Евразийският “Северен чадър”
Зад споровете за “европейската” или “евразийска” ориентация на Русия се крие амбициозна програма, чиято реализация може да доведе до появата на най-могъщия геополитически съюз на планетата
Александър КАЗАКОВ
*Фактът, че, напук на всички протести на Вашигтон, в края на 2001, от пристанището на Санкт Петербург бе натоварен поредният атомен реактор за иранската атомна електроцентрала в Бушера, отново поставя въпроса за принципната основа на сближаването между Русия и САЩ, в периода след терористичните атаки срещу Америка от 11 септември. Действително ли може да се твърди, че Кремъл окончателно е направил своя избор между “евроатлантическия” и “евроазиатския” модел на развитие в полза на първия? Откакто през 1997 Елцин даде да се разбере, че руско-китайското сближение може да се превърне в реален противовес на единствената на планетата свръхдържава – Съдинените щати, и крачка към изграждането на “многополюсен свят”, западните експерти с огромно внимание следят развитието на отношенията между Москва и Пекин. Впрочем, тъкмо опасенията за активизация на тези отношения бяха и основната причина за бурната радост, последвала обявената след 11.09. от Путин подкрепа за ръководената от САЩ “антитерористична коалиция”. Според известния американски политолог К.Блейкър обаче, истината е, че Москва и днес продължава да следва “балансирана външна политика”, основаваща се на “сближаване с Изтока при продължаващо движение на Запад”. Да започнем с
“Движението на Запад”
Основните елементи в политиката на Русия към Запада бяха изложени от президента Путин в прословутата му “берлинска реч” от 26 септември 2001, която канцлерът Шрьодер неслучайно обяви за “историческа”. В нея руският лидер посочи необходимостта да бъде погребана “старата ценностна система” и се сложи край на студената война. И, което е най-важното, Путин съвсем ясно обрисува пред европейците (които напоследък изглеждат все по-склонни да се противопоставят на американската хегемония) не просто модела на един бъдещ “многополюсен свят”, но и конкретна перспектива за създаването на реален противовес на САЩ върху огромната територия на Евразия. И въпреки думите му, че “никой не поставя под съмнение значението на връзките между Европа и Съединените щати”, повечето западни анализатори откриха в тях очевиден опит за внасяне на разкол между западноевропейските държави и Америка. Впрочем, те имаха всички основания да разсъждават така, защото Путин призова Европа тъкмо към това: да остави Америка, заедно с нейния “петдесет и първи щат”, т.е. Великобритания, и да се заеме с изграждането на собствения си дом, който (отново неслучайно) бе наречен не просто “Обединена”, но и “Голяма Европа”. Руският президент бе съвсем наясно, че подобно определение се асоциира в съзнанието на европейците със старата идея на Шарл дьо Гол за “Обединена Европа от Атлантика до Урал”, която днес господарят на Кремъл се опитва да продължи чак до Беринговия пролив.
“Аз смятам – продължи да сипва сол в европейската рана Путин – че Европа трябва твърдо и задълго да укрепи репутацията си на могъщ и действително самостоятелен център на световната политика”. Според него обаче за тази цел, европейците следва да предприемат една наистина “решаваща крачка” – да се хвърлят в обятията на Москва, т.е. “ да обединят собствените си възможности с огромните човешки, териториални и природни ресурси и с икономическия, културен и отбранителен потенциал на Русия”. В случая, под “европейски възможности”, Путин изглежда има предвид предимно финансовите ресурси на Европейския съюз. Дали обаче, руският лидер действително разчита на разбиране от страна на европейските си колеги? Очевидно, особено ако става въпрос за лидерите на Франция и Германия, които (както признават дори и американските политолози и геополитици) “са вече достатъчно силни и напористи, за да влияят в изключително широки мащаби” (Збигнев Бжежински). И Франция, и Германия се стремят да лидират в обединяваща се Европа, макар и да следват различни геополитически вектори. Франция например, се опитва да стане ядро на средиземноморско-северноафриканската група държави, докато германските интереси по традиция са съсредоточени в Централна и Източна Европа. При това обаче, пак според Бжежински, “и Франция, и Германия смятат, че на тях е възложена мисията да представляват европейските интереси по отношение на Русия, като Германия, поради географското си положение, придържа към концепцията за необходимостта от привилегировини двустранни отношения с Москва”. Така, че интересът между Западна Европа и Русия очевидно е взаимен.
Що се касае до
Отношенията между Европа и САЩ
достатъчно е да цитираме изказванията на някои от наследниците на Дьо Гол, които обикновено не пестят силните изрази. Още Франсоа Митеран твърдеше навремето, че: “Възможно не всички французи го знаят, но ние сме във война с Америка. Перманентна война на живот и смърт, икономическа война, която няма да има край. Да, американците са много силни, поглъщат всичко и не желаят да делят с никого властта си над света”. Не по-малко остро звучи и сегашният френски президент Ширак, превъзнасящ бъдещата победа на “европейските ценности” над американския консерватизъм. Що се отнася до немските лидери, те (макар и да не го казват) мислят по същия начин. Тоест, като цяло европейско-руският съюз има отлични перспективи. Описаната по-горе стратегическа ос Париж-Берлин-Москва обаче, съвсем не приключва с руската столица. Защото Кремъл се опитва да я продължи до Пекин и, възможно, до Делхи.
“Великият Изток”
Стратегическото партньорство с Китай, както вече посочихме, стартира още по времето на Елцин. След първото посещение на Цзян Цзъ-мин в Москва през септември 1994, между двете държави бяха реализирани цяла поредица от грандиозни оръжейни сделки. През 1997 Елцин вече твърдеше, че укрепването на връзките с Китай е реална контрамярка срещу разширяването на НАТО на Изток. Междувременно продължаваха да укрепват не само военните, но и икономическите връзки между Москва и Пекин. Обемът на търговския обмен между тях нарастна от 3,8 млрд. долара през 1994 до 7 млрд. през 2000, като целта е цифрата да стигне 20 млрд. От ключово значение в тази сфера е решението за строителството на газопровод от Сибир към Китай, както и за удължаването на Транссибирската магистрала до тихоокеанските пристанища на Южна Корея. Защото тези тръбопроводи и релсови пътища ще свържат Русия с Азиатско-Тихоокеанския регион по-силно от всички декларации за приятелство.
На свой ред, авторите на нашумелия геополитически анализ “Китай- голямата стратегия” (Пекин, 1997) твърдят, че Китай трябва с всички възможни средства да развива сътрудничеството си с Русия, защото то ще доведе до това, “в бъдеще китайската позиция в конкуренцията с останалите световни сили да стане печеливша”. Тоест, на Изток Москва също среща пълно разбиране по въпросите на “стратегическото партньорство, равноправието, взаимното доверие и взаимната координация”…
Разбира се, има един много сериозен проблем. Американците, които поради високомерието си, засега гледат сравнително спокойно на възможността за създаването на “Голяма Европа” от Атлантика до Берингови пролив, съвсем не се отнасят по същия начин и към руско-китайското сближаване. Още през 1993 тогавашният държавен секретар на САЩ Уорън Кристофър обяви, че “нито един регион в света няма по-голямо значение за американските интереси, от Азиатско-Тихоокеанския”. Още по-ясно това бе формулирано от бившия съветник на Клинтън проф.Майкъл Манделбаум от Университета “Джон Хопкинс”: “След края на студената война двете най-важни за САЩ страни са Русия и Китай. Обяснението е просто и е свързано с техните размери, икономически потенциал и военна мощ. За външната политика на Америка е изключително важен фактът, че независимо от съществуващите между тях противоречия тези две страни представляват предизвикателство за мощта и хегемонията на Съединените щати”.
Тъкмо поради това и известният американски политолог и анализатор от Института Брукинг Файона Хил, отбеляза по повод проведената през октомври среща на лидерите на най-големите световни сили в Шанхай, че “американската страна изпитва “известно безспокойство” от активизацията на връзките между Москва и Пекин, което придаде особена пикантност на факта, че Буш и Путин се срещнаха именно в Китай”.
“Северният чадър”
Аналитичният екип на руския президент разполага с изключително амбициозни геополитически разработки, свързани с практическото изграждане на стратегическата ос “Париж-Берлин-Москва-Пекин” (като, по всичко изглежда, тя ще бъде обвързана и с триъгълника “Москва-Пекин-Делхи”). Предвид доминиращата тема от последните месеци – борбата с “терористичния интернационал”, американските геополитици не могат да не признаят, че въпросната “ос” се превръща в своебразен “Северен чадър” над най-неспокойния “пояс на насилието” на планетата - от Балканите до Афганистан. Един поглед към глобуса е достатъчен за да се убедим, че този “чадър” отделя (т.е. защитава) Северна Америка от войнствения и раздиран от конфликти Юг. А все по-тесните връзки на руснаците с Иран могат да доведат до това, че “Северният чадър” ще се сдобие и с необходимата “дръжка”.
Така, постоянно подчертавайки икономическата изгода от външнополитическите си ходове, Кремъл все по-тясно се обвързва със своите евразийски съседи посредством изграждането на нови газо- и нефтопроводи и енергийни линии. Неслучайно, в навечериота на октомврийската среща в Шанхай, руският външен министър Игор Иванов откровено подчерта необходимостта от “създаването на гъста мрежа от газо- и нефтопроводи, а също и на “енергийни мостове” към Китай, Япония и Корея”. Тъкмо посредством тази мрежа от тръбопроводи, енергийни линии и релсови пътища, Русия се готви да направи решаващата крачка в “интегрирането на евразийското пространство”. Впрочем, превръщайки се в свързващото звено между европейския Запад и Далечния Изток, Москва ще може много по-успешно да противодейства и на дезинтеграционните процеси вътре в страната, в момент когато бъдещето на Кавказ е все още неясно, а руското Приморие се възприема от останалите региони почти като “чужда държава”.
Тоест, независимо от опасенията, че Русия окончателно се е превърнала в съюзник, и едва ли не васал на Америка, Москва очевидно разполага с достатъчно силни козове в голямата геополитическа игра за преразпределянето на света. Разигравайки тактическата карта на антитерористичния съюз със САЩ, Русия от стратегическа гледна точка, може далеч по-спокойно да се посвети на основната си цел – изграждането на същият този евразийски “Северен чадър”, който в перспектива може да се трансформира в най-могъщия геополитически съюз на планетата.
[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]