Крайно време е да си дадем сметка в каква държава живеем. А фундаменталният проблем за България, носещ в себе си и всичко останало, е именно за държавния модел. За да не бъдем обвинени в ненужно теоретизиране, напомняме че моделът на държавата предопределя поведението на нейните институции и отношението на гражданите към тях.

България не е консервативната държава и това е нейният проблем.

Нещата стават още по-ясни, когато обсъждаме не теоретични модели, а реални ситуации. Защото животът обикновено намира успешно приложение на сухите теории. Западният свят например, пропагандно се представя за либерален. Любопитно е обаче, че чистият либерализъм отсъства в държавите, които имаме за пример и блян. Там, насърчаваният като чисто либерален индивидуализъм е стабилизиран от правото и съда. А едва ли има по-консервативен елемент от тях. Те обаче не изчерпват консервативните практики. Дори в обявената за най-либерална държава САЩ, тежката травма от атентатите над 11.IХ бе преодоляна посредством идеята за общност, която е дълбоко консервативна. А успешното и приложение се признава и от приятели, и от противници.

В исторически план консерватизмът в България също има своите специфики. Той е преди всичко морален, и неговите радетели като Стоян Михайловски успешно го съчетават с либералния модел на Просвещението, именно защото са убедени, че тази комбинация носи успех за общността. Пак в зората на Третата българска държава, през 1880, “либералният” премиер Петко Каравелов налага строг закон за Върховната сметна палата, непозволяващ разхищения на държавни средства.

Съпоставена с т. нар “развити държави” днес либералната практика в България представя най-разрушителната си същност. У нас либералната държава е инструмент за ограбване на слабите от силните. Тя създава среда, която напомня твърде малко държава и далеч повече джунгла. Консервативният фундамент на правото и съда у нас е обикновена декорация. Липсва и другият, често отричан като консервативен, елемент на държавното устройство. Връзката държава-данъкоплатец. Всеки плаща данък според доходите си, срещу което очаква грижа на държавата за себе си, но и и за запазване спокойствието на средата в която живее. А не е възможно човек да бъде спокоен в една разпадаща се общност и това го знае всеки първокурсник по психология.

Днес в България имаме либерална държава, отнемаща на хората чувството за общност. Общността в момента се унищожава - общината, блокът, махалите, като социална единица. Хората, които трябва да си помагат са докарани да положението на кръвни врагове. Това ги прави беззащитни и лесни за ограбване. Точно това е и функцията на българската либерална държава. Достатъчно е да погледнем самоназначилия се елит. Всеки, който се издигне, се обръща срещу народа си. Политиците бързат да се откъснат от общността при първа възможност за кариера. Това съвсем не е случайно. Те просто не могат да се развиват по друг начин, защото това е условието, поставено пред тях от либералната държава.

Либералните политици обаче изпадат в затворен кръг. Настъпва момент на пресищане и отричане на политическата система. И тогава става опасно не само за кариерата, но и за живота им. Проблемът не е нов за модерната история на страната. В България на няколко пъти се е стигало до подобна ситуация. Срещу архетиповия образ на политика бай Ганьо, винаги се е изправял архетиповият образ на Андрешко. Никога не се знае, кога отделният българин (индивидуално и всеки за себе си) ще стигне до андрешковата реакция и физическото ликвидиране на някой представител на либералната държава. След това идва реакцията на комунисти и аграрници(земеделци), нахвърлили се срещу града и бившите управляващи, с амбицията да отстранят физически цялата управлявала дотогава прослойка. Наглед тази реакция противоречи на твърдението за консервативния характер на българина. Но всъщност е доказателство тъкмо за това. Трудно се бунтуваме, именно защото сме консерватори. Обикновено сме сдържани, но трупаме и помним. В един момент обаче чашата прелива и става страшно. Горко на тези, които не улавят симптомите на подобно надигане. Онова, което се случи на 10 януари 1997, бе бледа илюстрация за нагласите на българина.

Според тези нагласи

Реакцията на общността е естествена. Тя започна с пасивната форма на избягване на данъци. Свидетели сме и на следващите и етапи. Протестите срещу данъците излизат на улиците. Те са не толкова израз на несъгласие с конкретния им размер, а недоволство от отношението към общността. Показателна е реакцията на шофьори и занаятчии. Наблюдаваме класическа самоорганизация на групи по интереси. Всъщност нещо подобно се е случило и през Възраждането. Осъзнаване на нуждата от самоорганизация, е позволила на българската общност да тръгне напред.

Очевидно, решенията, която предлага днешната българска либерална я тласкат към дълбока криза. Затова ответното решение на обществото е самоорганизация срещу либералната държава. Конфликтът вече е очертан. Гражданите срещу либералната държава. И колкото по-бавно реагира тя, толкова по-тежък ще бъде конфликтът.