали основният залог все още се разиграва в сферата на “политическите интриги”? И, дали електоралната надпревара не се превръща по-скоро в начин за определяне политическия резултат от един много “по-дифузен” процес с “метаполитически” характер, излизащ далеч извън границите на чисто партийното съперничество. По същество, това е въпрос за “властта на културата”, заела в последно време място редом с политическата власт (и която, в определен смисъл, е дори още по-фундаментална от нея).

Онова, с което от днес нататък очевидно ще трябва да се съобразяваме, е, че вече няма място за онази неутрална (пасивна) позиция, която така често обичат да заемат принадлежащите към интелектуалния елит. Защото, ако мълчиш, просто даваш властта на онези, които говорят. Самата принадлежност към една или друга интелектуална школа, философска или религиозна доктрина, фактът че гласуваш за една или друга партия, дори следването на чисто професионална идея, предполага наличието на определена позиция, която може да се разпространи и във всички останали сфери. Извън човека светът действително е неутрален, вътре в човешкото общество обаче нищо не може да бъде неутрално: човекът е онзи, който придава смисъл на нещата, а и самият той е “човек” единствено по отношения на нещата, на които е придал смисъл.

Несъмнено е, че ако идеологиите (т.е. различните виждания за света) винаги са съществували, то не винаги са били осъзнавани като такива, както е днес в епохата, когато всички те са в достатъчна степен схематизирани. Съвременното идеологизирано самосъзнание пък е пряка или косвена последица от ерата на революците (1789-1917). От момента, в който и основанията, и легитимността на принципа на властта в пред-революционните общества бяха радикално преразгледани, всичко, смятано дотогава за неотделим елемент от “естествения порядък”, започна да се разглежда като част от “обществения договор”, т.е. като субективно човешко творение, оказвайки се (съответно) подвластно на различните политико-идеологически фракции, претендиращи да притежават монопола върху “новата истина” и стремящи се към господство. Държавата също се превърна в предмет на спор между тези фракции, което пък не можеше да не доведе до формирането на обширни пространства на “сенчеста власт” и нарастване броя на центровете за идеологическо влияние.

В марксистката теория, думата “култура” има достатъчно точно значение. За класиците на марксизма, културата е преди всичко идеологическа надстройка, зависеща от материалната и икономическа структура на обществото и, в същото време, възпроизвеждаща, укрепваща и оправдаваща тази структура. От което пък следва, че въздействието върху икономическата сфера, води и до промяна на “надстройката”. Този марксистки постулат обаче, по-късно бе преразгледан от нео-марксистите, някои от които стигнаха до извода, че посочената причинно-следствена връзка може да бъде обърната с главата надолу, т.е., въздействайки на “надстройката”(културната и идейна сфера), да се влияе върху структурата на икономическата и политическа власт. Именно тази

навремето бе използвана от Мао Цзе-дун, при формулирането на прословутата му концепция за китайската “културна революция”. Далеч по-задълбочено обаче, въпросната връзка е анализирана през 30-те години на ХХ век от италианския нео-марксист Антонио Грамши, чието влияние върху съвременната левица е изключително голямо. Опитвайки се да анализира, защо съзнанието “изостава” от онова, което би трябвало да му диктува “класовата съзнателност” и как господстващото малцинство успява да държи в “естествено” подчинение “потиснатото болшинство”, Грамши отделя особено внимание на ключовото различие между “политическото” и “гражданското” общество. При това, под “гражданско общество” той разбира тъкмо влиянието на културната, интелектуална, религиозна и морална сфери върху политиката, държавното управление, корпоративната дейност и т.н. Според Грамши, най-голямата грешка на комунистическата левица е вярата, че държавата се изчерпва с политическия апарат на властта. Той смята, че всъщност държавата управлява не само чрез политическия си апарат, но и посредством имплицитната идеология, общоприета и “подразбираща се” за преобладаващата част от обществото. Влизайки в очевидно противоречие с Маркс (според който “гражданското общество” се свежда до икономическата база и противоречието между производителните сили и различните форми на “присвояване” на капитала), Грамши подчертава изключително тясната връзка между идеологията и нравите (менталната структура) на нациите, както и, че именно в това “гражданско общество” се разработват, разпространяват и възпроизвеждат фундаменталните концепции за света, философските доктрини, религиите и всички онези интелектуални и духовни дейности, върху които (явно или неявно) се гради обществения консенсус. Като тъкмо в съвременния тип общества, където политическата власт е дифузна, “гражданската власт” (т.е. манталитета на епохата и духът на времето) придобива огромна роля. Оттук италианският нео-марксист извежда и тотално противоречащата на болшевишката идея, че в развитите общества “преходът към социализма” е възможен не по пътя на революцията, пуча или прякото противопоставяне въобще, а единствено посредством преобразуването на фундаменталните идеи, т.е. на бавната промяна на човешкото съзнание. Като главен залог в тази

се явява културата, в качеството и на ключова сфера за постигане субординацията на ценностите и идеите.

Така, Грамши определя на левите интелектуалци съвсем определена роля – “да спечелят културната война” срещу десницата. Според него, в бъдеще истински субект на историята ще бъде не водачът, нито държавата, нито дори политическата партия, а свързаният с работническата класа, ляв “интелектуален авангард”. Тъкмо той трябва да придаде на “пролетариата” необходимата “идеологическа еднородност”, т.е. онова самосъзнание, кето му е нуждо за да наложи своята хегемония.

Работейки в Италия през 30-те години (т.е. по времето на Мусолини, който го вкарва в затвора), Грамши е бил съвсем наясно, че “пост-фашистката епоха” със сигурност няма да бъде “социалистическа”. Той обаче е вярвал, че имено очакваната “нова либерална ера”, ще даде отлична възможност за реализацията на необходимата “културна инфилтрация”, тъй като интелектуалците – привърженици на марксизма и социализма, ще се окажат в силна, от морална гледна точка, позиция. Затова, малко преди смъртта си (1939), предсказва, че в либералната атмосфера на “демократични промени”, ще доминират левите интелектуалци, реализиращи постепенно необходимата “културна революция”, водеща на свой ред до онази радикална промяна в общественото съзнание, за осъществяването на която теоретиците на марксизма разчитат на промените в икономическата база. Що се отнася до интелектуалната десница, или “традиционните интелектуалци” (термин на самия Грамши), те са обречени на постепенна маргинализация, асимилация или дори ликвидация.

Анализирайки чисто методологичните аспекти на теорията за “културната власт”, не можем да не признаем, че част от идеите на Грамши изглеждат почти пророчески. Очевидно е, че много характерни черти на съвременното либерално общество благоприятстват за реализацията на набелязаната от него стратегия. Никога ролята на интелектуалците в рамките на социалната структура не е била толкова голяма като днес. Демократизацията на образованието, ключовото значение на мас-медиите, все по-важната роля на “развлекателните индустрии” или нарастващото влияние на модните идеи и конюнктурните социологически проучвания върху формирането на общественото мнение – всички тези фактори, в своята съвкупност, позволяват на интелигенцията да реализира значително влияние. Към което следва да се прибави и растящата уязвимост на общественото мнение пред различните метаполитически послания, които са толкова по-ефективни, колкото по-добре е маскиран техният манипулативен и сугестивен характер.