Напоследък в тъмночервените редици отново се лансира необходимостта от възстановяване на непазарния социализъм като изход от сегашната криза. При това на фона на идеята за някакъв си “ляв” консерватиъм и национализъм. Политически израз на тези напъни стана и прокламираният наскоро Национално-патриотичен фронт “Отечество”. Разбира се, за познавачите на марксизма, тезата, че между комунизъм и национализъм може да има нещо общо, си е чиста спекулация. Защото, за разлика от десните идеологии, разглеждащи социалните интереси под доминантата на националните, при левите това съвсем не е така. А марксизмът е типично ляво учение, поставящо интересите на пролетариата над всичко останало.

или национализъм може да възникне само там, където комунизмът вече е бил на власт и никъде другаде Той почива върху спомена за “доброто старо и безметежно време”, което по ред съвсем обективни причини вече е невъзможно да бъде върнато, т.е. насочен е към изцяло миналото и няма нищо общо с бъдещето. Днес обаче, реанимацията на този спомен великолепно обслужва както ултралибералните кръгове у нас (подкрепяйки тезата им, че тъкмо те са единствената алтернатива на “неокомунизма”), така и определени сили извън България.

Разликите между “левия” и традиционният консерватизъм са безброй, но ето само някои от тях, характерни за българските условия:

На първо място, иманентно присъщ на лявата идея е принципът за революционния характер на обществените промени, нещо, което консерватизмът отрича напълно. Дори тъй наречената “консервативната революция” (термин, възприет в средите на модерната консервативна десница), всъщност е призвана да осъществи необходимото обществено-икономическо развитие, без да разруши устоите на традиционното общество, т.е. реализирайки модел на обновяване без сътресения. Като още при първите индикации за нарастваща криза се извършат необходимите (нерядко радикални) реформи, тъкмо за да се избегне революцията.

На второ място следва да подчертаем съвършено противоположните визии по въпроса за укрепване на държавата между традиционния и “левия” консерватизъм. Докато Маркс и съвременните му последователи (включително и у нас), виждат постигането на тази цел чрез национализация в икономиката, консервативната десница предлага силни държавни институции при мощно стимулиране на предприемачеството, т.е. при обезпечаване на максимална икономическа свобода.

Най-големият мит, усилено раздухван и от родните “бетонни глави” обаче, е този за тъй наречения “ляв национализъм”, който уж органично се съчетавал с изповядвания от тях ортодоксален марксизъм. Никак не е случайно, че въпросният “национализъм” на практика се ограничава предимно със злобни нападки срещу българските цигани, евреи и мюсюлмани, достигащи на моменти до откровен расизъм. За родната крайна левица скандалният “Възродителен процес” е върхов момент в развитието на българската национална идея, Тодор Живков е най-великият политик в историята ни , а хора като Слободан Милошевич, Чаушеску, Саддам Хюсеин или Жириновски – достойни за подражание. Впрочем, парадоксите съвсем не свършват дотук. Така

макар и да са заклети атеисти, убедено говорят за необходимостта от “единство на православието” или пък за “съюз между славянските нации”, от който обаче, кой знае защо, изключват чехите, поляците, словенците или хърватите например.

Ругаейки с пяна на уста “атлантическото лоби” в България, те обаче също толкова категорично не приемат и идеята за неутралитет (квалифицирайки защитниците и като “прикрити агенти на НАТО”), лансирайки вместо това абсолютно безперспективното включване на страната ни във военния съюз между Беларус и Русия. Съвсем в духа на до болка познатата ни интернационална солидарност “левите” патриоти бяха готови да се сражават преди време за обречената кауза на Милошевич, но категорично отказват да го направят днес, когато гори населената с българи Македония. Всичко това прави национализмът на левите доста странен. А колкото до честността на онези, които го изповядват - едва ли е възможно да се вярва на хора, които преди десет години пишехо коленопреклонни послания до Симеон II, а сега го призовават към абдикация. И то точно когато Царят действително може да помогне за за стабилизирането на държавата.

Така, днес левият "национализъм" обслужва предимно новоизлюпените “сини републиканци”, както и интересите на толкова опюваните “глобалисти”, за които тъкмо “левите” псевдонационалисти са най-удобния и предсказуем противник. А това са интереси, диаметрално противоположни на българските.