Проблемът за отношенията между християнството и исляма възниква още в далечния исторически момент, когато вярата на Мохамед взривява Арабския полуостров, поставяйки началото на дългия процес на завоевания и ислямизация, който не е приключил до днес. Известно е, че много религии и философии, определяли живота на милиони хора в продължение на стотици или хиляди години, постепенно са губели притегателната си сила за да бъдат изместени от други. И ние, християните никога не бива да забравяме това, опитвайки се да определим днешната позиция на християнството (или на пост-християнския западен свят) към Исляма.

Всяко сравнение между двете религии извежда на преден план дълбоките различия, съществуващи между тях. Мюсюлманските държави са обединени в световна асоциация (Ислямска конференция) с постоянен секретариат, провеждаща редовни форуми и демонстрирала завидна активност дори по време на кризата, породена от терористичните нападения на 11.09.2001. Християнският свят не разполага с нищо подобно и макар че тъкмо той бе подложен на атака, никой така и не се осмели да заяви открито, че тя е просто част от мащабния натиск на исляма срещу християнството. Така, докато ислямският свят ясно се идентифицира като такъв, християнският предпочита да се определя по-скоро като “международната общност”. Което поражда въпроса, толкова разединени ли са днешните християни, че дори и в тази ситуация са неспособни да се обединят, да защитят своята религиозна идентичност, християнската демокрация и международното право?

Афганистанската кампания и битката с “Ал Кайда” са поредния белег на новата фаза, в която са навлезли отношенията между Исляма и Запада (т.е. християнския свят). Фаза, чието начало бе поставено преди около половин век. И чието съдържание се определя от четири основни момента. Първият е освобождаването на мюсюлманския свят от властта и доминацията на Запада; вторият е свързан с възраждането войнствения ислям, третият - с онова, което някога Оруел определи като "негативният (анти)национализъм на Запада", т.е.мазохистичното самобичуване и вменяване на вина, характеризиращо отношението на големите християнски държави към някогашните им, населени с мюсюлмани, колонии, и, накрая, колективната самозаблуда, която дълго време доминираше в представата ни за Исляма. Тъкмо тя караше и политиците, и онези, които формират общественото мнение на Запад, да игнорират същността на проблема в продължение на цели десетилетия. Днес същата тази масова хипноза кара мнозина да свеждат всичко до дейността на хора като Бин Ладен или прословутата "Ал Кайда", въпреки очевидните симптоми, че заразата е много по-дълбока и разпространена, обхващайки вече целия мюсюлмански свят. Да не забравяме и инфилтрацията на марксистките стереотипи в западния начин на мислене, в резултат от което се търсеха единствено икономическите измерения на кризата в отношенията между християнската цивилизация и исляма и се поддържаше илюзията, че предоставянето на икономическа и хуманитарна помощ ще притъпи острието на мюсюлманския антагонизъм, както и, че вината за икономическия провал на ислямския свят следва да се търси у Запада.

Но, за да видим, как точно се развиха нещата, нека се върнем към времето след края на Втората световна война. Почти целият мюсюлмански свят, изключение на Турция и част от Арабския полуостров, се намираше под прякото управление на Запада. Цяла Северна Африка и прилежащите и части южно от Сахара, Близкият и Средният Изток, частично Иран, а също британска Индия, Малайзия и Индонезия, както и съветска Средна Азия, бяха под не-мюсюлманско управление. И именно по време на този "колониален" период те успяха да постигнат известен прогрес. През последвалите 60 години всички тези региони отхвърлиха чуждото "господство" . Само че това съвсем не им донесе бленуваното благоденствие. Мюсюлманските държави изпаднаха в перманентна криза и над тях надвисна

Все повече от тези страни се отказват да провеждат демократични избори, защото така биха докарали на власт хора, признаващи единствено законите на шариата и джихада. Турция, Алжир и Египет са сред държавите, изпитали го на гърба си. Така обаче мюсюлманският свят доброволно се лиши от механизмите, съдействащи за еволюционните и мирни конституционни и политически промени.

През последните 50 години, независимо от огромните печалби от петрола, който според местните "правоверни" им бе пратен от Аллах, в мюсюлманския свят не беше постигнат пропорционален ръст на жизнения стандарт, по-скоро стана обратното. Петролното богатство бе неразумно прахосано и последиците от това тепърва ще се усетят. Саудитска Арабия, този архетип на "пещерата на Аладин", се намира в перманентна икономическа криза. Достатъчно е руснаците да решат да залеят пазара с евтиния си петрол и Саудитите ще фалират моментално, режимът им ще рухне, страната ще се разпадне, огромните и дългове ще си останат неплатени и целият регион ще се превърне в обширна политико-икономическа и военна "черна дупка".

Демографският бум, улеснен от подобреното медицинско обслужване, доведе до ръст на населението в ислямския свят, несъответстващ на възможностите му за обезпечаване на заетост. Рухна крехкият демографски баланс и все повече млади хора се оказаха на улицата, без постоянна работа и особено податливи на религиозната демагогия. Посланието на исляма към тях е измамно просто - солидарност между мюсюлманите и връщане към законите на Пророка, плюс параноична омраза и подозрение към "неверниците". Нищо ново, защото от столетия насам мюсюлманският свят смята религиозната си "изключителност" за по-важна от научно-техническия прогрес. Впрочем, подобно схващане е по-скоро типично за повечето цивилизации на планетата, а "Западът" (т.е. християнската цивилизация) е едно от изключенията. Ние сме прекалени оптимисти, вярвяйки, че Третият свят ще върви по стъпките на Запада, и вероятно скоро ще ни се наложи да признаем, че това просто не е така. В света на исляма например, няма никакво място за западния либерализъм. Да не говорим, че в наказателната му система доминират съвършено различни принципи. На никой от нашите либерали и левичари, демонстриращи болезнена чувствителност по въпроса за човешките права на Запад, не биха позволили да обели и дума за правата на жената в мюсюлманския свят.

Ислямът и Западът открай време се движат в противоположни посоки и няма причина да мислим, че това няма да продължи. Не съществуват видими сили, способни да променят нещата в мюсюлманския свят. От една страна, Западът става все по-материалистичен и (ултра)либерален. От друга, Ислямът бележи регрес дори според собствените си критерии. В някогашна британска Индия например, напук на всички ужасяващи истории, е имало добре функциониращи институции и независимо правосъдие. Днешен Пакистан, напротив, е образец за "корумпирана държава", което сериозно подкопава икономическия му потенциал.

Това разделение става все по-дълбоко и тепърва ни предстои да осъзнаем, каква огромна пропаст има помежду ни. През Средните векове е изглеждало, че християнството и ислямът все пак споделят някакви общи ценности. Днес обаче, в нашето "пост-християнско" общество, под въпрос е поставен дори християнския характер на съвременната западна цивилизация. Западният елит все по-рядко (да не кажа никога) се обръща към християнските принципи за да обоснове провежданата от него политика. А прехваленият "мултикултурализъм", (доколкото това понятие действително има смисъл) означава преди всичко отсъствието на общи споделени ценности. Но той означава и предоставяне на всички права за мюсюлманите, дошли да живеят на Запад, които обаче се отказват на християните, живеещи в "Дар ул Ислям" , т.е. в "Дома на Исляма". Последният, както е известно, се противопоставя на "Дар ал Харб", т.е. "територията на войната" - понятие, с което мюсюлманинът определя "християнския свят". Т.е. докато Западът прогресивно губи християнската си идентичност, в ислямския свят не съществува друга концепция за идентичността освен верската.

В същото време става все по-ясно, че не съществува никаква съвместимост между западния (християнския) обществен модел и онзи, който се опитват да градят на основата на Шарията (впрочем, жизнеността на последния е под сериозен въпрос). Възможен ли е компромисът между забраната на лихвата от Корана и модерната банкова система, която е в основата на съвременната икономика? Може ли отношението към жената в талибанската, саудитската или в други мюсюлмански държави да бъде елемент от едно модерно и добре функциониращо общество? Така наречената "ислямска солидарност" е насочена, преди всичко, против Запада, и няма никакво позитивно съдържание.

Дълги столетия мюсюлманската вяра бе разпространявана по пътя на завоеванията и насилствената ислямизация. Но дори, когато ислямският свят се оказа под чужда власт, там не стартира процес в обратната посока, т.е. към отказ от исляма в полза на други религии. Нещо повече, икономическите провали на Исляма през последните десетилетия (парадоксално) доведоха до новото му разпространяване, посредством масовата миграция на Запад. В резултат от нея днес прогресивно нарастват мюсюлманските колонии в сърцето на християнския свят, играещи ролята на своеобразна "пета колона", ползваща се с всички привилегии и със специалната подкрепа на западните правителства, но свързана и подчиняваща се единствено на собствените си духовни водачи.

Липсата на сериозна съпротива от ислямските правителства срещу наказателната акция на Запада в Афганистан не бива да ни заблуждава. Нито един арабски режим нямаше интерес да подкрепи Бин Ладен в тази предварително загубена битка, но американската победа в Средна Азия предизвика огромно озлобление сред широките народни маси в мюсюлманския свят, което ще продължи да се трупа при евентуални атаки срещу Ирак или Иран. Без съмнение, неприятностите за Запада тепърва предстоят. А най-големите губещи от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон и последвалата наказателна акция всъщност са умерените кръгове и реформаторите в ислямския свят, искрено стремящи се да запълнят пропастта, разделяща днес Изтока и Запада.

Най-лошото обаче е, че никой в Америка или на Запад не си представя ясно, какво следва оттук нататък, какви нови проблеми ще възникнат и кои ще са новите измерения на схватката с радикалния ислям. Нещо повече, никой не се и опитва да поеме инициативата за обединяване на християнския (или пост-християнския) свят, изправен пред опасността от мащабна ислямска инвазия, предвестници на която са акциите на Бин Ладен и неговите съмишленици. Западът обаче вече не може да си позволи пасивна позиция, той трябва поеме инициативата във всички онези сфери, в които, по волята на историята, християнският свят притежава доминиращи позиции. Днес вече не е достатъчно да декларираме срещу какво сме и християнската цивилизация трябва да отговори на фундаменталния въпрос за ценностите, към които се придържа днес и, към които ще се придържа в бъдеще. Цивилизациите оцеляват или пропадат в зависимост от вътрешната си стабилност и целите, които си поставят. Затова и ключовият въпрос пред християнската цивилизация днес е, "към какво се стремим и какво искаме от бъдещето?". И, ако не успеем да му дадем задоволителен отговор, колкото и да са успешни военните ни акции срещу ислямските радикали, в крайна сметка, сме обречени на поражение.