Събитията от последните седмици не просто стовариха върху главите ни поредната гигантска доза отрицателни емоции. Този път, като че ли нещо окончателно се прекърши в душите на хората. Опитите за политизация на поредицата, уж чисто “битови”, престъпления (в които, напук на приказките им, най-активни отново бяха управляващите), въобще не могат да прикрият чудовищния факт, че нацията ни е болна и, че българинът съвсем съзнателно е докаран до

отвъд която деградацията му вече не може да бъде спряна дори и с най-радикални мерки.

Всъщност, дали на някой от родните политици все пак стана ясно, че убийството на едно тригодишно невинно дете от обезумялата му майка, е събитие далеч по-страшно, отколкото престъпленията, извършвани ежедневно от поставилите се над закона български мафиоти. И то не защото влияе по-

зле върху рейтинга им, а защото е доказателство за пагубното отражение на сбъркания модел на прехода вече не само върху икономиката или политиката, а директно върху националната психика.

В крайна сметка, огромната безработица, породена от стопанската разруха, криминализацията на икономиката, невероятният бум на престъпността и превръщането на страната ни в ключов пункт от нелегалния трафик на наркотици, проститутки и оръжие за западната половина на Стария континент, наред с ерозията на традиционните национални и религиозни ценности и печалният факт, че през последните десетина години България се управлява от най-радикалнолибералната (и в същото време най-корумпираната и антинационална) политическа класа в Източна Европа, направиха живота на обикновения българин ад, единственото спасение от който е незабавната емиграция.

Днес страната ни е на първо място единствено по броя на хората, лишени от правото да се трудят, по броя на инфарктите, на абортите, на раковите или на психичните заболявания. Както и по скоростта, с която намалява населението и.

Разбира се, това съвсем не е случайно. Защото, за разлика, от страни като Полша, Чехия или Словения например, поели по пътя на изграждането си като демократични национални държави, България избра модел, който (напук на всички декларации за европейския ни “цивилизационен” избор) съвсем не е типичен за Европа, и който с фатална неизбежност ни превръща в олигархична република, където процъфтява единствено незаконният, или откровено престъпен, бизнес.

Страната ни все повече напомня средноамериканска бананова република от 50-те години на миналия век. В тези държави, по онова време, живот кипеше единствено по протежение на участъка на Панамериканската магистрала, където част от местното население можеше да си намери работа, свързана с подръжката и обслужването на магистралата (включително и с проститутки). Само на десет километра от двете страни на шосето обаче бе джунглата (в буквалния и преносен смисъл на думата), там нямаше закони, там управляваше олигархията и наркотрафикантите, а огромната част от населението бе лишено от работа, образование, здравна и социална подкрепа, оскотяло и тотално деградирало. Ето натам сме се запътили и ние, напук на приказките, че скоро сме щели “да влезем в Европа”. Но, ако все още помним, че страната ни е едно от огнищата на световната цивилизация, а българите са сред цивилизаторите на Старият континент и, ако не искаме да се превърнем в безименно племе, обслужващо “своя” участък от трансконтиненталната магистрала между Лондон и Калкута, крайно време е да си изберем и друг,

Отхвърлящ ултралиберализма и натрапваният национален нихилизъм и предполагащ прости и конкретни мерки за ликвидиране всевластието на олигархията, смазване на организираната и драстично ограничаване на неорганизираната криминална престъпност, всестранна държавна подкрепа за родния производител и (в частност) на средния и дребен частен бизнес, качествено различна социална и здравна политика, а също и външнополитически курс, основаващ се не на голи лозунги и празни идеологеми, а върху принципите на прагматизма и real politik.

Разбира се, този модел ще изисква и нова политическа класа, способна да го реализира на практика. Защото сегашната очевидно не е в състояние да го направи. Независимо от това, кой от политическите ни мастодонти ще надделее на предстоящите парламентарни избори. Тоест, необходима е алтернатива, и то такава, в която да повярват преди всичко младите и хората на средна възраст. Онези, които все още не са изпаднали в психическа депресия (като майката на тригодишния Пепи), не са се наркотизирали или пък емигрирали, които все още вярват, че ще могат да се реализират в Отечеството си. Тъкмо те са способни да обърнат нещата. И най-обнадеждаващо е, че все повече от тях виждат свой политически изразител в лицето на Националното движение (т.е. на ВМРО), вярват в принципите на националната демокрация и са готови още веднъж да се преборят за своята България.