В огромният масив от изследвания, посветени на фашисткия феномен, който, наред с болшевизма, дава основание на мнозина на определят ХХ-ти век като “кърваво столетие на радикален тоталитаризъм”, книгите на Пол Гишоне “Мусолини и фашизмът” и “Хитлер и националсоциализмът” на…., появили се наскоро на книжния пазар благодарение на издателство “Кама”, привличат вниманието преди всичко със стремежа на авторите им (професори в Женевския и…. университети) да представят обективно живота и идеите на две от най-одиозните фигури в най-новата история на човечеството. Усилията им следват традицията, чието начало поставят през 60-те хора като Ернст Нолте или Йоахим Фест, и в която доминира тезата за кризата на европейската либерална система като основна предпоставка за

Тъкмо кризата на либерализма провокира невиждания подем на радикализма на Стария континент непосредствено след края на Голямата война. Началото му, разбира се, поставя победата на болшевистката революция в Русия. Впрочем, самата идея за революцията, като средство за решаване на назрелите обществени проблеми, е иманентно присъща на либерализма и в този смисъл революционните идеи на болшевизма (както и тези на фашизма и нацизма) генетично произлизат от либералните. Така или иначе, агресивният комунизъм, настъпващ от Изток, допълнително задълбочава кризата в либералните европейски общества, където отчаяно се търси адекватно средство за преодоляване на разложението и революционните настроения, обхванали значителна част от масите. В този смисъл типичните за Европа между двете световни войни авторитарни режими като тези на Пилсудски, Манерхайм, Хорти, Долфус, Салазар или Франко, са реакция срещу опитите за насилственото налагане на революционната комунистическа утопия и разрушаване на традиционните обществени устои. След Първата световна война континентална Европа (с малки изключения) е изправена пред почти неразрешимата дилема: “разрушителна революция, последвана от тоталитарна диктатура или съхраняването на икономическите, политически и нравствени устои на буржоазното общество, макар и с очевидно недемократични средства”.

предопределят фаталната грешка, допусната от консервативните кръгове в Германия, потърсили съюза с революционния националсоциализъм, за да предотвратят комунистическата диктатура. Така, докато Франко или Манерхайм успешно парират претенциите на местните “протофашисти”, немската консервативна десница бива пометена от националсоциалистическата “расова” революция, в резултат от което дванайсет години по-късно Германия се оказва на дъното на пропастта. В Италия пък дълго време съществува неустойчиво равновесие между стария консервативен и новия фашистки елит, докато самият Мусолини се колебае между ролята на Цезар и тази на тоталитарния диктатор. В крайна сметка обаче, победата на германския националсоциализъм окончателно предопределя и пътя, по който тръгва италианския фашизъм.

Всъщност, независимо от опитите си да я квалифицират като “национална” или “социална”, и Хитлер, и Мусолини, оглавяват една “нихилистична революция”, която по думите на немския историк Тео Шидер “съдейства единствено за разрушаването на моралната и политическа субстанция на националната буржоазия, а оттам и на нацията като цяло”. И никак не са случайни и откритото възхищение на Хитлер от “фанатизма на съветските комунисти, толкова различни от страхливата и слаба буржоазия”, и фактът, че Мусолини стартира като политик на крайната "протокомунистическа” левица, за да се върне отново към нейните ценности в драматичните последни месеци на “социалната република Сало”. Както не е случайно, че и фашистко-нацисткият, и комунистическият модели на “догонващо развитие” в крайна сметка приключват с пълен провал.