Любов и мъка от Македония

С Николина ЧАКЪРДЪКОВА, специално за НИЕ, разговаря Цветелина Узунова

Наскоро фирма “Ара” пусна на музикалния пазар поредния албум “Любов и мъка от Македония” на популярната изпълнителна на автентичен фолклор Николина Чакърдъкова. Според мнозина, с него започва нов етап от кариерата на тази изключително талантлива млада певица. На 15 февруари хиляди възторжени зрители в Зала 1 на НДК чуха десетте песни от албума. Това не бе просто промоция на поредния диск. За онези, които присъстваха на него, това бе вълнуващо събитие – своеобразен поклон пред невероятното музикалното наследство на Неврокопския край.

Николина, ти буквално живееш с македонската песен. Какво ти носи това?

Чувствам се горда и щастлива, че давам нещо от себе си на хората. Богата съм с това, което правя.

Това ли е сбъднатата ти мечта?

Честно казано, никога не съм мислила, че ще стигна дотук. За времето си, съм в своя апогей. Удовлетворена съм от успеха, но не и задоволена. Имам толкова идеи и планове за бъдещето. Защото македонската музика не започва с “Моме Калино” и не завършва с “Македонско девойче”, които знае цяла България. В нашия край се пеят още толкова много хубави песни. Искам да покажа и тях. В македонската съкровищница има стотици песни, които задължително трябва да се чуят.

Говориш с огромен респект за тези песни. Затова ли не пееш чалга?

Аз съм израстнала и възпитана по съвсем друг начин, с други ценности. Мога да пея чалга, това е най-лесното, но не искам. Целта на творчеството ми е по-висока. Пея от 14-годишна в Неврокопския ансамбъл за народни песни и танци в родния ми град Гоце Делчев. Държа да се знае, че това е първият ансамбъл за автентичен фолклор в България. Безмерно уважавам македонската песен. Ще направя едно сравнение, без разбира се, да обиждам никого. Чували се, предполагам, песента “Ах, банана”. Е, аз изпълнявам народната песен “Лудо младо”. И в двете се говори за едни и същи чувства, за любовта между двама души. Интимният живот е бил също толкова важен за някогашните българи, колкото и за нас днес. Но, за разлика от съвременните фолк-текстописци, народът го е възпял толкова простичко и с толкова финес, че е успял и чрез думите да запази чистотата на човешките взаимоотношения. А аз прекалено уважавам македонската песен за да я превръщам в нещо, което не е. Затова и не пея чалга.

Коя е “твоята” песен, онази която най-истински те разкрива не само като певица, но и като личност?

Определено “Зайди, зайди” е една от тях. Обичам стойностните песни, с хубав текст и музика. В песните на Неврокопския край има от всичко по много – любов и мъка, щастие и горест. Мъката е повече, защото българинът доста е страдал. Но и любовта е много, защото народът ни знае, как да обича истински. Всички тези чувства стават още по-силни, когато се излеят в песен. Щастлива съм, че цялото ми семейство пее. Сестра ми също е в ансамбъла. Когато си мисля за музиката и семейството си, винаги си спомням едно стихотворение на много уважаван в града ни човек – Георги Гавалюгов. Сякаш го е писал за мен. В него е моята история.

Защо изневери на традиционния имидж на народните певици – носия, кърпа на главата, цвете в косите? Костюмите ти са истинска провокация? Какво искаш да изразиш с тях?

Българската македонска музика е била, е и ще бъде. Една от задачите ми е да направя всичко за съхраняването и. Гледам на всяка песен като на малък спектакъл. На това се научих през годините в ансамбъла. Като чуя песента, си представям какви танцьори ще има около мен, с какви костюми и какъв етюд ще разиграят на сцената…Много исках тоалетите ми да са уникални – едновременно и съвременни, и автентични. Повечето народни текстове винаги се развиват като диалог между мъж и жена. Оттам ми дойде и идеята костюмът да съответства и на мъжната и на женската партия. С тази мисъл обиколих целия Неврокопски край и търсех стари носии. Помогна ми един свещеник – отец Лукилиян. Той извади от една стара ракла носиите на майка си, баба си…стогодишни дрехи! Занесох ги на ходужника-етнограф Васил Докев, направил почти всичките костюми на държавните фолклорни ансамбли. Показах му моделите, изпях му една-две от моите песни. После той направи скици. Бях изключително доволна, защото в тях познах това, което толкова време търсех. Всеки детайл от костюма означава нещо. Гайтанът да не е златен, а сребърен, защото златни са слагали само най-богатите моми. А те не са били много. Едната ми рокля е дреха, която македонските девойки са носели само на най-големи празници. Имам и два мъжки костюма – панталони и широки ризи. На единия слагам пафти, с другия нося комитска шапчица, но със сребърна брошка, която обикновено е стояла върху женската кърпа за глава. Така се получи нещо оригинално и стилно. Много важни са и бродериите – по тях може да се чете историята на хората от онова време.

С Неврокопския ансамбъл си пътувала къде ли не...Защо не остана на Запад?

Защото вярвам, че камъкът си тежи на мястото. А и там се търси основно автентичния ни фолклор. На чужденците им е интересно многогласното ни пеене, пъстрите костюми. А аз пея македонски песни, тях може да ги разбере само българин. Може и да си поплаче като ги слуша, защото текстовете им са изключително силни. Целта ми сега е да взема по нещо и от двата видове музика. Има хора, които ме питат, какво е “гурбет” или “тугина”. А това са думи, често срещащи се в песните от нашия край. Навремето дедите ни са работили далеч от близките си и хората са възпели тази раздяла. “Чакай ма, батя Ванчо” също е стара гурбетчийска песен. Тя дадед името и на първия ми албум.

Как намираш песните си, или те те намират?

Намираме се взаимно и то с много търсене. От 20 събрани песни избирам една, която ми допада като текст, в която откривам нещо от себе си. Знам много песни. Но мисля, че в албума трябва да има градация, песните да са свързани по някакъв начин, да преливат една в друга с чувствата си – мъка, радост, любов…Много е важно при изпълнението певецът да излъжва житейска мъдрост, да е дорасъл за тази песен. Една и съща моя песен звучи по-съвсем различен начин днес, в сравнение с изпълненито ми преди години. Идва момент, когато започвам по-силно да я усещам и разбирам, а оттам и по-добре да я поднасям. Щастлива съм, че музиката ми намира път и към младите. Скоро разбрах, че “DJ-китка” се пуска в дискотеките и съм много доволна.

Как гледаш на кариерата си, на какви жертви си готова за нея?

Жертвам всичко в името на по-високите цели в музиката. Комерсиалното оставям на заден план, поне засега. Не търся продажби на албума си на всяка цена. Първо ще се представя на публиката, ще и дам всичко от себе си, а после тя сама ще си каже думата. Истината е, че възприемам работата си като мисия – да съхраня македонската песен, да доближа нашия край до хората от цяла България. Много искам музикалната съкровищница на родния ми Неврокоп да е отворена за всички.