В края на миналата година политическото ехо от атентатите в Ню Йорк и Вашингтон достигна и Балканите. Смяната на акцентите във международната активност на Вашингтон вече е ясна. През януари т.г. Джеймс Хупър, директор на Групата за международно право и политика от Вашингтон, заяви в интервю за черногорското списание “Монитор”, че политиката на САЩ на Балканите “е в ръцете на дипломатите в региона и на нишестоящи чиновници от Държавния департамент, защото лидерите на САЩ се занимават с борбата с тероризма”. А съвсем доскоро нещата не стояха така. Директорът на изследователската програма за Източна Европа в Международния център “Удроу Уилсън” във Вашингтон Мартин Шлезинджър твърди в един анализ, посветен на американската политика на Балканите (и носещ показателното заглавие “Най-лошият възможен свят”),че по времето на Клинтъновата администрация балканските проблеми са били доминиращи във външнополитическите дела на САЩ и дори самият президент е отделял много повече време на нашия регион, отколкото на Русия, на Китай или Близкия Изток.

Фактите от последните месеци и ситуирането на балканските проблеми върху глобалния фон на антитерористичната битка, показват обаче, че американците започват постепенно военно, политическо, дипломатическо, а вероятно и икономическо оттегляне от Балканите, за да се посветят на далеч по-важни за тях международни проблеми. Като голяма и отговорна сила, САЩ ще се постараят да извършат тази стъпка безшумно, организирано и с минимални вреди за своите интереси в региона.

Политиката на САЩ на Балканите през последното десетилетие може да бъде разделена на четири етапа. До 1995 Вашингтон се държи предпазливо и до голяма степен отстранено от бурните военно-политически конфликти, съпровождащи разпадането на Югославия. Обратът настъпва с решението да бъдат бомбардирани позициите на босненските сърби и агресивното налагане на Дейтънското споразумение. От тук нататък, американските ангажименти на Балканите навлизат в период на постоянно нарастване (1995-1999). Връхната точка в този процес естествено е войната срещу Югославия от пролетта на 1999.

От военния разгром на Югославия до 11 септември 2001, САЩ поддържат военно-политическото си присъствие в Западните Балкани на сравнително постоянно ниво като през есента на 2000 постигат още една важна цел – свалянето на Слободан Милошевич. Смяната на властта в Белград струваше на американските данъкоплатци изненадващо евтино – около 100 милиона долара, вложени в югославската опозиция. В този период бе изградена военната база “Бондстийл” в Косово, която бе най-зримото материално доказателство, с което американците казваха: “Ние сме тук и трябва да се съобразявате с нас!”

Македонската криза от миналата година обаче показа, че при новата администрация на Джордж Буш Вашингтон не е склонен да поема нови сериозни балкански ангажименти. Дълго време американците не само, че не бяха решили дали да се намесят осезаемо край Вардар, както това стана в Босна и Косово, но и нямаха ясна позиция по въпроса, кой е главният виновник за конфликта. А това е много важно за нация, пред която всички действия на президента трябва задължително да се обосновават с морализиращи тези. Наистина, Охридското споразумение между основните политически сили в Македония бе наложено и с активното участие на пратеника на Вашингтон Джеймз Пардю, но неговата намеса бледнее в сравнение с ролята, която Ричард Холбрук изигра за спирането на войната в Босна и за ускоряването на развръзката в Косовския конфликт.

Случилото се на 11 септември м.г. смени приоритетите САЩ. След кратък период (2-3 месеца), необходим за осмисляне на атентатите и техните последствия, стана ясно, че въпросът “Какво да правим с Балканите?” е вече трансформиран в “Какво правим на Балканите?” В края на миналата година Вашингтон излъчи няколко недвусмислени сигнала в тази посока. “Съставът на многонационалните мироопазващи сили в Босна (ЕСФОР) трябва да се съкрати с една трета, т.е. с 6 хиляди души” - каза американският военен министър Доналд Ръмсфелд на среща с колегите си от държавите от НАТО в Брюксел през декември. Същата позиция бе повторена няколко дни по-късно от представителя на САЩ и на Шестата ежегодна среща на министрите на отбраната на страните от Югоизточна Европа в Анталия. В турския курорт американците добавиха и още един нюанс – функциите на съкратените международни миротворци трябва да се поемат от балканските държави.

Очевидно е, че военното присъствие на САЩ в Босна и в Косово ще намалее. В общи линии причините за това са ясни. След 11 септември Балканите са извън епицентъра на световната борба срещу тероризма. САЩ приключват войната в Афганистан, но вече се появиха съобщения, че се набелязват следващите цели, които могат да бъдат в Сомалия, Судан или Ирак.

2001 донесе още една важна стратегическа промяна за Западните Балкани. Новите власти в Белград вече не разглеждат САЩ и НАТО като врагове и са готови да сътрудничат с тях. Югославското ръководство изяви желание страната да бъде включена в инициативата на Алианса “Партньорство за мир”. А не е тайна, че една от причините за засиленото военно присъствие на Вашингтон в Босна и в Косово бе съседството с подчертано антиамериканския режим на Слободан Милошевич в Югославия.

Мотивът “борба със световния тероризъм”, който е определящ за сегашната външна политика на САЩ, не е приложим към Балканите. Наистина, албанските бунтовници в Македония и в Южна Сърбия не са изключили терористичните средства от своя арсенал и във Вашингтон са наясно с това. Но пък от друга страна албанският тероризъм е чисто балкански регионален феномен. И американските граждани са последните, които могат да се опасяват от някакви посегателства от страна на албанските бунтовници.

Така стигаме до логичното заключение, че през последните месеци мотивацията за американското военно присъствие на Балканите намаля значително. За Вашингтон залавянето на Осама бин Ладен и молла Омар вече е несравнимо по-важно от арестуването на някогашните лидери на босненските сърби Радован Караджич и Ратко Младич. Успоредно с частичното изтегляне на своите сили от Босна, САЩ разгръщат засилена дипломатическа активност за канализиране на политическите процеси в Западните Балкани в

В това отношение Вашингтон вече има подчертани успехи, които напоследък са най-видими в сръбската част на Босна. САЩ си запазват и някои индиректни лостове за влияние върху събитията на Балканите. Такива са Хагският трибунал, който преследва все по-яростно националистическите лидери от региона (главно сръбските) и така улеснява техните конкуренти-либерали; Международният валутен фонд, чиито заеми правят балканските държавници по-лесни за манипулиране; примамката “членство в НАТО”, към която пък са особено чувствителни България и Румъния.

Любопитна подробност е назначаването на един от най-дейните на балканското направление американски дипломати за посланик в София. Възможно е, след като се отдръпват от пряка намеса в Македония, САЩ да разчитат посредством България да оказват по-дискретно влияние върху процесите край Вардар, макар че за разлика от предшественика си, който често отскачаше до Скопие, премиерът Сакскобургготски е много по-сдържан в това отношение.

И така, каква е равносметката от затихващото няколкогодишно активно въвличане на една далечна, неевропейска велика сила на Балканите? През това време на полуострова се появиха два-три международни протектората, които трябва да бъдат поддържани от чужди военни сили. САЩ успяха да пречупят желанието на сърбите да доминират в западната част на полуострова и засилиха позициите на албанците. Със своята дълга държавна традиция, традиционна непреклонност към външен натиск и желание за сътрудничество с Русия, Югославия (Сърбия) наистина не се вписваше в американската представа за “ред” на Балканите. Всъщност, американците все още не могат да бъдат напълно спокойни, докато президент на Югославия е Воислав Кощуница.

Дали обаче отвъдокеанските стратези не сбъркаха като, разбивайки плановете за “Велика Сърбия”, отвориха път на тези за “Велика Албания”? В тактически план грешка няма. Албанците са признателни на САЩ, никога няма да станат експонент на руските интереси на Балканите и, в същото време, липсата на държавна традиция няма да им позволи в близко време да претендират за ролята на балкански доминатор, който някога ще поиска да излезе от сянката на великите сили. От стратегическа гледна точка обаче е възможно албанците да станат част от световната мрежа на нациите, религиите и организациите –парии, които са и основната мишена на американската антитерористична кампания. Така помощта на САЩ за една млад и динамичен народ може да се превърне в своеобразен бумернг.

На фона на постепенното американско дезангажиране от Балканите, експертите вече се питат, кой ще поеме досегашната роля на Вашингтон в региона? Европейският съюз? Или може би Германия – нали тя ръководи сегашната мисия на НАТО в Македония, а новият главен администратор на Косово е немец? За точен отговор на този въпрос още е рано. Все пак със сигурност може да се твърди, че отговорността на Европейския съюз за поддържане на стабилността на Балканите нараства. Македония може да се превърне в първият истински тест за способностите на Европа да действа решително и енергично без американското лидерство.

Предстоящата година ще бъде време на преразпределение на балканските отговорности за Запада. Предпазливостта на САЩ дава основание да се мисли, че този процес ще бъде плавен, но амбициите и нетърпението на някои балкански играчи могат отново да разклатят стабилността в региона.